Продрум Димов

Стихове с актуални емоционални стойности. Такова е общото впечатление, което ме завладя, след като пообщувах внимателно с новата поетична книга на Иван Енчев „Слънчев екот” (Изд. „Българска книжница”, С. 2021). Името на този наш надарен поет, белетрист и публицист навлиза в родното ни литературно пространство в края на 70-те години на ХХ век.

В своите произведения Иван Енчев разгръща творческите възможности на перото си, за което изключително много му помагат не само солидната професионална подготовка, но и вроденото му умение да прониква в самите дълбини на човешките преживявания, наблюдавайки отблизо и анализирайки сложните и противоречиви социално-психологически и нравствени процеси, които разтърсват непрестанно съвременното ни общество.

Тези сътресения резонират в изключително чувствителната му душевност и намират правдиво отражение в реактивния му творчески свят. Неговите оценки в художествени образи и картини в издадените му двадесет и пет книги са един морален барометър на трудното ни и объркано съвремие.

Такъв го почувствах и в неговия роман „Лунният мост” (2020), а сега и в поредната му поетична книга „Слънчев екот”. Още от първото стихотворение „Душа” усещаме, че авторът ни пренася иносказателно в несигурната и нездрава атмосфера на измамното ни ежедневие и ни предупреждава да не се доверяваме на злия вихър на днешния лицемерен ден:

Ще те връхлита ту от запад, ту от изток.
Ще те преследва ха наяве, ха на скришно.
И все ще дебне хищно за едното нищо…
Внимавай, душо! -
Свободата е коварен избор.

Тези думи са своеобразно добронамерено въведение и отварят вратичка към напрегнатия емоционален свят на автора.

И все пак, поетът, развеждайки ни из неспокойните горещи лабиринти на своите преживелици, ни напомня да не затъваме в безизходното блато на отчаянието и да му позволяваме да угасява вярата в светлото и красивото по големия път, „защото за всяко нещо има още време”.

Впрочем, това звучи насочващо, макар и метафорично натоварено, от самото име на сборника - „Слънчев екот”.

Поетът нито за миг не загърбва тягостната атмосфера, която не престава да задушава безмилостно нашия съвременник, притискан от постоянен страх, безверие и днешната „свобода, страшна до смърт”.

А всичко е плод на една нова човеконенавистна система, натрапвана от днешния хищен ден, който не се уморява да погребва светли мечти и идеали.

Това безогледно посегателство върху здравия разум не може да не възмущава честното перо на твореца, чийто стих изригва гневно, болезнено:

Днес честта ми е като мишена лесна -
всеки може за разтуха да я гръмне.
Сам не зная утре как ще се осъмне.
Как тогава да умирам за идея светла?!
(„Стрелбище”)

Подобна минорна емоционална обагреност битува в голяма част от стихотворенията „Срам”, „Обреченост”, „Бюрокрация” и мн. др. По всичко личи, че поетът цял живот е ратувал за висок морал и нравствена чистота, отхвърляйки категорично лекомислените съблазни, низостта и падението. И тези разбирания ни завладяват в преобладаващата част от стихотворенията му („Спътник”, „Летен дъжд”, „Късна есен” и мн. др.)

Общувайки с горещия лиричен свят на книгата, не може да не почувстваме дълбокия психологизъм, наелектризирал на места преживяванията, неутешимата носталгия, породени от безпощадната разруха, чиито трусове не престават да съсипват обществото ни.

Авторът дълбоко страда и более за безвъзвратно загиващия ни народен живот, угаснало е завинаги скъпото семейно гнездо, всичко е потънало в безмълвни скръбни руини, отвред немее потискащо запустение. Изказът се задавя от горест и униние:

Ала ги няма, няма керемидите
на бащината благодушна къща. -
Отдавна срината е тя за огън
на някоя си циганска любов.
(„Орех от Балкана”)

Смразяващият потискащ дъх на изпепеленото минало битие стряска лирическия герой, заставяйки го да разсъждава върху смисъла и съдържанието на човешкия живот и го принуждава да се пита:

Нима сме слепи колко кратко
ще свети Тука нашето летене?
Криле, услади, слава, суета
и нас не ще успеят да спасят.
(„Планина”)

Такива размисли не може да не покачват градусите на мрачното настроение, чиито нотки нагнетяват още повече не само тоталният морален разпад, но и неудържимият залез на родното село и българщината. Затова и болката, страданието се изливат в гневни стихове:
С тъга замръква пак и тази къща
без никаква домашна глъчка.
С прозорци - две избодени очи.
С врата -
табло за скръбни вести.
(„Тишина горчива”)

Иван Енчев е автор не само с особено чувствителни сетива, невероятна творческа фантазия, но и със силно впечатляващ богат емоционален свят. Мислите и спомените често го връщат в незаглъхващото детство и романтичната младост. Скъпият глас на незаглъхващата носталгия непрестанно звучи и милва гальовно сърцето му.

И колко болезнено преживява незаличимите спомени по загуба на родителите. Търси отдушник да изплаче натрапчивото неукротимо терзание на душата си в изстрадани откровения:

Ти знаеш ли каква е мъка
на гробище да си на гости,
а не на живите родители?!
Ти знаеш ли каква тъга е
да стъпиш върху свиден кът
и да приказващ мълчешком
с портрети върху камък?!
(„Носталгия”)

Творческия поглед неведнъж се навестява от бездушието, с което в продължение на повече от три десетилетия безотговорни държавници и политици си затварят очите и не предприемат нищо за спасяване на топяща се безпомощна България.

Будната българска съвест не може да понася повече изтичането на младата кръв на Отечеството ни и напомня:

Прокудени български внучета,
горчи ни и хлябът, и чашата.
Дори и в съня си ви чакаме…
(„Въздишка”)

Стиховете на Иван Енчев нерядко се настройват и на още по-патриотична вълна, която никога не напуска целокупното му творчество. Авторът по Вазовски се прекланя пред олтара на Отечеството, чийто величав образ неведнъж се озовава по неговите страници. Въодушевлението му прехвърля всякакви емоционални граници, когато назове името ?:

България
най-свидно кътче е на глобуса ни вечен -
туй всяко българче със майчините думи тук го учи.
От хиляди години как един пророк не ни предрече,
което с нас сега като прокоба злобна ще се случи!
(„Глобус”)

Иван Енчев ни удивява с дълбоко проникновената си аналитична мисъл, която го прави истински сърцевед, който умело навлиза в сложната гама на човешките взаимоотношения, в това число и в интимната сфера.

От неговото наблюдателно око не може да убегне и най-неуловимото от заобикалящата ни действителност, като неведнъж чрез поведението на растителния и животински свят ни напомня асоциативно за любовните отношения на хората.

Той се прекланя пред това велико чувство, неговата могъща сила, породена от красотата и обаянието на жената. Неслучайно благоговее пред магнетичното озарение на своята героиня:

И днес така красива си я спомням:
с червената й блуза с черни точки.
Не ходеше -
пламтеше тя над уличните плочки!
(„Калинка”)

Подобно мажорно настроение ни завладява, когато се потопим в сюжетно-емоционалния свят и на стихотворенията „Любовен венец”, „Лястовица”, „Прелюдия”, „Семеен сюжет” и др.

Трудно бихме открили обаче друг автор, който да стъпи и да цени така високо нашите народни традиции, които крепят българщината, която за щастие оживява в нашите народни празници.

Поетът повдига националното ни самочувствие, като ни връща към същностното съдържание и неоценимото значение на вечните ни скъпоценни празници Ивановден, Благовещение, Сирница, Гергьовден, Димитровден и други, които ни спасяват днес от безпардонните набези на арогантното чуждопоклоничество, за да оцеляваме като нация и народ.

Четейки тази стойностна книга, се възхищаваме на завидното умение на поета да вплита в канавата на поетичната тъкан и живителната услуга на пейзажа при изграждането на лиричните образи и художествени картини.

И в майсторски поднесената ни поема „Небесна детелина” усещаме сладостното удовлетворение, че се потапяме в ефирна творба на един зрял словесен художник.

Поемата ни грабва още в началото с изящния си език, който може да ни предложи само един изискан естет:

Слънчогледите в домашната градина
вече дремят, към пръстта лице привели.
Вече и пчелите шепнешком приспиват
в топли кошери най-сладкото жужене
с аромат на буен бащин огън в двора.

Това толкова примамливо живописно настроение скоро е помрачено от безкомпромисните набези на безпрецедентната нравствена комерсиализация на днешното антихуманно съвремие.

Поетът излива безпощаден порой от болка и страдание, които съсипват днес нашия честен съвременник.

Талантливото перо на автора подлага на суров осъдителен прицел върлуващите безнаказано социални неправди в днешната капиталистическа България. Своето категорично отхвърляне на пороците на нашето нечовешко време той изразява в незавършената поема „Преход”.

В тази нажежена до червено творба от дълбоко и необуздано напрежение поетът разкрива своята истинска философска, творческа и човешка същност. Негодуванието и неудържимото възмущение от погубващото ни безвремие са прехвърлили всякакви обичайни граници.

Стиховете врат и кипят, преливат от гняв и ярост, предизвикани от нескончаемата нравствена разруха. Фалшът и лицемерието са повече непоносими. Авторът не може да сподавя бушуващия в гърдите огън, когато

Зачеркваме език, история, добри идеи,
с които нашите деди градили епопеи.
————————————————
Така позорно е да се удавиш в блато,
когато би могъл да плаваш в злато. -
Промяната е стар опърпан камуфлаж.
Къде си порив наш? Къде си ти кураж?

Смелият тревожен призивен глас на тези редове, натоварени с неудържима енергия и динамика, нареждат автора сред най-ярките представители на днешната социално-гражданска поезия.

Иван Енчев е дълбоко вглъбен в себе си творец, мъчително преживява днешния морален упадък, мечтае за доброта и хармония, а те все повече и сякаш безвъзвратно изчезват. Но и не угасва надеждата за възтържествуване на добротата и светлината.

Тези светли нотки се прокрадват неслучайно тук и там в книгата, която в никакъв случай не бива да се оценява като произведение, задъхващо се от негативни чувства.

Стихосбирката „Слънчев екот” е изключително силно въздействащ лиричен повик за пробуждане на потъпканите благородни пориви и стаения кураж. А това несъмнено придава високи актуални емоционални стойности на изданието.