УПОКОЙ
Посред обширния мегдан на чудното село Драганово има висок бял паметник на загиналите воини през 1912 - 1913 и 1915 - 1918. Ръстата бронзова фигура изобразява боец в нападателна стойка, стиснал пушка с нож и с раница на гръб, творба на Васка Емануилова.
От двете страни, северна и южна, с по три имена изписани са загиналите, съответно команден състав и редници. Общо 170 мъже.
Учудващо много жертви спрямо броя на селските ни жители, което дава основание с пълно право да казваме, че Драганово е село не само на градинари и поети, но и на борци за обединението на земите и людете ни.
Действително впечатлява колко са му поетите, вероятно повече отколкото у всяко друго село. За да не помисли някой, че се изхвърлям, ето ги повъзрастово: Асен Разцветников, Камен Зидаров, Владимир Русалиев, Боян Мага, Георги Бонев, Петър Иванчев, Пеньо Цонев, Емил Попов, Илия Тихов, Христо Папазов, Румен Стоянов, Йордан Атанасов, Красимира Марчева, Данила Райчева. Прибавим ли тоже пишещите, ала не стихове, Борис Каменов, проф. Христо Първев, Илия Гогев, Никола Чолаков, проф. Стефан Станев, живеещия в Унгария Тошо Дончев, проф. Велин Станев, д-р Преслав Стоянов, журналистите Тодор Бочев, Денчо Куцаров, Тодор Атанасов, Иван Коларов, Благомир Сираков, съвсем основателно Драганово е село на градинари и книжовници.
Сред ония с благодарност упоменати редници трима носят единствена по рядкост фамилия: Димитър Г. Хайлазов, Григор Г. Хайлазов, Илия Ив. Хайлазов, а към тях следва да прибавя ефрейтор Добри Н. Хайлазов, общо четирима. По родителка, Мария, и аз съм Хайлазов.
Добре помня баща й Михаил и трима негови братя, общо били девет деца, седем момчета и две момичета, никое от обилните маляци не умрял, седемте мъжкари се били в ония войни, един нямал пълнолетие, слъгал наборната комисия или тя си затворила очите, дали му пушка, не изостанал от батювците. Един паднал в Македония. Баба ми по майка е от Маринковци, та с подофицер Владимир Н. Маринков моите паметникувани родственици стават петима.
Отивайки от къщи до читалището, гдето пиша на компютър, по-скоро нескопосно боравя с виртуала, минавам досам паметника.
Божке мили, днес никой не трябва да излага живота си за мати Болгария, колко малко се иска от нас да вършим кое що в името нейно, за всеобщото ни добруване, а правим ли го съзнателно и целенасочено?
Ни снаряди, бомби, куршуми ни обсипват, ни в окопи с мътна вода киснем, ни сух хляб гризем, ни чума, холера ни морят, ни въшки ни ядат, колко лесен е нашият бит спрямо предци, направо сме галеници на съдбата, глезльовци, дето все мрънкотят, попържат, негодуват колко им е зле, та се въпросом питам: засита, посрама нямаме ли?
Впрочем току наблизо стои друг паметен знак, в същност малоразмерна отвесна плоча, удостоверяваща, че войната през 1944-1945 е отнела живота на още шестима драгановчани.
Господи Иисусе Христе, прости греховете и упокой душите на въпросните мои предшественици и на всички, умрели за Твоята България.
А живите нас благослови да й служим читаво.
