Иванка Павлова

Диптих

І

Защо съм поискала, Боже,
човек да се родя на земята,
стенеща от вечно насилие,
отвратена от несправедливост,
удавена в кръв и сълзи?
Моите болки и огорчения
са светотатствено незначителни.
Срам изпитвам от своите жалби
за юношеските любовни терзания,
за творческите ми изпитания,
за съпружеските ми огорчения,
за приятелските предателства.
Океан от човешки страдания…

Вкаменява се сякаш сърцето ми
от лъжата, че става човекът
малко по-малко зъл, по-добър.

ІІ

Летопис - вечно биеща камбана,
разлюляваща памет и съвест,
шепот, превърнал се в крясък,
за да чуем, да помним, да се предава
случилото се до свършека на света.
Мои предци, вдън преизподнята
пребивавали петстотин години,
живи сте в спомена, в кръвта ни,
в книгите, църквите, филмите.
Викайте чрез костите на Шипка,
на Перущица, на Батак - на България.
Плаша се от постепенното оглушаване.
Времето трупа своите пластове,
на очите ни слага превръзки,
а забравата значи предателство.
Викайте, мъченици, викайте!