ЕЗИКОМ
Oт историята знаем обозначението целокупна България. Дори тъй озаглавен излизал вестник (1879 - 1880) в Търново и София, оглавяван от Петко Славейков, а и друг, между 1941 и 1944, во Скопие.
Двусъставното понятие обхваща вси земи, населени изцяло или предимно с българи. Впрочем, победоносните борби за църковна независимост очертават почти пълните граници на словесното ни землище.
Но тук искам да заявя, че упоменатото възприятие трябва да го въведем тоже в езиковедска употреба: целокупен български език. Също и нему равнозначията езикова целокупност, езикоцелокупност, езикоединство, езикоединение. Сами по себе си те достатъчно ясно изразяват за какво иде реч: цялост на езика нам насущний, ала ще притуря добавък.
В широк смисъл те сочат неговата съвкупност от време оно до наши дни, писмен и неписмен вид.
Обаче по ме интересува тесният обхват: новобългарският книжовен език и поместни говори, включая съставните дялове банатски, бесарабски, таврийски, влашко-молдовски, западнопокраински, израелски, а на първо място най-вече югозападния, който майцепродавци = отцепродавци яростно изопачиха, натъпкаха со сърбизми, па и злохулно именуваха македонски.
Езикоцелокупност, езикоединство, езикоединение, езикоцялост имат предимството краткост спроти напълно равностойните им двусловия.
Ако възприемем езикоцелокупност, това означава съществуването на такъв въпрос, а на свой ред той извиква питането нужна ли ни е тя, защо, с какво, сме ли я постигнали, защо не, коя е причината, причините.
И най-същественото: можем ли нещо стори за езикоединението, че от малко малко да го подобрим, какви стъпки произтичат и как да ги осъществим, чий труд са те. Искаме Скопие да признае, че македонисткият иженарицаем език е български. Желая го и аз, от все душа и все сърце.
Но да вмислим. Нека допуснем, че туй искрено въжделение станало е факт. Какво ще произтече от него с оглед езикоцелокупността ни? Во Струга ке засборуват како добруджанци? Гагаузите ще заприказват досущ прилепчани? Как ще стане тая, по начин чудоторен?
Ако действително целим езикоединство, а не дрън дрън (по англабългарски бла бла), първо трябва да осъзнаем - и открито признаем, - че то неотменимо изисква умна, дълга и упорита работа (обмисляне, подготовка и провеждане), водеща към ясно и точно предначертание в името на съкровената ни езикоцялост.
А опре ли до пуста работа, не ни търси никакви, абе никакви ни няма и не щем да ни има. За срамотия на срамотите и позор на позорите, кой, с длан на сърцето, е в състояние да укаже, начиная от 2.8.1944, кога биде пръкнат язикот, и до ден днешен, какво сме на дело извършили, че да превъзмогнем езикоотцепничеството, направихме ли нещинко мънзърко в тая посоко, де го бе?, не устни, па обуквени изявления, а задълбочено обсъдени, всестранно обгледани - работещи - мерки?
Тях кой ги поведе, проведе, та ръка да му целуна? Те какви последствия донесоха? Миии… Четирите знака май изчерпват целия ответ за дейност дълголетна, те разобличават нашата пъзливост, недалновидност и мързелащина.
Островна държава, гушналата, ей тъй, от любов към ближния, куп владения, сред които половин материк (бъдещи Канада, Съединени щати), преобширна Индия, че и континент Австралия, та от неозаптим ламтеж да граби чуждо не й останало време да си оправи словесността и пишува каучук, а звукоучленява гутаперча, толчава е разминавката между изричано и охартийвано.
Друг народ бива го да пее оперно, рисува, архитектурства, пък нам явно съдено е да се проявяваме езиком: иначе как ще обясним, че сме сътворили не една писменост, а две? Упоменато между нас, това е несъпоставимо по-достойно, по-християнско, нежели да трепеш индианци, да ловиш и продаваш милиони негри.
Лошото на хубавото (роботърговци не сме били, роби в никоя своя държава не сме имали) е, че не осъзнаваме това си предимство, чак благородно превъзходство и то не е източник на високо лично и обществено себечувствие.
Най-грубо казано, езикоцелокупността изисква приобщаване към книжовната реч на думи, изрази, словоредия от съставните части на езикоземлището ни: съвсем не е достатъчно те да бъдат засвидетелствани, с научни разработки удостоени, достъпни за шепа професионалисти, необходимо е някои да бъдат включвани в книжовния език, че да придобият общонационално приложение и заздравят връзките по езикоземлището.
Такъв подход неизбежимо повелява отлично познаване на поместните говори, обаче не самоцелно, а с оглед нихното изпозване да обогатяват книжовната изказност, задача не лека, но постижима, народът мъдро е отсъдил: имаш ли цел, път ще намериш.
Ала ние нямаме за цел да постигнем езикоцелокупност или поне да понапреднем къмто нея и най-тежкото, непростимо последствие остава разлъката спрямо язикот.
Повтарям, нека приемем: Скопие призна (о, велико мигновение!), дека он е бугарски (нещо, което меко издумано, нивга, никога и никогиж не ще стане), и какво ще настъпи: раздалечеността мегю тамошното хортуване и туканашното ке си остане.
И ако искаме да я превъзмогнем или поне твърде намалим, нужни са определени действия.
Ето бе, Македония ради щението си да бъде приета во Еврогейския съюз, от няма и къде, со стиснати зуби процеди, та като рече, каза: язикот е бугарски.
Е, и? Като как во София, Видин, Пловдив, Търново, Силистра, Варна ке се речово с Вардарието побратимим? С вълшебна пръч/ка? Мигар? Нима? Хайде бе, че и бре. Ако има истинска полза от стъпки в посока езикоцелокупност, щръква питанка с голяма чуденка: кое, кой ни пречи, забранява сега да ги предприемем?
Не знам що ти, българолюбивий, мислиш, затуй ще си отговоря сам самин, че и сам саменичък: непреодолимо ни възпират нещичица двенки: бъзливост и мързелащина.
По тая двуединна причина не помръднуваме дори маленко пръстенце, камо ли повече стори, чакаме важнейшия въпрос за езикоцелокупността ни да бъде решен во Скопие, а ние възторжено и тържествуващо да плеснем ликуващо длани и гръмогласно виком викнем: българи юнаци.
Отдааавна трябваше да проумеем, ала все не смеем, че копняното езикоединство може да бъде постигнато не в Повардарието, чието съдействие ке го получим на лято куково, а следва да е плод на усилия край Искъро.
Обаче от тая бягаме гаче дявол от тамян, ибо както е провидчески завещал дякон Игнатий, по съвместителство национален герой на България: „и работа трябва, братя, работа”, пък туканцък никакви ни няма, сакаме от лаф* да стане пилаф Но това ще стане кога собственокрачно си ритнеш дупиняка.
——————
* Учрежденски неборими възражения, обосновки, възражения.
