ОТШЕЛНИЧКАТА
Понеже съм против Новия световен ред на глобалистите, против лъжите за въглеродния диоксид, който човечеството натрупвал в атмосферата и затоплял планетата; против красивата ми, любима Родина да се превърне в ядрена държава или боклукчийска кофа на държавите от всички континенти; против извратените гейски общества; против сексуалното обучение на невръстните дечица в детските градини и училищата; против купените предателски български правителства, които десетилетия наред защитават не народните, а чуждите интереси и почернят живота ни; против още хиляди други противни и гнусни неща, които световният елит иска насила да ни наложи, реших да стана отшелничка.
Без телевизия, без радио, без интернет, без компютър, без смартфон, без ГМО храни и пр.
Край! С пълно съзнание обръщам гръб на цивилизацията!
Веднъж, когато се връщах от морето, в района на Червен бряг, по-точно на около десетина минути път след гарата, забелязах в скалите една красива пещера. Пред входа й имаше малка платформа, нещо като тераска, не повече от метър, надвиснала над пропастта и шосето. Забелязах че на нея има възможност да се стъпи и да се гледа като от балкон. Майка ми - Природата, е изваяла входа й като арка, сякаш е знаела, че точно такива арки много обичам. От прозореца на влака не успях точно да забележа дълбочината, но като за първоначален оглед ми се стори, че горе-долу е колкото малката ми стая в апартамента, в който живея. Това пространство ми е достатъчно. Свикнала съм.
Смятам преди да се настаня, като истинска новодомка, да сложа PVC дограма за врата. За разлика от нормалните домашни врати, тя ще се отваря и затваря вертикално, за да не се спъна в рамката и да падна в пропастта. На нея, ще кажа да ми направят малко прозорче - да речем - 20 на 20 см, което ще се приплъзва вляво, за да може през зимата да проветрявам и да поглеждам от време на време не само към лудницата на края на града, но и докъде е стигнала наситеността на оранжевите и най-вече на кървавочервените облаци образувани от червения железен оксиден прах, който идва от приближаващата се планета Нибиру (или планетата Х, както още я наричат), и за която ме уведомиха световните конспиратори още преди 2012 г. Ориентир ще ми бъде и река Искър, тъй като се появиха съобщения, че много реки вече ставали кървавочервени и това било заради наближаващия край на света предречен в Библията. Вече психически съм подготвена. Щом видя, че водата на Искъра става червена, значи краят на света и краят на моето отшелничество, са настъпили. Хората ще са изчезнали и съвсем спокойно мога да изляза и да се върна в любимото си родно място - София. Бих извикала и сега ДА ЖИВЕЕ КРАЯТ НА СВЕТА, но още е рано. А и не съм подивяла толкова, колкото българските политици, за да променям често позициите си.
Стилът ми на аскетка, малко ще се различава от познатите ни в историята примери на аскети. Тъй като през зимата ще е студено, смятам да взема със себе си електрическо одеяло на батерии. На батерии ще бъде и фенерчето ми, но него ще го използвам по-рядко, защото ще променя навика си на спане. Ще заспивам, когато става тъмно и ще се събуждам, когато става светло. С батерии ще бъде и мъничкото ми туристическо котлонче, на което ще претоплям по някое кубче пилешко бульонче или спагетки. А защо не? Какво ядат космонавтите на Международната космическа станция? Всичките им храни са изсушени и пакетирани. По-лесно ще е през лятото - ще гризкам корени, грудки, тревички и цветчета, които надявам се, ще поникнат в скалата около пещерата.
На тераската ще поставя бидони, които дъждовете ще пълнят, за да имам вода за пиене. Що се отнася до хигиената - когато има дъжд - ще се къпя. Когато няма - няма да се къпя. Каква ли интересна гледка ще представлявам за пътниците, които гледат през прозорците на преминаващите в ниското влакове, когато ме видят изпъната полугола пред входа на пещерата да си играя с дъжда? Няма ли това мое голо къпане да подпомогне БДЖ? Убедена съм, че ще увелича пътнико-потока по направлението, а оттам ще подобря и финансовото положение на бедежарите като сложа край на безработните машинисти, кондуктори, кантонери, началник-гари и стрелочници по линията.
Може би се питате какво ще правя по време на моето отшелничество? С какво ще запълвам дните си? Как с какво? Ще пиша „ИСТОРИЯ СЪВРЕМЕННОБОЛГАРСКАЯ”. Ще описвам мъките и страданията на моя древен народ!
Единственото нещо, което ме притеснява е как ще се снабдявам с алкални батерии, които ще са жизнено важни за моето оцеляване? Но след дълго умуване вече имам решение на проблема. Поетът Иван Есенски навремето е бил парашутист. Ще хвърли дебело въже от края на скалата, със здравите си мишци ще го обхване и смело ще се спусне като истински алпинист до входа на пещерата. Ще ми предаде батериите и отново - леко-леко, по въжето, ще се изкачи обратно. Ако той е зает може да го замести ветеранът-белетрист Васко Жеков, който навремето е бил авиатор и също има многобройни скокове с парашут. Вярвам че няма да ми откажат. Те са ми приятели, а приятелите в нужда си помагат.
Докато чакам да свърши светът, надявам се колегите от вестник „Словото днес” да публикуват части от „История съвременноболгарская”. Ще им ги изпращам с пощенска гугутка, която смятам да опитомя специално за тази цел. Така че не пропускайте да се абонирате за „Словото днес”. Със сигурност ще излиза до края на света.
А ако случайно някои от вас оцелеят след края на света - очаквайте ме.
Ще се върна!
I’ll be back!
