ТРЕВА
Импресия
Животът в големия град е като зараза. Влезе ли веднъж в кръвта ти, лек няма. Ще си мечтаеш да зарежеш някой ден всичко, ще си представяш къщичка с дворче в планински градец със старинна българска подредба, но опре ли работата до това - да го направиш, все ще се намери някоя причина да отложиш преселването си за никога.
В един от онези дни, когато мразех и града си, и хората, и себе си, уморена от върволицата автомобили, от човешките лица, говор, движения, открих отново тревата.
Най-обикновената трева, която, напук на нашите усилия да я стъпчем, да я затиснем с боклуци, с ръждясали железа, с пръст и камъни, расте нежна като детска косица и жилава като живота, милостива като жена и вечна като смъртта.
Хвърлих палтото си до едно заесенило се дърво. Усетих хладината на земята, обърнах длани към още зелената трева и затворих очи.
Усещах как през пръстите ми изтича лудостта на моя градски живот: сутрешното иззвъняване на часовника, закуската на един крак, гоненето на трамвая, киселата физиономия на продавачката, ругатнята на озлобения пенсионер, златозъбата усмивка на колежката, дълбокомисленият поглед на началника ми… и още… и още… и още… четирите стени със заключена самота, празната пощенска кутия, бодрият глас на телевизионната говорителка, недописаното стихотворение.
Изтичаха пустотата, безизходицата, отвращението от повтарящите се едни и същи движения, едни и същи мисли, едни и същи места, едни и същи хора…
Тревата лекуваше уморената ми душа. Нищо не искаше. Не разпитваше. Не предписваше антибиотици. Еднаква към всички. Винаги на наше разположение.
Всеопрощаваща и справедлива. За първи път усетих колко е жива тревата. След мене ще останат стотици смазани стръкчета. Но няма да ме упрекнат.
Колко ли минали живота пулсират в тънките им вени? Зелена забрава над белите кости на мъртвите. Искаше ми се да ги попитам: “А какво става с душите на хората? С думите им? Не се ли превръщат в друг вид материя?”. Тревата мълчеше. Дали не я боли?
Потресе ме мисълта, че може би усеща и страда. Тръгнах си. На рамото си отнесох златен лист - есенна телеграма да се готви сърцето за студове, а в душата си - простия урок на тревата: всичко е доброта, всичко е издръжливост.
И мълчание, по-достойно от думите.
