Продрум Димов

Едва ли е възможна друга квалификация за Пенчо Чернаев, който навлезе в света на родната ни литературно-критическа мисъл по-забележимо през първите години на новото 21 столетие.

Този извод недвусмислено идва и от най-новото му заглавие “Под сенките на залеза”, което съвсем наскоро ни предложи престижното столично издателство “Българска книжница”.

И в новата си книга този неуморим труженик на художественото слово ни убеждава как отблизо следи и се старае да обхване, доколкото е възможно, многоликия ни съвременен литературен процес, като в същото време анализира значителна част от трудноуловимия днес поток на излизащата от печат художествена книжнина.

Не допускам през младите си години този невероятно скромен човек, засукал от здравия народен корен на балканджиите от родния си Еленски край с възрожденско преклонение пред книгата, завършил висше филологическо образование, вкусил от учителската професия, да е подозирал, че ще се подвизава цял живот в света на журналистиката и художествената литература.

Моето запознанство, което по-късно прераства в близко приятелство с него, датира от края на 70-те години на миналия век, когато като окръжен кореспондент на в. “Учителско дело” посещавах често редакцията, където той отначало работеше като завеждащ отдел “Култура”, а по-късно оглави изданието като негов заместник-главен редактор, а впоследствие дълги години беше и негов главен редактор.

Още тогава усетих неоценимото му нравствено богатство, с което печелеше уважението на колеги и сътрудници на вестника с удивителното си внимание, сдържаност, обич и умение да насърчава и помага за професионалното израстване на другите.

Останал съм с впечатление, че още на времето е бил много прецизен и взискателен към себе си, когато е давал първите си публикации в печата. Нещо повече, не се е решавал да се афишира пред нашата общественост като автор на самостоятелни творби.

Неслучайно и първите му книги са съавторски - “Златото не е само в земята и слънцето” (1966), “Празнични делници” (1966), “Трудът краси човека” (1981). Постепенно се зарежда със самочувствие на професионално зрял журналист, което определя характера и предназначението на първите му самостоятелни произведения - “Читател-Вестник” (1972), “Обновеният вестник” (1983).

За отбелязване е обаче, въпреки че е потопен безвъзвратно в атмосферата на текущата художествена литература, не се решава да излиза пред читателската ни общественост със свои самостоятелни от този род.

И трябваше да дойде 2007 година, за да се появи на бял свят и дебютното му сериозно литературно-критическо произведение “Шестнайсет творци на словото”, и да почувстваме, че под родното литературно небе изгрява името на нов рядко надарен критик.

Това ново издание се прие радушно и отприщи завиряваната с години енергия на солидния му творчески потенциал. Успехът на това заглавие амбицира автора, който още през следващата, 2008 година, зарадва читателите си със своите забележителни и приносни “Автори и книги”.

Това ново задълбочено изследване на Пенчо Чернаев, пък и следващите му книги, ни убеждават в солидните му творчески възможности на авторитетен и компетентен литературовед от висок калибър.

Неговото навлизане в съвременната ни литературна критика никак не е случайно. Пенчо Чернаев е творец с висока културна ерудиция, плува уверено във водите на родната изящна словесност, руската и европейската литературна класика и разполага със завидна аналитична мисъл, която му позволява да преценява обективно, честно, добронамерено литературните факти и явления.

И макар че се изявява открито и късно като литературен критик, той е наблюдавал с десетилетия автори и книги, натрупал е много информация, която изригва като вулкан и се показва ново лице на литературно-критическата ни мисъл.

Старателното вникване в дълбочината на неговите отзиви и рецензии, техният стил и език, неукротимият благороден стремеж да се търси във всяко произведение същественото, значимото, говорят за нов подход, нов благороден полъх, който озонира родното ни литературно пространство.

Такъв го виждаме Пенчо и в “Под сенките на залеза”. Тази книга наистина с високо-стойностното си съдържание е едно естествено продължение на неудържимия полет и възход на талантливото му критично перо.

И струва ми се, че в полето на литературно-критичното поприще той изживява своята стихия, най-сетне намери себе си.

А наблюдавайки подчертано напористото му присъствие през последните години в литературно-критическия ни процес, идвам до непоклатимия извод, че Пенчо Чернаев с дарование, нюх и солидно познаване на художествено-естетическата същност на литературния труд, си завоюва свое, бих казал, специфично водещо място сред творците на съвременната ни критика.

Кое е онова, което го откроява като творец от тази гилдия? Преди всичко трябва да се отбележи, че той дава оценка за творби на хора, чието творчество следи отблизо и има поглед върху цялостното им творческо развитие.

Затова и всяка негова рецензия се отличава от оби-чайните анализи, които ни предлагат много негови колеги по перо.

Неслучайно и почти всичките му отзиви имат характер на добре поднесени, сбити професионално очерци. А паралелно с това анализира с подобаваща вещина и предложеното му конкретно произведение. Този подход ни впечатлява още с докосването ни до съдържанието на всяка негова рецензия.

Пенчо Чернаев е творец, който умее да разкрива високите добродетели на своята човешка и интелектуална същност, като не дели авторите на големи или малки, известни или непознати.

В творческото му полезрение попадат хора с различни възможности, но той винаги открива у всеки същностното, значимото, талантливото, което трябва да бъде отсято и подо-баващо оценено.

И никак не е случайно, че наред с творби на Любомир Левчев, Симеон Правчанов, Слав Хр. Караславов, Христо Чернаев, Здравка Евтимова, Никола Радев и други утвърдени имена от родното ни литературно пространство, обект на заслужено внимание са и произведения на по-малко известни автори, като Георги Герчев, Маргарита Петринска, Магдалена Шумарева, Мария Владимирова и други, които впечатляват със завиден усет към художественото слово и талант читателската ни общественост.

Но неспокойната креативна мисъл на Пенчо Чернаев няма почивен ден, непрестанно открива и легитимира имената на десетки талантливи люде, които все още не се радват на внимание и на заслужен медиен уют.

Лично мен ме изумява сладкогласното четиво на един Филип Марински, който омайва читателя с вроденото си приказно слово. Неслучайно и критикът го нарича “сладкоприказчикът”.

Критикът ме удивлява с умението си да открие във всеки творец най-значимото и да го характеризира лаконично само с няколко думи. Той никога не спестява възхищението си от постиженията на свои колеги.

Така след като се потапя в новата поетична книга на Матей Шопкин, възкликва: “Стихове, родени от надежда, обич и светлина”.

А като прочита сборника от разкази и новели “Социален преход” на Банко П. Банков, заключава: “Един и същ и винаги различен”. Пък стихосбирката на Минчо Минчев “Молитва за справедливост” направо го очарова и я определя като “Горд и мъжествен поетичен глас”.

Изключително и дълбоко го вълнува и смелият поетичен глас на Велин Георгиев, в чиито стихове улавя тревожни “помисли и предчувствия”. Страшно го потиска обаче стихосбирката на Ивайло Диманов “Танцувай с мен, Самота”, в която поетът не може да си намери мира от “Парещата синовна обич”. От всеки ред на критика лъха обич, топлота и подкрепа.

В стилно-езиково отношение текстовете му също ни грабват със своята простота и сърдечност. Той е не само своеобразен литературен барометър, изкусен анализатор, истински сърцевед, неуморим търсач на доброто и красивото.

Словото му направо ни покорява, но не с високопарна фразеология, за да демонстрира фрапираща литературна култура, както постъпват самонадеяно някои съвременни колеги. У него няма и помен от присъствие на езикова надменност и високомерие, за да се показва натрапваща се ерудиция и фалшив интелект.

Именно това прави силни и убедителни неговите рецензии и е винаги търсен и желан анализатор, чужд на каквито и да са евтини хвалебствия.

В същото време трябва да се отбележи, че критикът никога не премълчава проявите на низост и падение, които замърсяват съвременната ни поезия.

За жалост доста лансирани критични светила, които поглъщат цели страници от литературния ни печат, предпочитат да не забелязват появяващата се понякога пошлост в съвременната ни мерена реч.

Прави чест на Пенчо Чернаев, че пръв надига винаги глас за опазване чистотата и красотата на родното ни поетично слово. И отраден е фактът, че и в това си издание той отново поставя с тревога въпроса за опасното безразличие към “писоарната лирика”.

Аз не знам друг наш критик да е извисил високо глас като него в защита на българската мерена реч и за спасяването й от безнаказаните набези на нахлуващата упадъчност в днешния ни духовен живот.

Това е също една от големите заслуги на този автор, който се наложи като едно съобразно уникално присъствие в днешната ни литературна критика.

27.08.2022г.