Румен Стоянов

Душа. Дума. Един писмен знак различава двете. Случайност? Може би. Но защо някой твърди, че случайността е изява на необходимостта и мнозина го споделят?

Изходим ли от предходното, идва питане: оти душа и дума тъкмо на български са пределно близкобуквени?

Възражение: що за дивотия да се взираш по нищо и никаква произволност, а и да умуваш по нея, с туй ли намери да си чешеш крастата?

Да, защото съм убеден, че между словата винаги съществува някаква обвръзка, явна или потулена, включая посредством отрицанието, пък и людете, Богу слава, различни сме, та едни са в състояние да си въобразяват нещо, че да го имат за истина, тяхно си право.

Моя смиреност вярвам, че никак самоволно в говора ни мил душа и дума са пределно сходни.

Е, и?, ще отвърне оня, който все люби да отхвърля. Ми нищо, за него, а за мен тоя звуков почти съвпадеж не е никак случаен, а тъкмо напротив, подсеща, предупреждава, чак повелява: да знаем и помним, още повече съблюдаваме, че думата, устна, писана, трябва да идва от душата, сиреч Всетворецът Вседържител по безкрайната Си милост е благоволил пряко да обвърже двете, поради което Негово изискване гласи: каквото ти е на душата, оно да ти е в думата.

Библията: „В начало бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога” (Иоан 1:1-2).

Православието говори за Бог Слово. И още: създавайки по Свой образ и подобие човека, Той го е обдарил с благодатта на словото, позволено единствено нему изсред всите безбройни твари.

А народът български прозорливо отсъжда: не си криви душата; сиреч не казвай лъжа, понеже мъдро е доловил пряката връзка между душа и дума.

Нека го запаметим и, бидейки съвсем не безгрешни, с помощта Му го спазваме.