Виолета Станиславова

Водата под душа бе хладна и приятна. Отмиваше лошите мисли, умората от напрегнатите разговори през деня. Спря поглед върху „спасителните пояси” около кръста. Бяха изчезнали благодарение на „коктейлите” за отслабване. Пиеше ги стриктно сутрин и вечер повече от месец. Излизаше му „солено”, но имаше ефект. Тялото му, метър и осемдесет, бе станало стройно и гъвкаво. Една съседка му каза, че прилича на Кевин Сорбо от телевизионния сериал „Херкулес”. При тази мисъл се усмихна, сви ръка в лакътя и наду бицепса пред огледалото. Не е зле за петдесетгодишен мъж. Продълговатото лице, русата права коса, светлокафявите очи, бялата кожа, му придаваха все още младежки вид.
Иво нито бе женен, нито разведен. Преди пет години жена му отиде да живее при майка си с дъщеря им. Оттогава се люшкаше ­ да се разведе ли, или не. И жена му не бързаше. Положението, в което се намираха, не я тревожеше. Даваше им достатъчно средства всеки месец. Почти всичко, а то не бе малко, отиваше за тях. Работеше като строителен предприемач. Никой не го задължаваше, но го правеше. Надяваше се някой ден да се съберат. Предпочиташе семейния живот, сигурността, уюта. Лошото бе, че с течение на времето двамата се променяха. С тъга осъзнаваше, че едва ли някога ще може да живее пак с нея, да търпи характера й. Пропастта помежду им все повече се задълбочаваше.

Оставаше да мине с прахосмукачката в хола, да нареже ордьоврите, да подреди масата, да измие чашите… Влезе в спалнята. Всичко е както трябва. Имаше и свещи. Взе ароматизатора и напръска обилно. Приятна, прохладна миризма на планински цветя и бор изпълни стаята.
Преди няколко дни на улицата срещна Лина ­ съученичка от гимназията. Косата й бе дълга, черна и гъста, а погледът на зелените й очи някак странен, дълбок. Видимо бе поотслабнала. И двамата се зарадваха един на друг. Дълго стояха на тротоара, припомняйки си ученическите години, учители, съученици, случки. Сам не разбра как от устата му се отрони покана за гости.
Луната хвърляше бяла светлина през прозорците и мебелите в хола придобиваха загадъчен вид. Чу звънеца и отвори. На прага стоеше сияещата Лина. Вместо поздрав го прегърна.
­ - Браво! Много красиво си подредил масата -­ възкликна тя - ­ като в списание. Може ли да седна на канапето?
Иво направи жест с ръка да се разполага както желае и премести чашите на малката масичка. Седна до нея.
­ - Добрите чувства между мъжа и жената могат да живеят дълго, докато един от двамата не ги разруши ­ вдигна наздравица той. ­ Радвам се, че привличането помежду ни не е изчезнало.- ­ Палави светлинки затанцуваха в зениците му.
Кристалните чаши звъннаха и с погледи, впити един в друг, отпиха.
­ - Не си се променил много. Сигурно имаш сериозна връзка ­ - закачливо подметна Лина.
­ - Може да не повярваш, но нямам свободно време да търся нови връзки. Да не говорим за това. ­ - Той протегна ръка и отдръпна палав кичур паднал над очите й. ­ - Косата ти е много хубава. Блестяща и ухаеща. ­ - Наведе се и вдъхна мириса на шампоана й. ­ - Ммм… прекрасна е! Колко мека кожа имаш… Дали навсякъде е така? ­ - и игриво повдигна блузката.
Лина трепна и се намести по-назад на дивана.
­ - Тук е много уютно ­ - опита се да промени разговора.
Иво я прегърна през рамото, доближи лицето си до нейното, каза тихо „Дааааа” и впи устни в нейните.
Лина рязко отскочи.
­ - Моля те, недей!
­ - Защо? Не ти ли е приятно?
­ - Не… Не мога.
­ - Защо?…
Той видя напрегнатото й лице и примирено каза:
­ - Добре… успокой се. Няма… Щом не искаш…
­ - Бих искала, но…
Двамата забиха погледи в масата.
­ - Сърдиш ли се? ­ - след доста време глухо попита Лина.
­ - Не. За какво? Но… Ти си тук… красива… Сами сме… и… не можах да устоя… Извинявай… ­ - със сух глас каза той.
Продължиха да мълчат.
­ - Ти как мислиш, дали има друг живот, след като човек си отиде от този свят?… ­ - първа наруши тишината тя.
­ - Оооо, Лина, моля те! Такива неща ли ще си говорим сега? ­ - с нежелание промърмори Иво. - ­ Да сменим темата, а!?
­ - Просто исках да разбера ти какво знаеш… Често започнах да мисля за смъртта…
­ - Още ти е рано да се срещнеш със смъртта! - ­ каза с досада Иво и настроението му падна. Съжали, че я е поканил. Доля от виното в чашите и отпи стабилна глътка.
­ - Болна съм… От рак на гърдата… ­ - промълви Лина. ­ - Вече съм с три операции, но метастазите са много… Пак ще влизам в болница…
В първия миг Иво не осъзна какво чу. Погледна я смаяно.
­ - Това, което ми каза…, шокира…
­ - Вече две години правя химиотерапия. - ­ продължи Лина. ­ - Умирам… Затова те попитах какво мислиш за живота след смъртта - ­ погледна го в очите и се разплака. - ­ Косата, на която се възхити, не е моя, перука е. Без една гърда съм, затова ти избутах ръцете… Срамувам се… Неудобно ми е… А толкова ми се искаше да бъда с теб… Повече сигурно няма да се виждаме…-­ Тя бръкна в чантичката си, извади кърпичка и избърса сълзите си. -­ Прости ми, че те натоварвам с мои проблеми. Не исках…
Иво седна до нея и я погали.
­ - Не плачи, моля те! Всички умираме, по-рано или по-късно… Само Бог знае как и кога…- ­ опита се да я утеши.
­ - Ти вярваш ли в Бог? ­ - хвана се за думата Лина.
Измина доста време, докато изрече изненадан от себе си:
­ - Вярвам… Вярвам, че всичко онова, което ни се случва, е предопределено. Във Вселената съществува справедливост, правосъдие и равновесие… -­ замълча за миг и продължи: -­ По-добре е да живеем с доброта, отколкото със злоба. Нали?
­ - Така е. И аз все търся доброто у хората, но… не винаги успявам…
Тишината отново изпълни стаята.
­ - Какво има, за какво се замисли? - ­ попита я той.
­ - Откакто съм болна непрестанно правя равносметка за живота си. На никого не съм причинила зло. Често съм лишавала себе си заради другите. Уважавам хората и се стремя да ги разбирам. Колкото съм могла съм помагала. Защо тогава съм наказана да страдам по този начин? Защо? Какво толкова лошо съм направила? -­ едва сдържаше сълзите си тя.
Иво мълчеше, но Лина усети, че се колебае да й каже нещо.
­ - Наскоро четох, ­ - плахо заговори той - ­ че ако човек в предишния си живот е извършил зло и не се е разкаял и поправил, в сегашния си страда, изкупува греховете от…
­ - Откъде да знам какво съм правила в предишния си живот, ако въобще има такъв!? -­ прекъсна го раздразнена тя. ­ - Нямам памет за това. Никой няма!
­ - Представяш ли си, ако помнехме всичко, което е ставало, какъв хаос щеше да е в главите ни?… ­ - като че на себе си отговори той.
След дълга пауза Лина проплака:
­ - Имах планове… Толкова ме е страх… Искам да живея…
­ - Успокой се -­ нежно и състрадателно я обгърна в прегръдките си Иво. ­ - Каквото има да става, ще стане. Всички сме обречени. Ще останеш ли да спиш тук, вече е много късно?
Лина поклати глава в знак на съгласие. Той я прихвана нежно през кръста и я поведе към спалнята.

Нощта отдавна бе обвила в прегръдката си заспалия град, но Иво лежеше буден. Питаше се как да постъпи. Да продължи ли да я вижда или да прекъсне връзката, докато е още в началото? Трябваше ли да поема и нейните беди? Ами ако жена му и дъщеря му разберат? Но може ли да обърне гръб на една умираща, уплашена и мила жена? Тя има нужда от подкрепа и утеха в последните дни от живота си. Щеше ли да избяга без угризения на съвестта? И защо да го прави, след като един ден съдбата ще го настигне и ще му го върне по един или по друг начин… Нали му я изпрати, за да го изпита…

На сутринта Лина обърна към него хубавото си лице и преметна ръка през кръста му. Той я помилва и целуна.
­ - Искаш ли да се видим пак? ­ - обади се той от кухнята, докато приготвяше кафето.
­ - Разбира се, че искам… - ­ чу щастливия й глас.
Слънчев лъч проникна през тънките оранжеви пердета и изпълни стаята с мека, божествена светлина.