БЯЛАТА СВЕТЛИНА
Нещо силно изпука и падна. В тъмнината на нощта някакво зарево внезапно просветна и в същия миг избухна в огнено кълбо. Някъде, в дълбините на съзнанието й, избуяха пламъци. Затанцуваха, понесени от невидима сила. Просъскващите им стонове все повече се доближаваха. Обхващаха леглото, върху което спеше. Оранжево-червени езици подскачаха бясно и ту се устремяваха към завивките, ту се отдръпваха, сякаш искаха да й дадат последен шанс за спасение. Корнизът на горящите пердета се пречупи…
Мислите й се носеха бързо и в безреда. Спуснатите й клепачи помръдваха наляво-надясно и на повърхността на просъницата, все още не можеше да осъзнае дали сънува, или действително къщата гори. Когато горещината стана непоносима, стреснато отвори очи и ужасена скочи върху горящия мокет. Остра, нетърпима болка я прониза. Изпищя. Паниката я подтикна да затича натам, където смяташе, че е изходът. Дробовете й се изпълваха с дим. Превиваше се, кашляйки и с тялото си промуши огнения обръч. Пламтящите езици се врязваха в очите й. Усещаше непоносимо горещите им целувки. Правеше усилия да ги отблъсне, докато не започнаха постепенно да избледняват и чезнат заедно с чезнещото й съзнание…
Старицата се опита да повдигне глава, ала мускулите на изтънялото й вратле не издържаха. Отпусна се върху възглавницата. Едва имаше сили да отвори натежали клепачи, да раздвижи отмалели ръце. Всичко се бе сляло в една безкрайна бавност, в безвремие, в тревога, които я притискаха, причиняваха й болка и разяждаха душата й…
Лятото разсъбличаше хората. Високата температура бе изпотила чакащите на спирка „Руски паметник”, караше ги да се крият под сенките на дърветата. Автобусът за Перник закъсняваше…
Ема купи билет. Намери местенце под сянката и остави пътната си чанта направо в прахта. Беше уморена и нервна. Понякога в живота обстоятелствата са така измамни, че човек измисля невероятни начини за оцеляване. Тя сама си го бе усложнила. Изглежда не преценяваше добре реалността. Идеализираше я. Мислеше едно ставаше друго.
Коста нарочно не си отиде и я преби от бой заради молбата за развод. Повече от две седмици тя носи срама от синините под очите си. Заканваше се, че ще я убие. Насила я заведе при адвоката да изтегли документа. Ала тя бе решила. И понеже положението стана нетърпимо, Ема помоли майка си да гледа детето, взе отпуск и замина. Два месеца вече се скита из провинцията при приятелки и роднини.
Вдигна поглед. Мъжът срещу нея това чакаше:
- Много си готина, маце. Как се казваш? подкачи я той.
- Махай се, досадник такъв!… ядоса се тя и смени мястото си до будката за вестници. „Не мога да понасям мъже. Всички са отвратителни гадове и мръсници!…”. Обърна се и го изгледа свирепо. Онзи й намигна…
„Дали ще се съгласят да остана поне за седмица? Вуйчо ми е особен. Може и да не се съгласи… Все пак… Само за седмица… Дали Коста ще се досети, че се крия у тях?”…
Автобусът най-после пристигна. Ема се качи първа и седна до шофьора. Не можеше да гледа гърбове. Имаше нужда от простор. „Ще ме бие. Ще ме унижава пред детето, пред приятели и непознати… Едва оживях от пожара… Да не би да нямам достойнство?… Мисли, че като преспим, нещата ще се оправят… Няма да се оправят… Сега наистина край! Всичко е свършено! Виновна съм само аз! Любов!? Заради нея обърках живота си. Какво като бях всеотдайна, вярна, искрена? Получих в замяна разочарования, страдания и тревоги… Аз съм нищожество. Не мога да надмогвам себе си, да обуздавам страстите си. Сега разбирам майка ми е била права. Толкова истини ми е казвала, ала кой да я слуша? Любов ако не се доказва, не е любов!… Какво стана с онзи внимателен, грижовен мъж, когото обикнах?! Как така красивите ни чувства изчезнаха неусетно?…”
Автобусът спря на автогара Перник. Ема слезе и не знаеше да продължи ли или да се върне. „Защо да безпокоя хората? Не е ли по-добре да се прибера при детето?… Не, не, страх ме е. Чак когато взема бракоразводното, тогава… Иначе с мен е свършено… Страх ме е и от себе си. Не зная как ще реагирам като го видя… Може да се съглася пак да остана с него… И кошмарът да започне отначало…”
Взе чантата и тръгна. До дома на роднините й беше толкова далече, колкото и до собствения й дом. Мисълта, че автобусът все още е на спирката, я накара да спре… Миг-два се поколеба. Затича обратно. Успя да се качи… Дори седна на същото място… С разтуптяно сърце и разбъркани мисли се загледа в пътя, който я водеше към несигурното й бъдеще…
Дните идваха, отиваха си… Тънките стени на жилището й я отделяха от реалния живот, ала външният свят за нея нямаше никакво значение. Бе загубила представа за време. Не помнеше от кога не бе говорила. Желанието за човешко присъствие доведе старата жена до халюцинации. Тя напрягаше слух и възбуденото й въображение долавяше шум от превъртане на ключ в ключалката… После се отпускаше, защото никой не идваше. В непоносимата тишина на стаята чуваше името си, опитваше се да погледне към вратата през пердето на очите, но не успяваше. Тънкият й гласец шепнеше името на дъщеря й, която старицата ден и нощ очакваше, а после, уморена, плачеше без сълзи, защото всичките си сълзи бе вече изплакала. Напразно се мъчеше да заспи. Тъпа болка непрестанно свиваше сърцето й, необяснимо тежко чувство я смазваше… Губеше паметта си, но осъзнаеше ли се, изпитваше неудържимо желание да разкаже някому мъката си. Душата й се блъскаше, уплашена в празнотата около себе си. Самотата инстинктивно я караше да притиска под завивката малките си костеливи длани до празните си гърди, както някога прегръщаше детето си, докато го приспиваше…
В края на работния ден Ема излезе от института заедно с много други служители. Вървеше към близката трамвайна спирка. С периферията на очите си забеляза приближаваща от лявата страна кола. Не обърна внимание, но по-надолу тя зави и спря. От нея излезе Коста. Препречи пътя й. Сграбчи я за лакътя. Тялото й се вцепени. Дръпна се, но разбра колко безсмислено е да се противи на силата му. Може би сега щеше да изпълни заканата. Коленете й се подкосиха, изби я студена пот. От вълнение ръцете й трепереха. С ледени пръсти извади от чантата си бракоразводното и му го показа. Той се вбеси още повече и я бутна към колата. Трябваше да извика за помощ, но не го направи. Искаше всичко да мине тихо, да не се разбере. Срам я беше от колегите… Опита се да се отскубне.
- Не се дърпай, курво! - изсъска злобно Коста, замахна с юмрук и го стовари с всичка сила в лицето й.
Ема чу тъп шум от хрущене в главата. Политна и падна зашеметена. Инстинктивно се хвана за устата. В дланите й паднаха два счупени зъба. Потече кръв… Причерня й пред очите и припадна.
Свести се на задната седалка в движеща се кола. До нея Коста ожесточен й разправяше как ще я изведе вън от града и в някой крайпътен трап ще й пререже гърлото. За доказателство натисна главата й под седалката, да й покаже сгъваем нож, скрит в чорапа му.
- А с бракоразводното можеш да си избършеш задника, кучко! - кресна в лицето й, бутна я рязко към облегалката и още по-силно стегна пръсти около врата й.
Устата й бе пълна с кръв. Главата я болеше, едва държеше очите си отворени. Цялото й тяло трепереше, ръцете й непрестанно търсеха опора. При всяко подрусване крещеше от болка. Искаше да я пусне. Молеше за лекар…
Коста не реагира. Подвикна на шофьора да усили радиото, да не се чуват виковете й.
Бяха стигнали моста на Захарна фабрика. Може би се беше уплашил от кървавата гледка. Може би бе разбрал, че не се преструва. Каза на приятеля си да кара към Трета градска. Обърна се и заканително размаха юмрук в лицето й:
- Ще те закарам! Само да не казваш за развода! Иначе…
Ема поклати глава в съгласие.
Когато пристигнаха, не можа да слезе. Кръвта от носа и устата й не спираше да тече, попиваше в дрехите й. Чувстваше главата си стегната в обръч. Виеше й се свят. Залитна. Коста я взе на ръце и тръгна към кабинета. Докторът я погледна и без да им каже нещо, извика шофьора на линейката. Трябваше да я откара веднага в спешното отделение на ИСУЛ. Коста настоя да го вземат. Представи се за съпруга й. При семейна разправия е станало, но не е искал да се случи така. Пренесоха я в линейката и той седна до нея. Беше уплашен, изпадна в паника. Шофьорът пусна сирената. През цялото време я молеше да се върне при него, заклеваше се, че ще бъде добър, че я обича, че ще се грижи за нея и детето… Дори започна да плаче… Опита се да я целуне… Ема с отвращение избута устата му. Не искаше да я докосва. Не искаше да го слуша. Страдаше ужасно от болките, а когато линейката спря, опита да се изправи. Пак й се зави свят, почувства, че кръвта й изстива, олюля се и отново припадна…
Свести се в ръцете на Коста. Той я носеше запъхтян, почти тичешком, през някакъв двор на болницата, през някакъв полуосветен коридор, до някакъв кабинет… Мъждееше й се, че я преоблича, а след това отвори очи в голяма болнична зала. Над главата й светеха лампи с нетърпима светлина. Почувства острата болка, която разцепи мозъка и тялото й, а онези пръсти, в бели ръкавици… зашиваха устата й… Мракът бавно я погълна…
Животът я бе стъпкал, въпреки съпротивата й. Отдавна бе станал за нея безцелен, без всякакъв смисъл. Лежеше и чакаше. Забравила всичко, устреми широко отворени очи към стената и мълчаливо се загледа в нея. Изведнъж повяхналото й лице засия радостно. Сухите й устни се размърдаха. Протегна изтъняла ръка напред. Стената се разтвори. Бяла ярка светлина обгърна леглото, повдигна слабото телце на престарата Ема и невидими криле я понесоха към Отвъдното…
