Из сборника „Сезон с Ерос” (1971)

Стан Барстоу

превод: Любомир Духлински

Влизайки в бара „Пшеничения сноп” точно преди обяд в събота сутринта, изведнъж видях Сам Скелманторп да седи там с половин чаша бира, осветявайки стаята с аления блясък на униформата си.

- Сложи го на моята сметка, Джордж - извика той на собственика, когато си поръчах халба бира и щом ми я донесоха, взех халбата със себе си и веднага се преместих при него.

- Днес ли е състезанието? - попитах го, докато бързо си разменяхме поздрави.

- Сватбата - каза Сам. - Току що се върнах.

- Нещо важно?

- За нас е важно - каза той, отпивайки от чашата си. - Виждал ли си някога цял духов оркестър на сватба?

- Не, - казвам, - не съм виждал.

- Прекрасна гледка - казва Сам. - И щом засвирят, сълзите ти напират. По-хубаво от всеки орган. Чудесно.

Ако има човек, който обича да разказва нещо интересно, това е Сам Скелманторп, просто трябва внимателно да го насочите към това. И така, малко по-късно, настанил се удобно зад нова чаша и леко пуфкайки с лулата си, той започна своя разказ.

- Ти, мисля, не познаваш Дейв Фозъргил и Томи Олдройд, нали? - каза Сам. - Ами това са момчета от нашия оркестър. Млади. Добри приятели. Познават се още откакто майките им са ги завлекли в клиниката като бебета. Даже още по-отрано: семействата им живееха през три къщи на Ройдс лейн и при раждането ги разделяше малко повече от ден. Може да се каже, че те бяха събрани от самото начало. Те така се и държаха. Ходеха заедно на училище. В детството знаеш как се сменят приятелите - като ризи. Но Дейв и Томи са друга работа. Сякаш бяха залепени един за друг.

Ние всички, случвало се е, казвахме, че за да ги разделиш, не може да мине без жена. Така и стана. Но дори и тогава бяхме доста изненадани.

Те бяха още съвсем деца, когато се заинтересуваха от нашия оркестър и бързо започнаха да досаждат на бащите си да им дадат инструменти. Е, ето, татковците ги доведоха при нас на комисия за прослушване. Имаме два три инструмента, които раздаваме на учениците, така че като ги видяхме как се запалиха, казахме, че ще уредим всичко. Ние, знаеш, винаги се опитваме да подкрепяме младите момчета. Сега духовите оркестри не са това, което бяха, когато бях момче. Когато имаш под ръка радио и телевизия до себе си и те мамят всякакви развлечения, какъв е интересът сам да се научиш да свириш?

Във всеки случай, разбира се, те се нуждаеха от един и същ инструмент и най-много им допадна корнета. Старият Джес Ходжкин, нашият диригент, каза, че ще им даде няколко урока, просто за да разберат с какво си имат работа.

И така, те бързо започнаха да показват някои способности и Джес, случваше се, разказваше за тях на репетициите: „А тези две момчета, които се занимават при мен, от нищото - казваше той, случваше се, - и знаете ли какво: гръм да ме удари, ако мога да различа кой е по-добър!” Свиреха все по-добре и когато от малко-малко започнаха да се държат самостоятелно, ги приехме в оркестъра. Когато навършиха шестнадесет или седемнадесет и двамата имаха солови партии и знаехме, че сме сполучили с двама от най-добрите млади корнетисти в цял Йоркшир. И тук, трябва да ти кажа, се притеснихме, защото щом момчетата едва започнеха да свирят, те вече, както се казва, копнееха за ярки светлини и нови пасища. И се страхувахме, като чуят за тях, ще ги примами някой голям оркестър. Забележи, че не бихме застанали на пътя им; но и двамата свиреха толкова добре, че нашият оркестър се крепеше едва ли не на тях. Беше ужасно да си помислим, че можем да ги загубим.

Но както изглеждаше, те бяха здраво установени при нас. След като завършиха училище, отидоха във фермата на стария Уидърс, тази на Долния път, и това изглежда напълно ги устройваше. Свиреха из цялата област, където ги поканеха, с всякакви оркестри, където нямаше достатъчно хора. Дори им предлагаха да отидат в Кресли и други такива места и да свирят джаз там. Но те не искаха и да чуят за това. Тази музика на джунглата не беше за тях, казваха те и отидоха там, където могат да свирят нещо истинско.

Какво пък, това беше прекрасно за нас. Но ние всички знаехме, че има едно нещо, което със сигурност ще ги отведе от нас и ще ги раздели един от друг - това е военната служба (1). Но ти знаеш, че те отидоха заедно и служиха заедно, така че се върнаха заедно. А на въпроса ни как са се изхитрили за това, те, както обикновено, само се усмихваха спокойно и казваха, че за да ги разделят, трябва нещо по-силно от армия.

Мисля, че вече си се досетил, че то се случи. Имаше нужда от момиче. И при това градско.

Знаейки, че няма да бъдат в армията много дълго, Уидърс реши да не наема друг работник, а взе момичето. И не успели още Дейв и Томи да се върнат, кашата започна да ври. Честно казано, дребосъкът Фред, нашият библиотекар, пръв забеляза какво става. И той започна да ни посещава и да разказва как Дейв и Томи като овни се блъскали за това момиче и как то се подмазвало ту на единия, ту на другия.

Трябва да ти отбележа, че доколкото знаем, нито един от двамата не се е интересувал от момичета преди. Но тази Синтия нямаше грешка. Тя се преструваше, че обожава музиката и ги слуша как свирят. Както се казва, човек трябва само да намери слабо място в мъжа, нали? Е, тя го намери при Дейв и Томи. Тя ги грабна веднага. Но нито един не я устройваше, така че тя започна да ги настройва един срещу друг, казвайки на всеки, когато другият не беше наоколо, че той е най-добрият музикант, когото е чувала.

Това, което беше особено приятно в Томи и Дейв беше, че до това време те дори на капка никога не бяха си завиждали един на друг, но след като Синтия пусна в ход своите номера, те започнаха странно да се поглеждат. В края на краищата захвърлиха репетициите, а и разправяха, че дори не разговарят.

Да, това беше пряк удар. Искам да кажа, никой не очакваше такъв. Вече имахме концертната програма за цялото лято, а двама от най-добрите ни изпълнители се държат като бебета. Не можехме да не вземем това предвид. Карахме се по различни поводи и вместо да репетираме, прекарвахме времето си в клюки. Изпратиха при тях нашия секретар Джак Томас, но той се върна без резултат. Така че не можехме да направим нищо. Искам да кажа, че хората са в тази плетеница от времето на Адам и най-доброто нещо е да ги оставим да се измъкнат сами. Но това не ни улесни: без тях се справяхме по-зле, така че не можехме да спрем да мислим за това.

Тогава една четвъртък вечер Дейв и Томи се вмъкнаха в залата за репетиции и седнаха на местата си. Не обелиха дума с никого, още повече помежду си. Когато репетицията свърши, те събраха инструментите си и си тръгнаха, без дори да се отбият, както обикновено в „Лисицата и Пора” за по едно малко. Не можехме да разберем и това. И то ни накара да се замислим още повече.

Същото се случи и в неделя сутринта. Дойдоха, на никого ни дума, посвириха и пак си тръгнаха. Но тогава Фред ни съобщи новина. Синтия се канеше да напусне фермата. Бяхме сигурни, че всичко е свързано с това, а малко по-късно, когато добавихме различни слухове и брътвежи, се случи точно така. И на двамата им беше писнало другият да стои на пътя му, а тази Синтия все още не можеше да реши на кого да се спре. Е, тя изглежда се интересуваше от тях от любов към музиката, както тя казваше, а двамата знаеха, че на първия ни концерт могат да блеснат малко, така че се разбраха тя да дойде да ги послуша и тогава да реши кои от тях избира.

Те репетираха като луди седмица две преди концерта и можеше да се чуе музика на Ройдс лейн по всяко време на деня или нощта. Накрая стана съвсем непоносимо и при тях се принуди да дойде полицай, който каза, че всички тези среднощни рулади са нарушение на обществения ред и по-добре да ги намалят - иначе!…

Спомням си онази неделя, седмицата след Св. Троица, беше прекрасен ден. През цялото лято не е имало друг такъв. Ние, както обикновено, взехме автобуса, който ни закара до парка с нашата екипировка и когато стигнахме там, всичко беше подредено, а хората в най-хубавите си празнични костюми почти висяха по дърветата. В този ден ние, честно казано, всъщност счупихме всички рекорди по посещения.

Следобедният концерт беше грандиозен и, спомням си, преди вечерната програма имахме страхотно освежаване с шунка и чай. После трябваше да свирят Дейв и Томи. Знаеш ли, аз свиря в духов оркестър вече почти четиридесет години и съм слушал много корнетисти през живота си, но никога не съм получавал толкова удоволствие, колкото от свиренето на тези две момчета онази вечер. Свириха като ангели. Като обладани. Сред нещата, които изсвирихме, беше „Алпийско ехо” и Дейв стоеше на сцената, а Томи, който го следваше, седеше на едно дърво в парка. Великолепно! И как ръкопляскаха! Не знаех, че публиката в парка може да пляска така. Но знаете ли, не бих искал да избирам между тях.

Е, когато изсвирихме националния химн в края на концерта, момчетата веднага избягаха, а ние всички отидохме през пътя до бар „Тъкачът”, за да пийнем по едно, преди да си тръгнем. Бяхме там, примерно, около три четвърти час и когато се качихме в автобуса, заварихме самите Дейв и Томи там. Томи седеше сам в автобуса, а Дейв се разхождаше, преструвайки се, че гледа как е направен. Всички седнахме, правейки се, че нищо не забелязваме, въпреки че по лицата им личеше, че работата им не е добре. Накрая не издържахме повече и леко побутнахме дребосъка Фред, тъй като ги познаваше най-добре и той ги попита какво не е наред.

Дейв погледна ботушите си, после крадешком погледна Томи, който започваше леко да се изчервява. И тогава казва:

- Тя замина.

- И това ли е всичко?

- Тя замина.

- Замина ли си? - питаме ние. - Какво значи тя си замина?

- Значи това, което казвам - казва Дейв. Каза го внезапно и направо. - Тя си тръгна с друг човек.

Тук се разнесе гласът на Томи, който почти се задави от ярост:

- Да, - каза той, - познавам го и това е всичко. Това е проклетият акордеонист от Брадфорд.

Е, една минута ги гледахме учудено с отворени усти, после някой се засмя и след секунда всички почти се заливахме от смях. И начинът, по който се кикотехме, докато не паднахме, очевидно накара момчетата да се опомнят, защото след минута Дейв се усмихна срамежливо и погледна Томи. И Томи му се усмихна в отговор. И преди дори да се приберем, те вече седяха заедно и си говореха, сякаш никога не бяха чували за никаква Синтия.

- Оттогава е така - каза Сам. - Те току-що се ожениха тази сутрин. И двамата. Две сватби.

- За различни момичета, разбира се - казах аз.

- О, да - каза Сам. - Близначки. Те са от Кресли. Приличат си като две капки вода, да. С изключение на Дейв и Томи, вероятно никой не може да ги различи.

Той вдигна чашата и започна да пие. Поглеждайки го, успях да уловя погледа му над чашата - той ми намигна весело.

- Сега, разбира се, всички се чудим какво ще стане по-нататък.

————

1. Историята очевидно се развива преди 1960 г., когато задължителната военна служба е премахната (б. прев.).