Из сборника „Сезон с Ерос” (1971)

Стан Барстоу

превод: Любомир Духлински

Тогава двете стари моми, сестрите Норис, които бяха дошли при малката мисис Фосдайк по благотворителни дела, почукаха тихо на вратата на малката й къща на „Паркър стрийт” и завариха домакинята облечена с палто. С обичайната си любезност сестрите се извиниха и казаха, че ще се върнат друг път. Но госпожа Фосдайк ги покани в къщата.

- Току-що влязох - каза тя. - Преди минута-две щяхте да ме настигнете на улицата.

Едва тогава сестрите Норис забелязаха, че г-жа Фосдайк е облечена изцяло в черно - с шапка от магазин и палто, вероятно ушито от собствените й ръце на шевната машина - и сякаш четеше мислите им, г-жа Фосдайк каза:

- Бях на погребението - и сестрите ахнаха от изненада, защото през последните дни никой от познатите им не се беше преселил в другия свят.

Домакинята ги покани да седнат. По-възрастната госпожица Норис седна на ръба на фотьойла близо до масата, внимателно прикривайки краката си с полата, а по-младата, изправила гръб, на стола до прозореца. Госпожа Фосдайк хвърли палтото си и започна да се суети с големия чайник и запарките в ъгъла до мивката.

- Ще изпиете ли по чашка? - попита тя, като държеше лъжицата с втората запарка над кутията за чай.

- Наистина… - започна по-младата госпожица Норис, но сестра й, с гордото достойнство на по-възрастната, отговори и за двете:

- Благодаря, много сте учтива.

- Мразя погребения, - каза госпожа Фосдайк на глас, докато наливаше преварена вода в чайника. - Когато погребват човек, още повече близък, на душата ти става тъжно, тъжно. И ако починалият не е бил мил с теб приживе, ти се чувстваш просто лицемер.

Тя извади две чаши с чинийки от шкафа над мивката, избърса ги старателно с кърпа и ги постави до своята край изстисквачката - покрита с кърпа, тя стоеше до прозореца.

- Роднина ли ви беше? - се осмели да попита по-младата сестра госпожица Норис.

Госпожа Фосдайк поклати глава.

- Не, приятелка. Добра приятелка. Госпожа Марсдън, тя живееше в Хилтоп. Едва ли сте я познавали. Вдовица като мен. Съпругът й почина преди пет или шест години. Заемаше някакъв пост в текстилната фабрика. Живееха в изобилие, имаше достатъчно от всичко. Горката… Оказа се, че е болна от рак. Слава Богу, страданията й свършиха.

Тя наля чая, подаде чашите на сестрите, след което им подаде по ред захарницата и каничката с мляко. Самата тя стоеше между изстисквачката и мивката, а сивата й коса блестеше под черната шапка на лъчите на късното утринно слънце.

- Колко страшно - каза тя замислено, като отпи малка глътка.

- Познавам госпожа Марсдън от петнадесет години, а можеше да се случи, че познанството ни да не продължи и два месеца. Понякога хората стават приятели при такива странни обстоятелства.

Започна с това, че отговорих на обява в „Аргус”. Така попаднах в къщата им. Тогава моят Джим беше още жив, съдбата току-що го беше приковала към инвалидната количка. Търсех си работа, но не можех да отида никъде на цял ден, трябваше да се грижа за съпруга си. Така че се наех да почиствам няколко къщи, шест пъти седмично, сутрин. Една от домакините се оказа госпожа Марсдън. Ходех при нея три пъти седмично.

Отначало мислех, че няма да остана дълго при нея. Не, самата работа няма нищо общо с това, а и парите също. Просто по това време още нямаше автобуси до Хилтоп, а да се мъкнеш пеша през гората… От града е на половин миля. Струваше ми се, че това изкачване с всеки ден ставаше все по-дълго и по-стръмно… по-добре е да не си спомням. Но имахме голяма нужда и нямах избор.

Когато Джим се парализира, веднага разбрах, че няма да е лесно. Но си казах - нищо, можем да се справим. Докато краката ме носят, ще се справим.

Сестрите Норис, които никога не правеха нищо по къщата си, в най-добрия случай чистеха килима с прахосмукачка, промърмориха нещо в знак на съчувствие и продължиха да отпиват чая си от чашките.

- Постепенно свикнах, пригодих се, дори започна да ми харесва - да излизам сред хора. Поддържах нещата у дома. Като цяло, някак си живеехме. Сутрин за Джим се грижеше нашата съседка, госпожа Рийд, а следобед аз се заемах с домакинската работа, ходех на покупки. Никога не сме искали много от живота, задоволявали сме се с прости радости. Обичахме да слушаме църковни химни. В неделя имаше църковна служба, а в сряда - Светъл ден за жените и аз обикновено избутвах количката на Джим на верандата. Нека послуша пеенето, да види какво става на улицата. В събота се устройваха концерти в училище - сега почти няма такива - и всеки, който искаше, можеше да участва в тях. Сякаш и сега виждам лицето на Джим - доволен, усмихнат, седи и кима с глава в ритъма на музиката…

- Съпругът ви беше прекрасен човек, госпожо Фосдайк, жизнелюбив - каза по-възрастната госпожица Норис. - Всички се възхищавахме на смелостта му.

- Да, вярно е. Е, разбира се, химните, Светлия час - всички знаете за това.

И така, когато срещнах госпожа Марсдън, разбрах, че можеш да живееш в изобилие и все пак да си нещастен. Да имаш много пари, здрав съпруг, но да нямаш душевен мир.

Спомням си, веднъж за първи път поговорихме с нея като жена с жена. Беше сряда и исках да се освободя възможно най-скоро, за да стигна навреме в къщи за началото на Светлия час. Работех за госпожа Марсдън първа седмица и се наложи да й обясня каква е работата.

- Мога да остана допълнително в понеделник и петък, ако е необходимо - казах й, - но не бих искала да пропусна Светлия час в сряда.

- Разбира се, нямам намерение да ви лишавам от това удоволствие - отвърна тя, но гласът й прозвуча някак странно, дори бях изненадана. Не се върнахме към това през следвашата седмица, но в сряда тя сама заговори за църквата и отново долових същите странни нотки. Тогава я попитах, защо тя самата не ходи в Божия храм?

- По-рано ходех - отвърна тя. - Много отдавна. От детството ми вдъхваха вяра в Бог. Работила съм в няколко комитета. Работех за църквата като робиня.

- А защо сега не ходите там? - попитах.

- Няма смисъл вече.

Спомням си, че дори потръпнах.

- Не искате ли да кажете - събрах смелост, - че сте спряла да вярвате в Бог?

Не успях да задам въпроса си, когато ме обзе срам - защо се меся в чуждите работи? Това изобщо не ме засягаше.

А тя замълча за минута и отговори: „Да”. Така, просто, без заобикалки.

Изключих прахосмукачката и се загледах в нея. Срещала съм хора, които не ходят на църква, но още никой не ми е казвал открито, че е безбожник. А ето, че се случи именно това.

И тогава казах:

- Това, разбира се, не е моя работа, но какво ви накара да се отвърнете от Бога?

Тя смачка парцала в ръцете си, лицето й сякаш беше окаменяло.

- Имах момче - каза тя. - То умря.

Е, какво пък, можех да разбера чуждата мъка.

- Ужасно е - съгласих се аз. - Но нали много…

- Но това беше моят син, моят. Десет години се молихме: Господи, изпрати ни дете. И Бог чу нашите молитви ни - изпрати. Детето се роди слабоумно. Три години по-късно то почина. Имате ли дете-дегенерат, госпожо Фосдайк?

Как страдаше! Болеше ме да я гледам.

- Не, - отговорих аз, - нямам.

- Но аз познавам един добър, богопослушен човек - добавих аз - който съдбата е приковала към инвалидната количка до края на дните му. А той беше в разцвета на силите си. Затова не мога да ви разбера, госпожо Марсдън.

- И вие продължихте да вярвате? - възкликна тя презрително и гневно. - Но как можеш да вярваш в Бог, който позволява да се случва това?

- Разбира се, ако всичко на света беше красиво и безоблачно, вярата в Бог щеше да бъде по-лесна - възразих аз. - Всеки може да вярва, без никакви жертви от своя страна. Но Бог не позволява това. Той ни изпраща страдание, за да можем да се закалим и очистим.

- Глупости и глупости - отхвърли тя. - Чувал съм всичко това стотици пъти. И защо това с малкото дете? То какво е виновно?

- Права сте, права сте - съгласих се аз. - Не е лесно да се разбере. Но как може Господ да направи изключение за децата? Те не могат да не се излагат на опасности, както и възрастните.

После ми обърна гръб и започна да търка тоалетката. Но след секунда се обърна.

- Как се примирявате с това? - възкликна тя. - Как можете да не се съпротивлявате?

- Няма смисъл да спорим за вярата, г-жо Марсдън - казах аз. - Можем да си доказваме своята правота до Страшния съд, но няма да стигнем до нищо. В крайна сметка вярата е вътре в нас, независимо дали живее в човека или не. Питате как мога да се примирявам с това? Нима има друг начин? Вярата е единственото, което ми остана.

Погледнах я и добавих:

- Бедната ми, на вас навярно не ви стига.

Тук отидох твърде далече. Тя се изправи и веднага стана студена. Тя, да ви кажа, беше слаба жена и ако искаше, можеше да придобие много надменен вид.

- Нямам нужда от вашето съчувствие, благодаря - каза тя. - Можете да вярвате в каквото си искате, това си е ваша работа… А сега, моля, погрижете се за килима - добави тя, - ако не възразявате.

После много съжалявах за този разговор. Тъй като трябва да ходя от къща на къща, най-добре беше да поддържам приятелски и уважителни отношения с домакините, нямаше нужда да ги усложнявам…

- Още една чашка? Не се стеснявайте. Чаят вече е направен, трябва да го изпием, иначе ще се загуби … Така е добре.

Сестрите Норис позволиха чашите им да бъдат напълнени и тъй като тази сутрин нямаха неотложни дела, се настаниха удобно и се подготвиха да чуят какво още има да им каже г-жа Фосдайк за връзката си с покойната г-жа Марсдън.

- Виждаше се, че нашият разговор не й даваше покой - продължи г-жа Фосдайк. - Тя сякаш само търсеше възможност да се върне към него. Гневът и горчивината, натрупани в нея, избиваха навън. Това не ми харесваше и вече мислех да си тръгвам. Но въпреки това реших да остане. Нямах оплаквания от нея като работодателка, но имах нужда от пари… До гордост ли е това?

Накратко казано, работих за нея шест месеца и ето, че тази сряда дойде. Сутрешните часове, както винаги, отлетяха бързо, изглеждаше, че току-що бяха започнали да почистваме, а вече беше дванадесет. Тъкмо се канех да си тръгвам, когато г-жа Марсдън си спомни нещо. Тя ме помоли да занеса един от костюмите на съпруга й на химическо чистене, а самата тя трябваше спешно да се отбие при съседката и едва ли ще може да отиде самата тя.

И донесе в кухнята мъжки костюм, преметнат небрежно през ръката й.

- Ето - каза тя. - Съпругът ми не го е носил отдавна. Да видим, може би след почистването ще добие приличен вид. И ще бягам, иначе ще изпусна г-жа Уилсън. Хартия и канап има в чекмеджето. Да, и проверете първо джобовете, аз не успях. - И тя изтича, като накрая ми напомни да не забравя да затворя вратата и да заключа.

Погледнах костюма. На вид съвсем нов, и си помислих: „Леле, има хора, при които такива костюми лежат неупотребявани.” Още не бях стигнала до там да искам от хазяйките ненужните дрехи, макар че на моменти изкушението беше голямо. Джим никога през живота си не беше имал такъв костюм.

Внимателно изчетках праха от костюма и проверих джобовете му. Когато хванах жилетката си, изведнъж дори не чух, но усетих как нещо изскърца в джоба и като пъхнах пръсти вътре, извадих двойно сгъната банкнота от един паунд. Мислех си за г-н Марсдън, че не носи все още много хубавата си друха, а сега се замислих за нещо друго: колко свободно трябва да живеят хората, ако при тях лесно може така да се подмята цяла лира.

Сложих банкнотата на ъгъла на кухненския шкаф и увих костюма в дебела хартия. Тогава се улових, че гледам с крайчеца на окото си парите. Кой знае за тях освен мен? Един паунд… двайсет шилинга. Е, какво е един паунд за Марсдънови? А за Джим и мен? И в най-добрите години нямахме много от тях и всеки беше спечелен с тежък труд, всеки шилинг влизаше в употреба само когато беше невъзможно да не се похарчи. А напоследък ни беше много трудно. Появиха се нови разходи. Взех банкнотата и се замислих какво може да се купи с нея. Плодове за Джим, малко тютюн - това ще е голям празник за него. Бельото му се беше поизносило. Би било хубаво и бутилка тонизиращо вино - това го ободрява много.

И така стоях в кухнята на г-жа Марсдън с банкнота от един паунд, сгъната на малка топчица в ръката ми, където никой не можеше да я види. И като че ли нямаше нищо друго на света - само тези пари и нуждата ми от тях.

Гласът на мисис Фосдайк, звучащ все по-меко, заглъхна напълно - тя стоеше и мълчаливо гледаше през прозореца. Сестрите се спогледаха, но г-жа Фосдайк вече беше се опомнила и отиде до кухненската маса, за да постави празната си чаша върху нея.

- Вече казах, беше сряда. В петък се върнах в къщата на мисис Марсдън в девет часа, както обикновено. Ясно си спомням, че беше дъждовна сутрин. Не силен дъжд, а такъв малък, ръмлив, но струва ми се, че под него се намокряш повече, отколкото при добър порой. Общо взето, дойдох мокра до кости, преоблякох се в работно облекло, а палтото си закачих горе в банята, за да се оттече водата от него. После с г-жа Марсдън измихме чиниите след закуска и започнахме да чистим стаите на първия етаж, както винаги в петък.

Тази сутрин г-жа Марсдън беше някак тиха и си помислих, че трябва да е малко зле. В единадесет спряхме за пет минути и отидохме в кухнята за чаша чай и бисквити. И там г-жа Марсдън каза, като че ли между другото:

- Г-н Марсдън ми каза, че в костюма изглежда е оставил малко пари, който сте занесли на химическото чистене. Нищо ли не намерихте в джобовете?

Напълно ми се беше изплъзнало от ума, но разбира се веднага си спомних всичко. Оставих чашата на масата, отидох до рафта и извадих банкнотите изпод буркана.

- Значи не сте забелязала? - попитах. - В сряда пъхнах тази лира тук. Исках да ви напомня, само че паметта ми става все по-слаба и по-слаба. Друго не намерих: една лира.

Не знам дали тя забеляза или не, но пръстите ми трепереха, докато й подадох парите.

Тя изглади банкнотите на масата до чинията и обеща да ги даде на г-н Марсдън, когато се върне. А аз й отговорих: смешно, как се е сетил за тези пари? В края на краищата той не беше носил костюм от дълго време, самата г-жа Марсдън го каза.

Тогава тя измърмори нещо такова, запъна се… Сякаш езикът й се беше схванал, усещам - тук нещо не е наред. Погледнах я в очите… И изведнъж разбрах всичко, за една секунда.

- Господи! - възкликнах аз. - Значи вие сте сложила парите в костюма на съпруга си? Той сигурно няма и представа за тях. Сложила сте ги нарочно, надявайки се аз да ги намеря и да ги взема.

Тя се изчерви. Лицето й пламна като от огън.

- Трябва да съм сигурна в честността на хората, които работят за мен - каза тя някак горделиво, високомерно, въпреки че тези думи не й бяха лесни.

Е, тогава забравих за всичко на света. Сякаш се освободих от веригата.

- И какво, сега сигурна ли сте в моята честност? - хвърлих аз. - Да си призная, изкушението беше голямо - от това по-леко ли ви е? Вие сте се отклонила от истинския път, но защо ме теглите със себе си? Един паунд, г-жо Марсдън, - казах. - Двадесет сребърника. Не струвам повече, нали? На Юда му платиха тридесет!

Тя стана.

- Не смейте да ми говорите с такъв тон - каза тя и се втурна покрай мен нагоре по стълбите.

Седнах до масата с лице в ръцете си. Изглеждаше така, сякаш щях да избухна в сълзи. Тя не можех да разбере защо го е направила. И аз се помолих малко, благодарих на Господа. „Боже, - помолих се, - само ако знаеше! Все пак едва не съгреших!”

Минаха няколко минути. Станах, отидох до стълбите, ослушах се. После се качих до банята и взех палтото си. Постоях минутка. Разбрах: няма какво друго да правя в тази къща. Даже се изкуших да си тръгна така - без да кажа нито дума. Но тя ми дължеше за цяла седмица, и такава гордост не ми беше по джоба.

И тихо извиках:

- Г-жо Марсдън.

Нямаше отговор. После отидох до вратата на нейната спалня и се ослушах. Отвътре се чу някакъв звук, но не можах да разбера какъв е. Извиках я отново и след като тя не ми отговори, почуках леко на вратата и влязох. Г-жа Марсдън лежеше на едно от близките легла с лице към прозореца. Тя плачеше - чувах хлипанията й зад вратата - раменете й се тресяха, а аз стоях и я гледах. Нещо във външния й вид ме трогна до дъното на душата ми и тогава пуснах палтото си, приближих се и сложих ръка на рамото й.

- Е, стига, стига - утешавах аз домакинята. - Не е нужно да страдате така. Нищо лошо не се е случило.

Седнах до нея на леглото, а тя изведнъж се обърна и ме хвана за ръката.

- Не си отивайте - каза г-жа Марсдън. - Не ме оставяйте.

Какво почувствах тогава? Радостта ме заля, заля ме като огромна вълна. Колко прекрасно е да осъзнаеш, че не напразно живееш в света, че някой наистина има нужда от теб!

- Разбира се, че няма да ви оставя - уверих я аз. - Няма да ви оставя.

Мисис Фосдайк въздъхна и се обърна от прозореца.

- И не я изоставих - каза тя. - Не го направих.

Тя погледна сестрите си, премести поглед от едната към другата.

- Е, това е - каза тя и на устните й се появи плаха усмивка.

- Никога не съм казвал на никого за това. Но тази сутрин някак си си спомних всичко… Горката, нищо не може да я нарани сега.

Тя погледна часовника на полицата над камината.

- Боже, вижте колко е часът! Измъчих ви с бърборенето си!

- Каква очарователна история - каза по-младата мис Норис, романтична жена. -  Толкова подобно на библейска…

- Може би - каза мисис Фосдайк бързо, - но не мисля, че сте дошли тук, за да ви разказвам приказки?

- Работата е в това - започна по-голямата мис Норис, изваждайки куп хартия от голяма чанта. - Организираме набиране на средства за сиропиталище и искахме да знаем дали ще поемете вашия район тази година? Знаем, че сте много заета и все пак…

- Ами… - г-жа Фосдайк сложи пръст на брадичката си, - мисля, че ще намеря време и за това.

- Вие сте толкова добра събирачка, г-жо Фосдайк - каза по-младата мис Норис. - Хората не пестят от дарения, когато отивате вие.

- Добре, добре, ще мога - съгласи се г-жа Фосдайк и сестрите Норис засияха.

- Знаем, г-жо Фосдайк, че добрите сърца и добрите ръце още не са се свършили -  заяви по-голямата от сестрите.

- Да, предполагам, че го знаете - каза г-жа Фосдайк с известна сухота в гласа.

- Имате място в рая, г-жо Фосдайк - обяви щастливата малка сестра.

- Е, чак пък толкова - каза г-жа Фосдайк смутено. - Някой трябва да се грижи за бедните бебета, нали?