Светозар Казанджиев

Най-вълнуващите легенди, най-красивите песни са посветени на любовта и отечеството. За Родопа, те са хляб и вода. В моя разказ ще стане дума и за едното, и другото - легендата за Момата и песните на Бойка. И двете са от село Върбово, Широколъшко.

Легендата иде от мрачния спомен за робството. От онова смутно време, заради което днес обрязват историческата ни памет. И ни внушават, че еничарският нож реже плът без да боли. Лъжа и измама! Лъжа, която няма да пусне корен, докато стои в гората каменната мома и напомня за Каня.

Красива и драматична, легендата е родена от песента. Каня била най-добрата певица във Върбово. Къщите, пръснати в скута на Чернатица, като седефени зърна от скъсана броеница, обособени в махалите Сливово, Маданска и Преслопа, мижели на слънце и цял ден слушали моминския глас.

Каня разказвала в песен историята на планината. Омайна и лекокрила, песента летяла над пиките на елите, над буките и габрите, поемал я вятърът и я понасял към Карлък, Шилеста чука, Перелик и Карабалкан…

Когато я чували хората, птиците и животните изпадали в унес. Подпявали я и така вдигали духът на планината. Но времената били робски. Ордите на Аллах прииждали на талази и затискали с меч гърлото на Родопа.

Един ден, Денят на Свети Георги, когато Каня пасяла стадото, възкачила се на висок мермер, отпушила глас, запяла: „От мен ти изин, юначе, когоно видиш да галиш…” Гласът й се носел над ширинето като бял вятър и разлиствал гората. Мощната снага на Родопа се оживила.

Карлък свалил бялата си гугла, ударил я в земята и запригласял на Каня. Карабалкан хвърлил дебел ямурлук, хванал през кръста от едната страна Широколъшки снежник, от другата Перелик и стъпил в юнашко хоро. Играли и пели, докато лазурния небосвод се превърне в жарава.

На Гергьовден, докато Каня пеела, ангели на Аллах я обкръжили от всички страни, но не посмели да я прекъснат. Когато и последната песен отзвучала в безкрая, а душата й се върнала в тялото, чак тогава певицата зърнала ордите със сини фесове и още по-сини потури. Видяла челебията в средата, който точел ятаган и мъжкия си мерак.

- Гяурко, твоят глас е меден, загорски, а хубостта ти - неземно красива! Остави това келебечево стадо, яловите градини, опосканите ливади… Възседни коня и тръгвай с мен на Стамбул! Ще те пременя в коприна, ще те покрия в злато, ще бъдеш моя кадъна в харема!

- Не, ага! Никъде няма да ида с теб! Имам си вакло юначе, дето ми говори на книга и ми разсвирва душата с гайда. Не ща твоя Стамбул, нито златото, нито харема! Няма да дойда с теб!

- Ще дойдеш, кузум, ще дойдеш и моя ханъма ще бъдеш - засмял се високомерно челебията и заповядал на аскерите: - Хванете гяурката! Краката й в букаи, ръцете в синджири, очите зашийте с конец!

- Господи, Боже мой и Ти Майко Богородице, - замолила Каня небето, - превърни ме в камък, вярата си в него да скрия, стадото - в бял мермер, там песните си да свия!

Докато двама низами търчели през храстите да я завържат, Каня се вкаменила и засияла като гранит под зефира, а стадото, вкупом изблеяло и застинало в мрамор…

Днес Каня (Момата) стои стражом в баира, край главния път от Смолян за Девин, над разклона за Върбово и напомня на нас живите, как се брани чест, достойнство, вяра. А песните, Канините песни, озвучават родопската шир и ще звучат още хиляда години чрез гласа на гората, птиците, хората. Бойка Присадова е една от Канините наследници, от ятото на сладкопойните чучулиги в Родопа.

На 5 декември 1944-а в семейството на Рада и Илия Присадови от Сливово, долната махала на Върбово, се ражда момиче. „Плачливо и гласовито на рукоть (крещене)”, ще признае по-късно баба й Мара по майчина линия.

Когато дошло време за именуване, родителите били единодушни - Бисера, на името на бабата по бащина линия. Ала селският поп Васил предлага съвсем друго - на това силно дете, повече му приляга войводско име.

И вместо Бисера, момичето влиза в живота с името Бойка.

Нито баба Мара, нито поп Васил се излъгали. Девойката растяла заедно с гласа си.

Пеела у дома, пеела на къра, пеела на коня - навсякъде. Събирала децата от махалата - братовчеди, приятели, съученици за публика и започвала поредния си концерт.

Но най-много пеела от един камък край селото, без значение дали има публика или е сама. Сливовци именуват това мястото „Бойкин камък”. И Бойка, и майка й, и баба й, и още четири века назад - всички знаят легендата за мома Каня и пеят песните, способни да ожарят и най-леденото сърце.

Като ученичка в малките класове, Бойка се изправя за първи път на сцена. Изявата й е неуспешна. Когато вижда в читалищния салон цялото село, изтръпва от страх и се разплаква. Но така е само в началото.

Много скоро върху гърдите й заблестяват златни медали от прегледи на художествената самодейност и фестивали на народната музика. Това й дава кураж да пожелае музикалното училище в Пловдив.

- Хич не си го помисляй - отсъдил строго баща й Илия. - Чалгаджийка в дома си не ща! Щом искаш гимназия, ей ти Девин, на две крачки е от тук!

Като ученичка в Техникума по селско стопанство и хранително-вкусова промишленост в Девин, Бойка Присадова участва в районния преглед на художествената самодейност и печели първо място.

Годината е 1960-а. Пролетта я среща секретарят на градското читалище Апостол Кисьов, създател и ръководител на легендарния оркестър „Сто каба гайди”, за да й съобщи, че се събират певици за фолклорен ансамбъл „Родопа” в Смолян.

Със своите призови места и медали, тя може да бъде приета без конкурс в новосформирания ансамбъл. Бойка подскача от радост.

- Обади се на вашите и тръгваме. Аз отговарям за теб! - рекъл й бащински Кисьов и я оставил да си помисли.

- На никого няма да се обаждам. Няма и да мисля. Аз от дете си мечтая да ставна певица. Тръгваме, другарю Кисьов! - отвърнала решително Бойка.

Никола Кенов, художествен ръководител на току-що сформирания ансамбъл, съветва певиците, дошли от целия окръг, да издирват, чрез своите майки и баби, автентични родопски песни, съдържателни и вълнуващи. Да трупат репертоар.

В състава на фолклорния хор са: Надежда Бочукова, Елена Грибачева, Димитрия Седянкова, Шинка Сурова, Соня Чепишева, Райна Вълчева, Мария Харитева, Васка Сариева, Христина Лютова, Стефка Маринска, гайдарите: Димитър Петковски, Димитър Гривин, Георги Мусурлиев… Бойка Присадова и Валя Балканска са определени за солистки на ансамбъла.

Първата песен, която изпява Бойка на професионалната сцена и, която носи първия й успех, е „Подзим съм, мале, легнала”. Научава я от майка си. Две емблематични песни, влезли трайно в репертоара й „Мари Марудо, Марудо” и „Личко льо, Становичкина”, пък са от баба й.

Толкова се харесват от публиката и специалистите, че две от тях „Възподзим съм, мале, легнала” и „Добре ми дойде, юначе” са нотирани от фолклористите Николай Кауфман и Тодор Тодоров, и включени в академичния сборник „Родопски народни песни”, излязал от печат през 1960 г.

Следват: „Овньо льо вакъл, каматан”, „Сьоднал ми е млад терзие”, „Пустуно лудо и младо”, Добрице, моя дощерьо”, „Димитро, сино Димитро”, „Велче, бело Велче”, „Чоко, чернооко момиче”, „Болна лежи бела Рада”…

Когато ансамбъл „Родопа” се комплектова (хор и оркестър), натрупва опит и репертоар, в началото на 1961 г. изнася първия си концерт пред трудоваците (Строителни войски) в с. Бостина, недалече от Смолян. Бойка взривява залата. Аскерите тропат с крака, ръкопляскат, свиркат и изпращат прави всяко изпълнение на ансамбъла. След тази поява пред публика, се отприщват безкрайни турнета и вълнуващи срещи с родопчани.

Най-очаквана е тази в Смолян. Но голямото, незабравимото предстои.

През август 1961 г. се провежда първия организиран фолклорен събор-надпяване „Рожен”. Най-любопитното „чудо” на музикалния празник са оркестър „Сто каба гайди” и ансамбъл „Родопа”.

На Рожен Бойка Присадова се представя с любимата си балада „Възподзим съм, мале, легнала”. Песен, изискваща неподражаемо изпълнителско майсторство. Тя извайва с нежност и благина извивките на песента, въздига и снишава височините, дипли и рисува хармонията на звуците..
.
Председателят на журито, слепият композитор академик Петко Стайнов, е изумен от таланта й. „Браво, моето момиче! Ти си родена певица. А си толкова млада. Пеенето при теб е призвание. Затова не се отказвай! Каквото и да се случи!”

Член на журито е и Филип Кутев, главен художествен ръководител на Държавния ансамбъл за народни песни и танци.

Той само възкликва: „Удивителна чистота на гласа! И каква гъвкавост!” Другите журиращи са Кирил Стефанов, главен художествен ръководител на ансамбъл „Пирин”, Димитър Динев - на ансамбъла на Българското национално радио и Асен Диамандиев - на Пловдивския фолклорен хор, прераснал по-късно в ансамбъл „Тракия”.

Всеки от тях кани Бойка в своя ансамбъл. Тя отказва с думите: „Искам да си остана в „Родопа”. Още съм шестнайсетгодишна и тук се чувствам в свои води…”

Междувременно композиторът Коста Колев, диригент на оркестъра на Българското радио, я извежда в страни от роженските поляни, в училището на с. Проглед и за два часа записва първите десет песни в нейно изпълнение.

Още на другия ден те зазвучават по Радио София. Това е велик празник, голямо откритие и още по-голямо признание за самородния родопски талант. Цял живот Бойка Присадова ще се връща към него, като към извър, от който е пила „вълшебна” вода. И ще признава: „Моят път започна отвисоко. Нямам право да слизам по-долу!”

„Рожен’61″ отприщва простора пред наследницата на мома Каня. Голямата награда от Роженския събор я отвежда на Световния фестивал на младежта и студентите в Хелзинки. Във финланската столица е в една стая с прочутата оперна прима Катя Попова.

Представянето и на двете е повече от бравурно. Когато се връща в Смолян, я посрещат с телеграма от Филип Кутев: „Мястото ти при нас е запазено. Чакаме те в Държавния ансамбъл за народни песни и танци!” Димитър Кенов я съветва добре да помисли, защото това е висока чест и не всекиму се оказва.

След няколко месеца в Смолян пристига Държавният ансамбъл за народни песни и танци, начело със своя ръководител Филип Кутев. Концертът минава при небивал успех.

Бойка ги гледа и слуша, като втрещена и вътрешно си мечтае някой ден да бъде до тези велики певици: Вълкана Стоянова, Верка Сидерова, Надка Караджова. На другия ден Филип Кутев посещава ансамбъл „Родопа”. Той прегръща Бойка и търси мнението й за концерта. Без много, много да се замисля изчуруликва: „Възхитена съм, другарю Кутев!” „Тогава, какво чакаш?” „Идвам!” - отвръща наследницата на мома Каня.

На 5 декември 1962 г., на рождения си ден, Бойка Присадова влиза в репетиционната зала на Държавния ансамбъл за народни песни и танци. Настаняват я в служебното общежитие в кв. Горна Баня. Кутев нарежда на своите организатори, когато търсят солистите на ансамбъла за различни камерни и индивидуални участия, да пращат момичето от Родопите.

В големи и по-малки салони, в концертни зали и стадиони зазвучава родопската песен - млада, хубава и вълнуваща като своята изпълнителка. На новогодишен концерт в партийния дом, Тодор Живков й казва: „Пораснала си - запомнил я от едно свое посещение в Смолян, - и още по-хубаво пееш!” Ала най-много я хвали новият й работодател и ръководител Филип Кутев.

- Бойке, твоя глас ме гали с вълшебно перо! - признава й големият български художник Дечко Узунов. А поетът Георги Джагаров допълва:

- Много нежност и много сила има в твоя талант. Гласът ти е топъл, галещ като планински ветрец!

Няколко месеца, след новата си отседналост, Държавният ансамбъл заминава на турне в САЩ. Бойка е в групата. Впечатленията й са неописуеми. Пътуването, прекосяването на Атлантика, концертите в най-големите градове на САЩ и Канада, провокациите, аплодисментите, изпълнението на „Мила родино”, която още не е Химн на Народната република, сълзите на емигрантите, прегръдките, снимките, поздравите към родината…

През 1965-а, при едно летуване във Варна, Бойка Присадова се запознава с Петър Динчев, млад журналист от в. „Родопски устрем” - Смолян. Морето, вълните, звездният купул над тях, разпалва любов в сърцето на двама прегърнати на брега.

Завърнали се като едно цяло от морския бряг, влюбените подписват брачните си свидетелства в Смолян, а сватбеното тържество организират в Асеновград, откъдето е Петър (с. Патриарх Евтимиево).

Раждат им се две деца - Елица и Росен, които сами си отглеждат и въвеждат в живота. Заедно с това, Бойка завършва средното си образование, прекъснала го в Девин, заради ансамбъл „Родопа”.

След като животът й се подрежда - семейство, деца, средно образование, решава да запише Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.

Станала студентка, един ден я среща проф. Асен Диамандиев: „Ето, Бойче, някога отказа да дойдеш в ансамбъл „Тракия”, но пак дойде при мен, в Музикалната академия. За мен е чест, за Академията още по-голяма, да ни бъде студентка най-сладкогласната, най-лиричната, най-чаровната родопска певица”.

След дипломирането си, Бойка Присадова започва да ръководи самодейни състави, успоредно с артистичната си дейност като солистка на ансамбъл „Филип Кутев”. Работата с децата й доставя голямо удовлетворение, върши я от сърце и с голяма любов. А тя й се отплаща с признание и популярност.

Бойка е художествен ръководител на певчески групи в кварталните читалища на Волуяк и Бенковски, на детския хор в с. Мрамор, в читалище „Пробуда” в кв. Горна баня… Две нейни възпитанички Марияна Цветанова от Волуяк и Рени Павлова от Мрамор, развиват своятна дарба и стават колежки на Бойка в ансамбъл „Филип Кутев”.

Пътищата на все още младата и амбициозна певица кръстосват земното полушарие. Гласът й звучи в Австрия, Полша, Германия, Холандия, Чехия, Унгария, Франция, Италия, Испания, Русия, Португалия, Сирия, Йордания, Турция, Индия, Китай, Япония… Където и да е, тя носи в сърцето си Родопите и България.

Среща се е с видни политически личности: Михаил Горбачов, Хабиб Бургиба, Али Насър Мохамед, Хайле Селасие и още дузина, чиито имена за мнозина от нас вече не означават почти нищо.

За артистичната дейност на Бойка Присадова дават висока оценка водещите ни музиколози и фолклористи, между които Коста Колев и Манол Тодоров, Тодор Бакалов и Атанас Капитанов, Филип Кутев и Кирил Стефанов, композиторите Стефан Кънев и Анастас Наумов, Христо Тодоров и Николай Кауфман, Стефан Драгостинов и Красимир Кюркчийски, Ангел Филипов и Димитър Пенев…

Днес почитателите на нродопската песен няма да сбъркат никога и с никой нейните песни: „Вечеряй, Радо”, „Кукувичка рано закука”, „Момне ле мари хубава”, „Горице ситна зелена”, „Пустоно лудо и младо”, „Пукни се тресни, момина майко”, „Седнал ми е млад терзие”, „Пиленце пъстро славейче” и още и още.

Когато говорим за песните и за изпълнителското майсторство на певицата, специално трябва да отделим песента „Соньо, ти мой соньо”.

Не само защото е изключително постижение, както казва Петър Динчев, а защото със съвсем малка намеса, но на място, композиторът Стефан Драгостинов я пригажда за съпровод от хор и гайда, и тя зазвучава като симфония.

На Шестнайстия международен радиоконкурс в словашката столица Братислава, през 1991-а, с нея Бойка печели Златния приз, приеман от специалистите като фолклорен „Оскар” на Европа.

Тогава всички средства за информация съобщават за този успех на българския фолклор, а портретът на Бойка Присадова не слиза от първите страници на европейските вестници и списания.

Това внимание й идва в повече. То не я вдъхновява особено. Бивайки от друго тесто, тя се усмихва великодушно и едва ли не извинително на медийния интерес и насочва вътрешния си устрем към нови предизвикателства. Не вирва нос, а си остава скромна, непосредствена с хората, искрена към изкуството на народа.

Единственото което променя в своето поведение, е броя на поклоните в края на всеки концерт, след всеки бис, след всяко съобщаване на нейното име. И почитателите, и цветята, и прегръдките, станали много, много повече.

„За мен публиката винаги е най-важна - казва тя. - Няма значение колко голяма е като брой, в каква обстановка е поставена, какви микрофони има пред мен. Аз пея еднакво мобилизирана и пред двама, и пред две хиляди души, пред българските селяни в далечните селища и махали на страната, и в най-изисканите салони по света. Най-голямата награда за мен е да видя грейнали от радост очи, да чуя непринудените им ръкопляскания…” Във фонда на Българското национално радио и поделенията му в Пловдив, Стара Загора, Благоевград и Русе се съхраняват повече от сто и петдесет нейни песни.

След 10 ноември 1999 г., когато България смени посоката на своя път и основните цености се обърнаха с главата надолу, а мизерията почука на всяка врата, артистите се оказаха на най-ниското стъпало на йерархичната стълба на оцеляването.

Всички тръгват да търсят допълнителна възможност за спасение. Частната хорова формация „Космически гласове от България”, кани някои певци-солисти от ансамбъл „Филип Кутев” да се включат в нейните записи и концерти.

Сред поканените е и Бойка Присадова. Но ръководството на ансамбъла не приема негови хора да работят на две места едновременно. И поставя условие: всеки сам да прецени и избере къде ще работи.

Бойка избира „Космическите гласове от България”. С частния хор под диригентството на Ваня Монева участва в няколко знаменити турнета в Европа, Азия, Северна Америка, печели нови приятели на песента.

Измамена от „мениджъра” на хора, дала му право да издаде нейните песни на компактдиск срещу определен, хонорар, Бойка работи залудо, но без никакъв резултат.

Дискът минава през българския и чуждестранен пазар, а парите от него - български левове и долари, влизат до цент в мениджърския джоб.

Омерзена и разочарована от новите български капиталисти, Бойка Присадова напуска демонстративно „Космическите гласове” и се отдава изцяло на педагогическа дейност в училище. Но животът на артиста е пълен с обрати и предизвикателства.

Един ден й се обаждат по телефона диригента на хора Ваня Монева и известната певица Павлина Горчева и коленопреклонно я молят да се върне в състава. Дала четири десетилетия на сцената, Бойка копнее отново да се възкачи и озвучи българското поднебие. Стиска зъби, притиска очите си с ръце и се връща - до пенсионирането си.

„За мен Ваня Монева е олицетворение на висок професионализъм и диригент от международно значение. Тя не просто интерпретира музиката, тя навлиза дълбоко в нея и разтваря красивите й светове - признава Бойка. - Работи всеотдайно, любвеобилно с хористите, вдъхновено, артистично. Замахне ли с ръце, публиката потъват в песента. Дори да си ням, тя ще изтръгне от теб необходимите звучи. Затова Красимир Кюркчийски я титулова като най-добрият диригент на фолклорен хор и й предоставя свои песни за поставяне на сцена. Това ме накара да чуя молбата й.”

Бойка Присадова е носител на множество награди: „Златна лира” от Съюза на музикалните и танцови дейци в България, златен медал „Капитан Петко войвода”, Златен приз от XVI международен радиоконкурс за вокалисти в Братислава през 1991 г., златен плакет на Община Смолян, орден „Кирил и Методий”, почетен гражданин на Чепеларе…

Наградата, която няма да забрави никога и всеки път я споменава с усмивка, е от едно софийско село. Държавният ансамбъл за народни песни и танци „Филип Кутев” изнася концерт на открито в центъра на селото.

След соловите й изпълнения, непознат мъж скача от каруцата си с връзка праз в ръце и се покачва на сцената:

- Госпожа Бойке, у наше село нема цветя, но и този праз може да каже колко много Ви уважавам. Поклон!

Човекът се навежда и целува краката й. Как да забрави тази първична и спонтанна селска любов!

През 2005 г. излиза нейният самостоятелен албум „Бисери от Орфеевата планина”.

В края на 2004 г. Бойка Присадова изпълва шейсет години. Юбилей, станал повод за искрени поздрави и заслужени оценки. Ето какво казват нейните колеги:

Вълкана Стоянова - народна певица: „Бойка е неповторима народна певица с изключително красив глас и сценично поведение. Да е жива и здрава! Да ни радва със своите песни!

Надка Караджова - народна певица: „Помня Бойка от мига, в който я видях на пловдивска сцена, където ансамбъл „Филип Кутев” изнасяше концерт. Тогава всъщност разбрах, че при нас ще дойде още едно цвете. От нея струеше младост, хубост, талант. Завладя ме с гласа си, който те грабва като магнит, щом прозвучи около теб. Репертоарът й е оригинален, защото пее майчините и бащините си песни - песните, които я направиха популярна и обичана.”

Проф. Стефан Драгостинов - художествен ръководител на ансамбъл „Филип Кутев”: „Бойка Присадова е невероятен талант, голям български глас. Щастлив съм, че съм работил дълги години с нея. Драго ми е, че можах да добавя малко сол и пипер към нейната песен „Соньо, ти мой соньо”, която стана хит.”

Мария Кутева - филолог-фолклорист на ансамбъл „Филип Кутев”: „Бойка Присадова е изключителна родопчанка с нежна лирика в своите песни и мъдро премерена артистичност. Тя е сред малкото певици, които умеят от всеки тон да създадат художествено внушение. Бойка ни демонстрира как трябва да се изпълняват родопските песни, показва ни, какво представлява българското звучене: истинско и почтително по отношение на оня велик народен стил, който ни е крепил през вековете и е най-убедителната ни диплома пред културния свят.

По едно време Бойка Присадова слезе от телевизионния екран и ефира на радиото, нямаше я в концертните зали. Хората се питаха, само заради годините ли е това или има друга причина? Интервюирайки я, журналистка от Българското национално радио я заставя да отговори. Ето какво казва певицата:

- Преди време ме сполетя голямо нещастие - почина синът ми на 39 години. Оттогава не съм изпяла нито един тон. Единственият ангажимент, който приех, беше турнето с „Космическите гласове” в Япония. От мен зависеше дали ще се проведе. Не ме питайте как съм пяла там. Една вечер се наложи да викат „Бърза помощ”, защото ми прилоша на сцената. Мъчех се да не тревожа колежките, но мъката има много лица. Няма как да я скриеш. Върнахме се и оттогава отказвам всякакви ангажименти. Затворих се в себе си, почти не излизам от къщи… Това е причината за моето „изчезване”. Скривам се от света, защото нямам душа и сърце да пея.”

В стремеж да преодолее себе си, Бойка Присадова тръгва с песента и стига до края на света. Стига до Бога, до вярата, която носи дълбоко в себе си. Онази същата вяра, заради която мома Каня се превръща в камък, за да не я пречупят и победят.

Така е и с песента. Менделсон казва: „Музиката успява там, където думите не могат”. Ето защо най-вълнуващите легенди и най-красивите песни са посветени на любовта и отечеството.

Бойка Присадова умира на 27 януари 2017 г. в София.

Февруари 2020 г.

—————————-

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ДИНЧЕВ, П., Потомка на Орфей, Екобелан, Асеновград, 2015.
КАЗАНДЖИЕВ, Св., Бойка на 70 - всеотдайна, откровена, народна.., обичана, Родопи вест, № 140, См., 2014
КАЗАНДЖИЕВ, Св., Талантът на Бойка влезе в книга, Родопи вест, № 144, См., 2015