Ваня Колева

Книгата на Катя Зографова - „Бележити жени на/за България. От Кера Тамара до Петя Дубарова” (Велико Търново: „Фабер”, 2021, 463 с.) е нейният „женски параклис, граден повече от 20 години”.

Или още, книгата е „женски иконостас”, пред който авторката „с много нежност” поднася „полиелея на словото си” (с. 7). Защото много са жените, за които сме длъжни да си спомняме - и да напомняме; които е добре да познаваме и почитаме.

Дори в съвременния модерен свят приоритет в не една област имат мъжете. Да не говорим за миналото - по-близко или по-далечно, за което, заговорим ли, неизбежно споменаваме повече мъжки имена. Жените обаче всякога и по всякакъв повод са стояли редом с мъжете - като вдъхновение и опора, като стимул и сила, като добра надежда!

И самата Катя Зографова - радетел за съхранение на родовата памет и дейно работещ изследовател, сладкодумен разказвач и книжовен човек - е въплъщение на най-доброто от събирателния образ на Жената.

Уважаван и обичан български литературовед, Катя Зографова години наред е главен уредник на къща-музей „Никола Й. Вапцаров” - София, после - директор на Националния литературен музей - София.

Показателни за деятелността й са нейните авторски книги: „Вечните странници (Из тайните на митологичното в българската литература)” (1996); „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта” (2001); „Интелектуалецът Емануил Попдимитров” (2001); „Орчо войвода или преображенията на българското юначество” (2006, І и ІІ изд.); „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни” (2006); „Любовен архив” (2007); „Забравеният възрожденец Динко Зограф” (2008; 2010, ІІ доп. изд.); „Никола Вапцаров: Преоткриване (Документална сага)” (2009); „Неканоничният Вазов” (2011); „Жените в Априлското въстание” (2011); „Играещата със стихиите. Елисавета Багряна” (2013); „Знаменити. Забравени. Забранени” (2015); „Българската одисея на Весна Парун” (2016); „Словозографии” (2017); „Световете на Яворов” (2019); „Хроники на Вазовия род” (2020); до „Бележити жени на/за България…” (2021).

Редом с книгите, Катя Зографова има изумителен обем публикации в печатните медии: участва в научноизследователски сборници, съставител е и автор на предговорите към книги. Пише за световноизвестни, но и за забравени, и забранени писатели, за български художници.

Консултант е на документални филми за Елисавета Багряна, Иван Ненов, Никола Вапцаров, за кафе-сладкарница „Цар Освободител”. Редактор е (заедно със съпруга си Константин Зографов) на романа на Иван Доброгледски и Белла Донна (Донка Стоянова) - „Ключът на реката” („Фабер”, 2021).

Може да се обобщи - изследванията на Катя Зографова са съсредоточени върху периода на 20-те до 40-те години на ХХ век. Сред темите, които я занимават, съществен дял заемат постиженията на „многоликата българка” - във всички области на културата, обществения и социалния живот.

И понеже е безусловна предаността й към темата за Жената, след книгата „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни” (2006) - като подобрено и разширено издание - излиза „Бележити жени на/за България…” (2021). Тази нова книга е „скъпоценна колекция женски образи”, включваща време от седем века и над 100 българки и „чужденки”, работили, а някои и загинали за България.

Първият етюд в книгата е посветен на „Легендарната Кера Тамара”. Родена около 1340 - 1343 г., дъщерята на цар Иван Александър, изключително красивата (според записи) българска принцеса - християнка, омъжена за българския деспот Константин, но и овдовяла, през 1372 г. отива за жена в харема на иновереца султан Мурад I (той вече имал три съпруги!).

Високообразована за времето си - обучавана в езици, пеене, свирене на няколко инструмента, възпитавана от личен педагог и личен свещеник (с. 11), Кера Тамара полага младостта и живота си в дан на Отечеството. Защото е царкиня и е възпитана да изпълнява дълга си към Род и Родина!

Великата саможертва на Тамара оставя трайна следа в душата на българите - и във фолклора ни: много са песните, легендите, съхранени в народната памет и достигнали до нас.

Бродейки през времето на Средновековието и в първите векове на османското иго, Катя Зографова споменава цяла плеяда жени - войводи, дръзнали да изправят глава в своя и на рода си защита. Защото „робството от смърт е по-страшно” (с. 21).

Редят се: Цвета войвода, Гуга войвода, Каймак Стойна - съпруга на войвода, Бойка, Сирма, Боряна, Рада, Кера войводи, Райна байрактарка, комитката Катина…, като център на емоционално-изследователската работа е „Войводкинята Румена” - Румена Георгиева Павлова, родена около 1829 г. и живяла докъм 1895 г.

Но и друг тип съпротива е оказвала българката - не с оръжие и открита борба, а в смирение, гордо и с мълчалива твърдост, с нечовешка издръжливост и стоицизъм. „Светицата Злата Мъгленска” - чедото на XVIII век (родена около 1775 - 1780 г.), погубено поради отказа да приеме исляма.

Четвъртият текст е за „Хаджийката (Невероятният живот на Неделя Балабанова)” от Панагюрище - първата известна наша „хаджийка”, със завидни стопански умения, смело защитила чифлика си, инсценирала собствената си смърт, а после приела монашество, запомнена с благодеянията, които е сторила - за църкви и манастири.

Следват страници за Венета Хр. Ботйова - съпругата на поета революционер, която до своя край свято пази неговата памет. Но и за любимата им дъщеря Иванка, отишла си непредвидимо от гнойна ангина (с. 40).

„Учителката” - така Катя Зографова назовава работата за „Родолюбивата Баба (Неделя Петкова) и дъщеря й Станислава Балканска”. Това е „словозография” (по книгата „Словозографии”) за Анастасия Димитрова (1815 - 1894), учителка в първото девическо училище в Плевен, отворено през 1840 г.

Но също и за Станка Николица Спасо-Еленина (1835 - 1920), учителка и първата наша поетеса, дръзнала, противно на традицията, да се заяви не само по името на съпруга си (Николица), но да остави и личното си име - Станка, че и имената на своите родители - Спас и Елена (с. 43; с. 50-51).

Акцентът в статията е за Неделя Петкова (родена в 1826 г.), създала девически училища в седем града на България и Македония (с. 47), което е дело епохално и изтощително, но освен това, ушила и знамето за въстание в Македония през 1876 г. По нейния път тръгва дъщеря й - също учителка: Станислава Караиванова-Балканска.

Изследователският поглед се спира и на друга учителка и общественичка - Анастасия Тошева (с. 48).

За много още учителки се разказва в книгата - отдали сили и грижа в обучението и възпитанието на подрастващите българи.

След първите учителки, иде текст и за „Първите български писателки” - одухотворени и даровити жени, носителки на идеята за просвещение и свободомислие. Жени с широк поглед и воля за творчество, владетелки на словото и знанието - за своето време и култура.

Сред тях - Станка Николица Спасо-Еленина и Елена Мутева, Карамфила Стефанова, Стефания Икономова-Мирска, съпруга на Кръстьо Мирски - кмет на Варна, и пр., и пр. Имена на авторки, които не влизат в официалния литературен канон, но които са вложили ум и сърце в родната книжнина и култура.

Вълнуващи са страниците за „Жените в Априлското въстание - от „Амазонките” до новомъчениците”. Смели, самоотвержени, напористи - и предани на Отечеството! Участвали с „тайни оръжия” - като дългата женска коса (с. 82-93), но и със знания, находчивост, умения. Имената им в повечето случаи се споменават епизодично, откъслечно.

Силуетите им смътно се мержелеят иззад образите на апостолите, но без тяхното присъствие историята би била призрачна, безплътна - дори невъзможна. Или обратно, като Райна Попгеоргиева - с ясно заявена деятелност и прояви.

С обич и вълнение говори Катя Зографова за „Българската майка” - от майката на Апостола - Гина Кунчева, през Баба Тонка Обретенова, Баба Неделя Петкова, баба Султана Делчева - майката на Гоце Делчев, но и учителката Елена Вапцарова - майката на поета Никола Й. Вапцаров.

След направения обзор за живота и делото им, авторката находчиво определя майките като „гений на страданието” (с. 133).

Отделна статия посвещава на „Съба Вазова - стожерът на Вазовия род” (с. 134 - 147). Проследява съдбовни за майките събития, пълнокръвно извайва образите им - и те оживяват, словесно зографисани и ярки, съкровено свързани чрез болката по съпруг и синове, обединени от общата мъка и кризи на Времето, но и всяка със свой характер - като индивидуалност и конкретика, като личност.

Майки - юнашки, но и интелектуално извисени, емоционално многобагрени. Майки, за които Вярата е мерител за човечност, а „Четенето [e] като религия” (с. 136). Майки, които са писали - ако не друго - писма до синовете си.

Да, имали са предвид указанията, зададени в специализирани „Писмовници”. Отделно от това, Минчо Вазов е предплатил - и Съба Вазова е разполагала с първата търговска книга (1), издадена у нас, в която е обособен раздел с указания за кореспонденция. Но е безспорна истина: само теоретични указания не стигат.

За да пише човек, са нужни богат език, въображение, отдаденост, нужен е талант. Катя Зографова с право отбелязва, че Възраждането ни е дало различни образци на епистоларното изкуство, но „Съба Вазова е национално най-значимата авторка на писма в своята епоха!” (с. 139).

Пишеща - вероятно затова най-силна опора и закрила при първите поетически опити на младия Иван Вазов, а след години - благословила и снаха си, художницата Елисавета Консулова-Вазова (за нея има отделна статия в книгата), съпругата на най-младия си син, но преди всичко - жена, носител на Божия дар (с. 143), Съба Вазова е сурова пазителка на народностните и морални ценности. И оставя своя завет на челядта си - всички в голямото семейство да живеят в мир, да не се делят!

Образ, обгърнат с обич и уважение, е „Екатерина Каравелова - строителка на съвременна България”. „Възпитана в аристократичните среди на царска Русия” (с. 149), тя е „една от най-силните по дух българки” (с. 148), с „широк интелектуален хоризонт” и самостоятелен нрав.

Тя е „тънък дипломат” (с. 150) и добър съветник в политиката, вкл. на цар Фердинанд (с. 152), но и борбена личност, с дързост и непреклонност. „Учителка по призвание” (с. 151), владееща силата на публицистичното слово, тя не жали средства, за да се прояви и като една от „големите миротворки на Балканите” (с. 152). Но тя е и майка - и тук, редом с нейната храброст, се открояват майчината крехкост и уязвимост, когато става дума за дъщерите й Лора и Виола Каравелови.

Към българските майки може да се причисли и майката на Братя Владигерови - макар самата тя да е чужденка, родена в Одеса и израсла в Цюрих и Виена - Елиза Пастернак - Владигерова.

Разказът на Катя Зографова продължава с „Битката на „равноправките”, т.е. феминистките в зората на движението за еманципация на жените у нас. Обект на изследване са христоматийни имена на родния феминизъм.

Сред тях - писателките Анна Тодорова Велкова, известна с псевдонима Ана Карима; Евгения Марс; Вела Благоева; Юлия Малинова; Димитрана Иванова; Жени Божилова-Патева; Мария Джидрова.

Към Клуба на писателките принадлежи и журналистката, театрален и музикален критик Лидия Михайловна Шишманова - съпругата на проф. Ив. Д. Шишманов и дъщеря на украинския философ, историк, фолклорист - проф. Михайло Драгоманов.

Светла звезда всред кръга на писателките е „Мара Белчева - митът за неразделната”, Спътницата, Сянката на Олимпиеца Пенчо Славейков. Но и сама - високообразована потомка на виден севлиевски род, поетеса, а в късните години от живота си - и дъновист, с царствена осанка и излъчване за недосегаемост.

Паметни страници посвещава Катя Зографова на Дора Габе - обглежда образа й от различни страни, многолико и многопластово, разнобагрено. Търси специфики в душевните й глъбини, особености в гънките на емоционално-интелектуалната ? нагласа, в представите, в поезията й. Впечатляващ етюд, който се чете задъхано - и безусловно се препрочита отново.

Непосредствено след това е статията за Елисавета Багряна - защото двете жени са съдбовно свързани. И после - Светослава Славейкова. Сред обречените на словото дами е и София Юрукова - преводачка и несменяем редактор на книгоиздателство „Мозайка” в Пловдив. А нататък редът продължава - с Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, Леда Милева и пр. - до Петя Дубарова.

Родното изобразително изкуство също има своите значими имена. Освен художницата Елисавета Консулова-Вазова, Катя Зографова представя и „Бистра Винарова - премълчаната „апостолка” на българския авангард”, и Елена Карамихайлова.

Представени са видни актриси - Роза Попова (псевдоним на Руска Мануилова), Невена Коканова.

В сферите на културата е също и образът на дарителката, благодетелката Мария Влайкова, станала патрон на известното в София Кино „Влайкова”.

Върти се кълбото от събития и затрогващи женски съдби, умножават се лицата - познати или не толкова, и естествено нишката на разказа минава през „Българката от Македония”.

Борбени личности, като Мара Бунева и Менча (Мелпомена) Кърничева, учителката Екатерина Симидчиева, Люба Карагюлева, Василка Д. Зойчева. Също - учителката Царевна Миладинова от Струга, дъщеря на Димитър Миладинов. Боркини за свобода - Донка Ушлинова, наричана Донка войвода, комитката Донка.

Появяват се „Първите светлописки на България”, т.е. първите жени, избрали за своя професия фотографията. Русенката Райна Керимедчиева, панагюрката Цвета Зографска, усвоила занаята от съпруга си; първата професионална българска фотографка Елена Хитрова, сестра й Бойка Хитрова и др.

В хода на Времето се променят културните представи и иде ред за „Първите пътешественички” - като Тодорка Казакова от Шумен; или Анка (Анна) Ламбрева, обиколила света, но и прелетяла със самолет на Ламанша през 1928 г. За жалост - и „Забравената първа българска лекарка” - д-р Тота Венкова.

И сред тях - Райна Касабова - първата жена в света, летяла с боен самолет.

Позицията на първенството центростремително организира разказа за „Щедрата генеалогия на жените от рода Станчови” - интригуващо и затрогващо, с уважение и възторг. Защото от този род израстват поне „три генерации видни жени”.

Една от тях е Поликсени (Поликсена) Станчова, съпругата на Стефан Стамболов. Елена Циганелска, председателка на първото женско дружество „Добродетел” у нас. Надежда Станчова Мюър - първата жена дипломат в България и на Балканите, в Европа; първата жена - посланик в САЩ!

И после - Надежда Ив. Станчова (Бамби), която, заедно с брат си Иван Станчов - син, даряват семейния си дом в Морската градина във Варна за създадената от тях Фондация „Карин дом”.

Тази дама от Станчовия род и нейният брат стават благодетели и подкрепа за стотици деца и техните семейства от Варна и региона. Всички днес знаем и помним Иван Станчов. По Станчовата алея се разхождаме и слизаме до морето - но редом с него, да не забравяме и сестра му - Надежда Ив. Станчова (Бамби).

В книгата на Катя Зографова намират място и образите на чужденки. Лейди Емили Ан Странгдфорд, дъщеря на адмирал Френсис Бофорт, създателя на скалата за измерване силата на ветровете, тя е въплъщение на милосърдие и доброта, построила болница и сиропиталище, и обгрижвала страдащите.

Младата баронеса Юлия Вревска, дошла като медицинска сестра във военна болница и сама погинала от петнист тиф. Но и Олга Николаевна Скобелева, майката на ген. Михаил Дмитриевич Скобелев, посветила се на хуманитарна дейност и организирала в Пловдив приют за сираци отпреди и по време на Освободителната война.

Друга чужденка, до която се докосваме, е „Мис Елен Стоун - похитената българолюбка”, отвлечена заедно с Катерина Стефанова - Цилка (от Банско), като епизод от Илинденско-Преображенската епопея.

Това не изненадва - внушително число са чужденките, увлечени по предизвикателства или отдадени на добра кауза, която ги отвежда до България.

Изключителната по благородство и преданост към българите чужденка - „Царица Елеонора - „Коронованият ангел на България” - Елеонора фон Ройс-Кьостриц, втората съпруга на цар Фердинанд. Или мис Елизабет (побългарено на Елисавета) Кларк - духовна благородница, радетелка за създаване на детски „забавачници” в България - за да се обучават децата от най-ранна възраст.

Ще спра дотук - като много от имената преднамерено спестявам.

Оставям на читателите - да премислят и отблизо да се сродят с образите на жените, спрели вниманието и дъха на Катя Зографова.

Накрая, бих искала да пожелая здраве и добри дни - и нови вдъхновени страници на авторката!

На читателите - приятно четене!

—————————————–
Бележка:

1. Първата търговска книга, издадена у нас, е със заглавие: Тръговско ръководство за тръгувание, промишленост, мореплавание и за тръговски делания. Собствено - пак за веществото на тръговията; за състоянието на тръговията, на земледелието и на промишлеността в европейскити дръжави; за монетити, камбиялиити, теглилкити и меркити по тръговскити градове; за дръжание на тръговски книги; за тръговски сметки и писмописания; за съчинение на главни тръговски записи с нужнити примери. С приложение на три сравнителни таблици за теглилкити и меркити по тръговскити градища и едно по азбуки, оглавление за съдръжание на книгата. Преведено и печятано с иждивението на Хр. Л. Хамамджиев. Превод: А. П. Гранитского с няколко прибавления. Цариград. В печятницата Т. Дивитчиянова. 1858.
Семейството на Минчо и Съба Вазови са притежавали тази търговска книга. Това се вижда от приложения в края й (с. 753-788) списък на спомоществувателите, сред които - в раздел „Сопотненци” (с. 756), на първо място са „Г-да Иван Х. Минчев и Съдр.”, предплатили две книги.
Сред дългия спомоществувателски списък в книгата се четат имената на: П. Р. Славейков, учител в българското училище в Цариград; Д. Чинтулов, учител в Сливен; учител Хр. Г. Данов; Архимандрит Натанаил Зографский; Г. Д. Цанков, „книгопечатник от Свищов”; свещеници, учители и ученици, занаятчии, търговци. Книгата е купувана от родители за синовете им: като „първи майстор” Йовче Иванов от Калофер - „за сина си Иванча”, бл. иконом П. Хр. П. В. от Карлово - „за сина си Василча”, и др. Купувана е за различни местни училища (в Клисура, Градец, Медвен и др.).