Виолета Станиславова

Из „Души, самотни скитници в безкрая” (2022)

В ОЧАКВАНЕ НА…

Стоя на брега на моята жива река -
ходилата ми са потънали във прозрачната й прохлада.
Лодчица натоварена с детството ми
размахва за поздрав весла - бърза - минава и… отминава.

Стоя потопена до колене на брега -
чакам буйната, непокорна вода да премине.
Корабче пълно с юношеството ми идва към мен -
аз му махам с ръка - ала то се оттегля и… отминава.

Стоя на брега потопена до кръста в искрящата, златна вода.
Златен кораб, препълнен със зрелостта ми,
златни платна царствено разлюлява.
Мисля си че завинаги ще остана на него така.
Но и той, но и той… отминава.

Дочаках да дойде и старостта - мътната, тъмна вода
до раменете ми стигна, до шията, до устата…
Нямам лодчица, нямам кораб със златни платна,
само отломки около мен се въртят и ме нараняват.

Накрая приижда забравата със ледена и дълбока вода.
Поглъща ме в бездната си. Безсмислено е да се съпротивлявам.
Ще ме превърне във отпечатък, във пясък, в прах или в кал…
За да започна отново живота си.
Макар че отдавна ме няма…

ПРОЗРЕНИЕ

През нас протича времето.
Онова неизчислимо дълго време,
заченало от пустотата,
от неподвижната, безмълвна пустота.
Без граници. Без очертания.
Върху асфалта вият хиляди автомобили.
Крием във кръвта си склеротични динозаври.
От инфаркт умираме, от рак, от страх…
А бездната разтворила е свойта паст -
ноктите оголила за скок готова - ни дебне.
И колко тъжно е за онзи, който е прозрял,
че всичко е, и в следващия миг не е.
Че ние сме едно възникване от нещо.
Едно превръщане във нещо.
Едно движение към нещо…
Били сме! Сме! Ще бъдем!
На Вселената в потока потопени.
И плуваме във нейната глъбинност.

ПОСЛАНИЕ

Събудихме се от съня си.
Експлозии разкъсваха всяка клетчица от нашите тела.
Стихиите в кръвта ни като разбушувано море
подхвърляха безпомощните лодчици на болки и обиди.
Весла от злоба и ненавист отплуваха незнайно накъде.
Разрушени бяха сградите на истината.
Единствено колоните на лицемерието и подлостта
опушени стърчаха.
Кучета ръмжаха и се хранеха с човешка добродетел…
Но край пътя, до развалините,
като семенце покълваше душата на дете.
Тя спеше.
Както спяхме ние, преди куршумите на съвестта
жилата си да впият в нашта памет
и сучеше безмълвно влага от земята -
непознавайки смъртта.

ГНЕВЪТ НА РЕКИТЕ

От началото на нашето пробуждане
до началото на другия ни сън
невидими реки живот навлизат във сърцата ни,
за да ги напълнят.
Реки, чиито светли извори са тръгнали от тъмнината
и след дълъг път при тъмнината пак се връщат.
Всевечен кръговрат. Движение на нещата.
А нехаещи, но със сетива разтворени, ние
усмихнато ги каним в нас да влязат:
„Влизайте реки, разливайте се в нас,
защото влагата ви ни е необходима”…
Ала реките смях не знаят.
Набъбнали боботят и преливат
и пълнят с кал и пясък дъното на нашите души.
Затъваме. Затънали крещим,
защото виждаме, че даже и брегът от нас уплашен бяга.
Как до стъпалата си брега да доближим? Не знаем!
Как калта от мислите си да остържем? Пак не знаем!
Бурята в кръвта си как да усмирим? Не знаем!
А времето не спи. И вятърът не спи.
И грижата, залепнала по клоните на дните ни, развява.
И скръбта преминала през нашите сърца
по пътя си следи оставя.
И нуждата с невидимите пипала
соковете на душите пресушава…
Обжарени от огъня, от студ треперим -
с надеждата - да оцелеем!

ПОДЗЕМЕН ВИК

Докога това ще трае, Боже?
Тъмно е, а в бездната на тъмнината
тътне и нараства оня страшен громол,
който земетръси ще роди.
Ще залее всички върхове водата
и ще престанат изворите да кървят…
А онзи гняв, пленен във пещерата на мълчанието,
ще се превърне в гневен вятър
смесващ и земя, и огън, и сияние, и кръв, в едно.
Тогава от Божествените Си Селения,
Ти Своя Ангел бързо изпрати
да пусне капка светлинка в душите на умиращите,
за да възкръснат.

ПРОБУЖДАНЕ

Грешите, върхове, ако си мислите,
че на гадинките в тревите
не е потребна светлина!
Сведете погледите си натам,
където нозете ви са стъпили
и вижте как ваште сенки
душат гърдите им
и ги карат да потърсят въздух!
Не се сърдете, ако нечия кост
внезапно прободе телата ви!

КЪМ СРОДНАТА МИ ДУША

Понасят ни невидими вълни на върховете си.
Светът около нас се разлюлява.
И ние, с теб - незащитени и нетърсещи защита -
опора и защита сме за други. Само
не трябва объркани да спреме пред промените.
Не трябва своя дълг към хората да губим.
Защото никога с такава яснота -
сам себе си разтворил -
светът не е блестял за двама ни.
И ако сега, сред хиляди забрани и засади,
сред многобройни остриета, насочени към нас с тебе,
не успеем да превърнем душите си в лъчи, които
да се слеят там, където
реалност и безкрайност се пресичат.
Ако не създадем нов, втори свят във нас,
и в него не положим душите на онези,
които като нас са искали да изградят
живота си такъв, какъвто биха искали да бъде.
Ако не заредиме всичките си клетки
със светлина и не ги изпратим
като космически сигнали във пространството,
за да може, когато се докоснат с други светове,
да се извърши най-истинското тайнство - Възкръсването…
Ако това не го направим, то, любими мой,
е все едно, че с теб не сме успели да направим нищо.
Ела, ела сега! Поспри! Смири се!
Ще трябва да сме заедно!
Да мислим!

* * *

Не се прикривай пак
зад маската на тихото смирение.
Познавам истинското ти лице.
Познавам хитростите ти на звяр
причакващ жертвата си от засада.
Вгледай се във мен. Не ме ли помниш?
Не помниш ли детето, което молеше в онази нощ
за милостта ти?
Или си мислиш, че си заличил завинаги следите
на свойто престъпление?
Гневиш се?
Недей, живот!
Да бъда силна ме научи.

* * *

Мъката е като нощна птица.
Денем спи прикрита във душата,
а нощем пърха шумно със крила
и удря с човка слепоочията,
съня, за да прогони.
Не съм ловец и нямам пушка, за да я убия,
но зная нейното убежище.
Издебнах я, докато спеше.
Исках да я хвана в дланите си,
а тя внезапно се превърна във сълза.
В една такава тъжна нощ
загубих и сърцето си…

ПЪТЯТ НА ДУШАТА

Когато тръгна - не знаеше посоката.
Стрелките на компаса ти безумно се въртяха.
Но ти отплува.
Когато платната си издигна, корабе на моята душа,
пристанището беше пусто и само тъмнината
след твойте стъпки тръгна.
Потегли с вик и дълго, несъзнателно и боязливо
се обръщаше и пътя търсеше назад
ала водата изтриваше следите ти веднага.
Като светкавица отчаянието те обгоря.
Защото бе сама. Защото се страхуваше от светлината
изведнъж израснала пред теб величествена,
очите ти пробола със иглите си безбройни.
А ти, душа, пътуваща нанякъде,
превърната във болка, в болката си изкрещяла -
млъкна. Такава светлина, изгнанице,
ти никога не беше виждала.
Стихиите те бяха приковали за дълго,
от самото твое раждане,
на тялото във пещерата тъмна.
Живееше като животно с памет.
С окови на ръцете, на краката и на шията.
А онази светлина, която смътно виждаше
пред себе си тогава, не беше истинската светлина,
а беше на светлината сянката потайна.
Но ти не знаеше това. Сега проглеждаш.
Или умряла, пак се раждаш. Възкръсваш…
Отвори очите си, самотнице!
Изчезнали са сенките измамни.
Ти чуваш ехото на пещерата?
Не, на съществуващото в Нищото гласът те вика!
Разтваря тъмнината своите врати
и сенките си многоръки прибира в бездните.
Над теб започва светлината да вали. Пречиства те.
Пречистена напред се носиш, намерила посоката.
Спасена.
Донесено от вятъра на твоите надежди
долавяш как доброто и божественото
в теб покълват. Като зърно.
То расте…

ВЗАИМНОСТ

Тук - в отвъдната страна, светлината винаги струи.
Тук няма дъжд, ни облаци, ни вятър.
Минавам тихо през Вселенските врати
и радостно се стрелвам към Земята.
За теб аз мисля. За мене мислиш ти.
Прониквам без усилия във нашта стая.
Ти на леглото легнал си и спиш.
Не ме очакваш. Знаеш че ме няма.
До тебе лягам… Как сърцето ти тупти…
Навлизам във съня ти… Сънуваш ме такава,
каквато бях със теб на младини…
Милваш ме усмихнат… А на мен ми домъчнява.
Но… Нека не тъгуваме. Там съм добре.
Божествена Любов ме направлява.
За душата няма смърт. И никой няма да умре.
Животът в друго измерение,
продължава.

* * *

На майка ми

Макар отдавна да живееш в Онзи свят, аз помня бурята…
Студено бе, а ние никакъв багаж със себе си не бяхме взели.
Единствено на тръгване ти в носната си кърпа беше свила
и бързо мушнала във пазвата - от лявата страна -
ония два лъча светлина, които някога като подарък
от баща ми бе получила.
Три капки от мечтата,
която под възглавницата криеше старателно от мен.
Събрала бе и няколко трохи от хляба на надеждата,
които през всичките сезони на годината
все месеше и месеше…
В онази вечер ти ме изведе тихо.
И тръгнахме във тъмното сами.
Огъваха се клоните от бурята
и сякаш се превръщаха в безбройни пръсти.
Светкавица разсече хоризонта като нож
и аз видях лицето ти: то беше бледо, изтъняло,
изглеждаше като лицето на луната
измъчвана безмилостно от облаците…
Единствено очите ти в студа със топлината си ме сгряваха…

Отдавна бе и сякаш бе за миг, ала усещам и сега
как моята ръка като дете във майчината ти ръка притискам…
Мамо…

* * *

На баща ми

Чух в съня си нежен глас
над мен надвесен да ме буди:
„Детенце, ставай! Време е!”
Бе мама. Бе в края на нощта.
Излязохме навън,
а вятърът в гърдите ни удари
и раменете ни огъна.
Приведохме чела над прашния път
и тръгнахме към малкото хълмче,
с камъка накрая, върху който
душата на баща ми си почиваше
и ни очакваше,
за да си кажем сбогом.

* * *

На любимия ми

Всяка пролет върху гърдите ти ще пониква трева,
пеперуди ще кацат по челото ти
и с хоботчета ще целуват твоите устни…
Всяко лято бързи гущери ще притичват над теб,
и мравки ще свиват убежища в скута ти…
Дойде ли есен, жълти листа ще валят върху теб,
а катерици ще гонят отронени жълъди във леглото ти…
Ако питаш за мен - аз съм добре -
масата вече съм сложила - супата, хляба, виното,
цигарата ми димяща…
И… столът ти…

* * *

Когато чувствата се съюзят
и ме възнесат към светлината.
Когато животът ми се превърне в светлина.
Когато оглушея от тишината.
Когато онемея от самотата.
Когато видя, че съм достигнала края…
Чак тогава може би ще осъзная,
че отвъд емоциите и словото,
отвъд пространството и времето,
отвъд видимото и невидимото,
отвъд нищото и нещото,
отвъд посоките, където няма посоки,
също има живот…
И в него духът ми ще продължи да живее.

* * *

Дори и мъдреците не могат да ни научат
как да преминем ненаранени
по каменистите човешки брегове,
как да се спасим от дъждовете на сълзите,
от бурите в кръвта,
как да се предпазим от скръбта,
отчаянието и раздялата…
Така и умираме -
непосветени.