Иван Д. Христов

Поетът Йордан Атанасов споделя в послеслова на стихосбирката си „Пазител на вечност” /Изд. „Алфатрадо”, 2021/, че за него „Словото е като любов”, но най-вече любов към тъжното и красивото в живота.

В тези думи на автора се уверяваме, още с прочитането на първите страници на новата му книга. В нея се потапяме в един обсебващ и неповторим поетически свят, пленени от изповедната житейска равносметка и мъдрия философски поглед на поета към света и хората, останал верен ва творческото си кредо.

За художествените достойнства на „Пазител на вечност” говори и факта, че книгата е спечелила конкурс „Помощ за книгата” на Министерството на културата.

Нелек и изпълнен с житейски повратности е творческия път на поета. Роден в Германия в разгара на Втората световна война, далече от свидното Драганово, в което са родовите му корените. Преминал през много житейски изпитания, той намира утеха в литературата.

Йордан Атанасов освен на много поетически книги е автор и на разкази, пътеписи, както и на романа „Хамовото семе” - една великолепна родова сага, на фона на преломни исторически времена.

Издава антологии на поезията за „селото на писателите и поетите” - Драганово и няколко антологии „Гласовете на Тракия” за поети от Стара Загора и Тракия. Цели тридесет години е главен редактор на вестник „Литературен глас” и въпреки финансовите трудности продължава издаването му.

Установил се да живее в Стара Загора - „града на липите и поетите”, Йордан Атанасов остава верен на скъпото на сърцето му Драганово, оживяло в незабравими спомени и преживявания край бреговете на река Янтра.

„Пазител на вечност” има антологичен характер и съдържа 73 стихотворения и една поема. Структурирана е в четири цикъла: „Паралелна вселена”, „Пазител на вечност”, „Някога” и „Папагал в ухото”, които тематично, идейно и емоционално са самостоятелно обособени.

В стихосбирката единството на съдържание и форма върви ръка за ръка. Идеите и темите от цикъл в цикъл, дооформят облика на един по-различен и запомнящ се поет.

Това е душевно разтърсваща поезия, близка до сърцето, радостите и тегобите на обикновения човек.

В нея откриваме много болезнени истини за времето, в което живеем. Поетът ни прави съпричастни към социалните и нравствено - психологически проблеми на днешното ни общество. Лирическият му герой споделя съдбата на хората от народа.

Това е изразено в отношението на автора към социални и нравствени въпроси, свързани с живота и смъртта, рода и родината, любовта и омразата, зависимостта и свободата.

Първият цикъл „Паралелна вселена” разглежда екзистенциални проблеми за времето и безвремието, духът и душата, за сътворението, там където „животът ни отрича с раждането”, за да стигнем до съдбовния момент, когато: „Оттатък ще преминем, / пречистени и нежни - / във друга вселена паралелна”. / „Паралелна вселена” /.

В този цикъл авторът споделя идеята за двойствената природа на човека, неговото глобално съзнание като част от цялата Земя и Вселена.

Такъв смислов и емоционален заряд носят стихотворенията: „Душа”, „Сътворение”, „Безвремие”.

Поетът преоткрива света през детските очи и завръщането при родовите си корени. Такова е стихотворението „Пламъче в нощта”, което ни завладява с минорния си тон и носталгична интонация, с тъгата по необратимия ход на времето: „Отлитна детството ми - птица бяла. / Отлитна мама с вечността. / Но пламъчето във нощта / днес пак ме връща към една раздяла”.

С изповеден глас лирикът споделя житейските си огорчения. Успява да улови най-незабележимите детайли от заобикалящата ни действителност.

В „Безвремие” воюва за един по-почтен живот, преборвайки „страха черен и мъките”. Житейското съществование е изразено като път през времето, а споменът носи не само носталгия, но и чувство на ирония и самоирония. / „Данчо и Данте”, „Времето”, „Ход с пешката” /.

Във вторият цикъл „Пазител на вечност”, дал заглавието на стихосбирката, поетът чрез рода и родовите ценности внушава у читателя усещане за приемственост и вечност. / „Баща ми”, „Къща от слама”, „Роден в ГФР” /.

Лирическият герой носи тежко житейско бреме - „да изкупя бащина вина” и непримиримост да оцелее „над тънката мрежа живот”. Затрогва ни неизбледнелият спомен за майка му, построила сама с много труд и усилие семейната къща, за да приюти в нея разпиляното по света домочадие: „И този - дом самичка / за синове - емигранти / и таткото изгнаник, / бе покрив нов за всички”…

Авторовата тъга по отминалите традиции и обичаи, отишли си с времето, но оставили дълбоки следи в душата му, оживяват в стихотворенията: „Пазител на вечност”, „Помен”, „Събор”, „Светлина”.

В „Чудното село” той ни пренася в свидното Драганово, ведно с болезнения си копнеж: „Да мога с поглед да те галя, / да ме целуне мама, / и да опитам маминия хляб”.

Вторият цикъл завършва с великолепната поема „Кал”, която Лалка Павлова нарече „поема за търсенето на смисъла”.

В нея Йордан Атанасов поставя екзистенциалния въпрос за смисъла на човешкото съществуване. Пътуването към целта, където пътят се оказва по-важен от нея: „Години вървя, докъде ли съм стигнал, / не виждам”.

Лирическият герой изяснява смисъла на битието като вечно неудовлетворение от постигнатото: „Познато е всичко, / от КАЛ сме и там ще се върнем, / все едно какво е там зад тръстиките”… Съдбовният избор определя живота му - „езеро” или „блато” и цената, която ще плати за него: „Загърбих морето, / но то не прощава измяната”.

Образът на калта е символен и метафоричен и ни отнася към образа на блатото и картините на Бош: “Десетки се валяха в блатото, виеха, пееха - / като в жива картина та Бош”.

Финалът на поемата ни напомня за Дантевия „Ад”. Той носи не само тревога от неизвестното, но и плаха надежда за бъдещето: „Но първо убий тъмнината в душата си. / И продължавай! / И ме блъсна в дълбокото”.

Силна, разтърсваща поема, носеща своите общочовешки послания и философски прозрения.

Третият цикъл „Някога” включва 16 стихотворения. В тях оживява духът на Драганово, на река Янтра, на съкровените спомени на твореца, които го свързват с родния край. Емоционалното състояние, преживяванията, превръщат поетичните творби в лек за нравствено оцеляване на духовно ранимия поет: „И тъй / додето рия с перото във своята бразда… /”Трохите на надеждата”/.

Стихотворенията: „Някога”, „Късен плод”, „Лъкатуши реката”, „Плаж” носят в себе си, обич, човешка топлота и скрита еротика. Интимното стихотворение „Нощно къпане”, по силата на художественото въздействие, напомня стиховете на Лорка: „Много вода изтече по моята Янтра / от първата обич до сетния грях. / Помня момичето, юлското лято”.

Йордан Атанасов е нежен и интимен лирик, особено в стиховете, с които той се връща към романтичната си младост и първите любовни трепети: „ И нежност до днес непозната, / в душата ми странно върви”. / „Цвете” /.

Четвъртият цикъл авторът е озаглавил „Папагал в ухото” и включва стихове със сатирично звучене. В тях лириката успешно се съчетава с хумора, сатирата и шаржа. Някои от тях са свързани с журналистиката и творчеството: „Заралийски газети”, „Поет - фабрикант”, „Сатирик”, “Автор еротичен”. Други ни отнасят към политиката и днешното ни общество: „Новите дисиденти”, „За баницата”, „О, кой”, „Велинград”, трети към човешките болки и страдания: „Възможно най-здрав”, „Диалектика”, „Пост - диагноза”.

Авторовата ирония и сарказъм са особено безпощадни към социалните и обществени недъзи. Социално-гражданските мотиви, към които поетът е непримирим, се открояват силно в стихотворението „Велинград”: „Местните старци мърморят: корупция / вездесъща мори демокрацията. / Разделена властта е, но заедно хрупа”.

В „Папагал в ухото” авторът е успял да насочи талантливото си перо към уродливи явления и социални неправди в днешното ни общество.

Стихосбирката „Пазител на вечност” утвърждава Йордан Атанасов като изключително даровит и самобитен поет със здрави нравствени позиции и чувство за справедливост.

Убеден съм, че времето пред нас ще продължи да преоткрива неговата стойностна поезия и мъдрите послания на думите в нея.