Из сборника „Цветовете му са хубави” (1977)

Алън Спенс

превод: Любомир Духлински

Майстор Тош бързаше да се прибере, затова бригадата му си тръгна няколко минути по-рано, а когато фабричната сирена изсвири, Шаги вече седеше в тоалетната и пушеше, а очите му пълзяха по стените и вратата на кабината. Някой посъветва Тош да ги боядиса в светъл цвят, за да изглеждат по-весело, но това беше толкова отдавна, че мръсотията вече беше погълнала боята навсякъде и рисунките бяха размазани от влагата. Стените вече бяха покрити с други рисунки и всякакви думи и призиви. Какво ли нямаше: дати, имена, въпроси, футболни резултати, голи жени, емблеми, обаждания, покани. Всичко това разпръснато, наслоено, неща вече едва различими сред по-новите надписи. Шаги особено обичаше да препрочита това:

Дори тези, които ни командват
бягат от екипа с пълни гащи.

Това беше негов собствен надпис. Той много го харесваше. Добре казано. Надигайки се, Шаги написа отгоре на вратата: „Шаги е добре!”
Сирената спря и той чу тропането на крака, а след това и гласа на Еди:
- Пак ли си заседнал там? Така ще си умреш от напъване.
- Я се разкарай… Чупката!
- О, да - каза Еди. - Ето, вземи!
Той подскочи и хвърли мазен парцал върху преградата. Той едва не попадна в лицето на Шаги и се пльосна на коленете му. Шаги го грабна и бързо го прехвърли обратно. Но парцалът падна на пода, без да закачи Еди, който вече беше на самия изход. Шаги го чу да хихика, докато се отдалечаваше.
В тоалетната нямаше хартия. Шаги извади от джоба си сгънат вестник и откъсна парче. На него се оказа набраното с едър шрифт заглавие: „Терористичните взривове в Белфаст. Трима убити.” А на гърба снимка на момиче по бикини. Закръглената двадесет и три годишна Лин Уотърс. Хоби - ски, танци, четене. Би искала да отиде в Америка.
Шаги разучи полезната информация за Лин Уотърс. След това прегледа телевизионната програма. Нямаше нищо особено. И тогава се сети за рекламата, намери страницата и я прочете отново: „Постъпете в армията”. А отдолу - войник с автомат. И още по-малки снимки - ето същият войник играе футбол, ето го скача от танка, ето го обикаля из ориенталски базар.
Шаги внимателно откъсна страницата около рекламата, сгъна я и я пъхна в джоба си. Натъпка останалия вестник зад резервоара. И отиде до мивката. Там на един рафт имаше изцапана кутия с почистваща паста, Шаги изстърга малко и започна да почиства ръцете си, преди да си тръгне към къщи.
В четвъртък мама винаги излизаше някъде вечер, така че Шаги трябваше сам да се погрижи за храната си. Обикновено мама ходеше с приятелка на кино или да играе бинго. Бащата на Шаги беше загинал преди три години. Ударен от камион. Не изглеждаше, че е минало много време, но Шаги започна да забравя баща си, понякога дори не можеше да си спомни лицето.
(Но имаше моменти, в които Шаги си го представяше много ясно. Ето баща му на шега се боксира с него и по-големия му брат. Тук той им дава пари. Или друга сцена: бащата се е напил и пее „Заливът на лунната светлина.”)
Брат му Дейви се обучи за заварчик в армията и замина за Австралия. Сега Шаги беше сам с майка си.
По пътя Шаги се отби до магазин, в който продаваха горещи пържени картофки. Току-що бяха отворили и Шаги трябваше да почака известно време на опашката. Пред него имаше жена на около тридесет години. Боядисана блондинка. Косата й бе вдигната на висок кок и лъскава от лака. Дори през гъстата миризма на оцет и кипящо масло Шаги усещаше миризмата на парфюма й. Зад него се наредиха две момчета на по десетина години и едно малко по-голямо момиченце. Момчетата веднага започнаха да се боричкат, а момичето стоеше невъзмутимо, сякаш не ги забелязваше.
Малко по-късно се приближи мъж на средна възраст. Той кимна на жената и каза: „Здравей, Мейси”. Тя отговори: „Здравей, Джон”, прозина се и се протегна, дарявайки мъжа с усмивка. Над тавата за пържене висеше дълго, мръсно огледало. Вече беше избледняло от времето и покрито с тъмни петна. От двете му страни висяха избледнели реклами за безалкохолни напитки и тоник. Шаги се взря в отражението на жената, но тя гледаше някъде настрани. Тогава Шаги премести поглед към очертаващата се плешивина на главата на Лу, който извади мрежата от бълбукащата мазнина, започна да я разклаща, подхвърляйки картофите, за да изсъхнат малко, като в същото време крещеше на момчетата да спрат да се боричкат, иначе ще ги изгони. Момчетата, кикотейки се, затихнаха малко, а след това отново започнаха тихичко да се блъскат и ритат едно друго. Блондинката си купи картофи и кимна: „Е, до скоро, Лу. Довиждане, Джон.” Отговориха й: „Довиждане”.
Шаги купи пържена риба и малко маринован лук за картофите. Мина още няколко пресечки с бърза крачка, стискайки топлия кафяв плик, по която вече се бяха появили мазни петна.
Пристигал у дома, той веднага запали печката в кухнята и включи радиото, така че музиката отекна из цялата къща, запълвайки празнотата. После изпи чаша чай на една глътка и като изрита ботушите си, се хвърли в креслото. Известно време седя неподвижно, с протегнати крака, отпуснат и гледаше огъня. Спомни си рекламата в джоба на гащеризона, извади я и я прочете отново. Ако отиде в армията, тогава може би ще види малко от света. В крайна сметка той не беше ходил никъде, освен може би в Моркамб, където отидоха с автобус през септември за почивните дни. Освен това можеше да получи някаква специалност в армията. Мама би се радвала, иначе понякога започва едни такива мрънкания… Ако брат му беше успял да си намери прилична работа, защо да не направи същото, а не да блъска като баща си.
Бащата на Шаги прекара по-голямата част от живота си, прегъвайки гръб в склада. Дълги години той беше общ работник при Харланд. Шаги минаваше покрай това място всеки ден на път за вкъщи. Складът беше затворен отдавна, сградите бяха съборени, останаха само телената мрежа и огромна циментова площадка, на места вече обрасла с трева и засипана с купища безформен скрап.
Шаги стана от стола си и отиде да сложи тенджера с вода на огъня, за да се измие. Погледна през прозореца. Многоетажните бараки от другата страна на двора вече започваха да се събарят. Прозорците на всички етажи бяха черни, а там, където стените вече бяха разрушени, се появяваха неравните ръбове на зидовете.
Скоро ще дойде и техния ред. И тогава Шаги и майка му ще се преместят. Но на него не му се искаше да се окажат в някой отдалечен район като Касълмилк или Нитхил. Там просто нямаше какво да се прави. Твърде далече беше от всичко.
Той погледна надолу. Някакво пършиво улично куче ровеше из мръсна купчина, душеше и търсеше нещо сред празните кутии и отпадъците. Шаги си спомни, че беше чел някъде за нов район, Истърхаус ли беше или Дръмчанъл, където глутници диви кучета тичаха по улиците, устройвайки си битки, състезания и дори атакуваха хора. Вестникът се скара на онези, които, след като се сдобият с куче, след известно време, уморени да се грижат за него, го гонят на улицата. И ето сега тези бездомни кучета се събират на глутници и скитат из града.
Водата кипна, но преди да се измие, Шаги намери тъп молив в джоба си и написа името и адреса си на бланката на обявлението.
След като се изкъпа и облече костюм, Шаги се отправи към ъгъла, където Еди вече го чакаше, крачейки край стената, прегърбен, с ръце в джобовете. Оглеждаше се, а от време на време плюеше през зъби върху тротоара. Приближавайки се до него, Шаги симулира силен удар с дясната ръка, а Еди се наведе и като вдигна крак, се престори, че иска да го удари, но отправи ботуша си покрай него. След като си поиграха така, те се насочиха един към друг, но внезапно спряха и се засмяха.
- Късмет имаш, днес съм добъричък - каза Шаги.
- Я по-добре не ме ядосвай, момче.
- Къде отиваме тази вечер?
- Не знам - отвърна Еди. - Може би някой от нашите ще се появи, нека изчакаме. Би било хубаво да изпием по бира, а после на танци.
- А на кино?
- Само бози. Мюзикъли и всичко останало.
- Може би филм на ужасите?
- Само в неделя.
На ъгъла, където се срещаха, имаше стара фабрика за сирене. Тя беше затворена вече от няколко години. Върху дървената ламперия на вратите и около прозорците момчетата бяха издълбали имената си и изрисували със спрей любимите си изрази.
- Видяхте ли какво направи малкият Реб? - каза Шаги и кимна към стената. - Страхотна работа, нали?
Реб беше нарисувал с маслени бои огромна три буквена емблема: КГК. Страхотна Говен банда. Буквите бяха преплетени една с друга в сложен модел и бяха високи пет фута, яркочервени, нарисувани с широки, небрежни щрихи.
- Да, изглежда готино - каза Еди. - Виж, от тук изглежда като че ли е написано на китайски.
- Мао Дзедун - каза Шаги.
- Пук Фук-бздъм - изтърси Еди.
- Хей, вижте кой го е довяло тук.
От другата страна на улицата, хванати ръка за ръка, вървяха Бети и Хелън, токчетата им потропваха по тротоара. Имаха еднакви прически, еднакви палта и клипсове. Бети беше малко по-висока и слаба, с остричко лице. Хелън по-малка, по-кръгла и тъмнокоса.
- Как е животът? - извика Еди.
- Добре е - отвърна Бети и прошепна нещо на Хелън. И двете се засмяха.
- Ще бъдете ли на танците тази вечер? - провикна се Еди.
- Каниш ли ни?
- Да се срещнем направо там.
- Какъв бързак! - и двете отминаха нататък.
- Може би ще се видим по-късно?
- Не и ако успея да те видя първа! - извика Бети.
Хелън отново се засмя и ги погледна през рамо.
- Какво ще правим с тези юници? - попита Еди.
- Това, което правят истинските мъже, ще направим и ние - отвърна Шаги.
- Точно така - кимна Еди.
Те биха могли да срещнат всичките си познати на този ъгъл, ако постоят още малко. Момичетата току-що бяха изчезнали, когато иззад ъгъла се появи Алек. Той беше приятел с Шаги в началното училище, а след това отиде да учи в най-добрата гимназия в града, Шаги остана в кварталното училище и завърши, когато беше на петнадесет.
Алек беше облечен в училищна униформа, с чанта през рамо, пълна с книги и дълъг черен калъф за флейта под мишница. Когато минаваше покрай тях, той кимна и попита:
- Как е работата, Шаг?
Шаги сви рамене и попита:
- Чак сега ли се измъкваш от училище?
- Да, отбих се да посвиря с нашата група. А после имах друга работа в града.
По някаква причина той не можеше да произнесе „оркестър” в разговор с Шаги. Думата “група” идваше на езика му някак си по-лесно.
- Флейтата твоя ли е? - попита Шаги.
- Да.
- Можеш ли вече да изсвириш „Рама”?
- Да - отвърна Алек. - Също така „Ела, последвай ме.” - Тук той се усмихна смутено.
- А аз те видях на танците миналата седмица. Ходиш ли често?
- О, не. Тогава беше за първи път.
- А онези момчета, които бяха с теб, от твоето училище ли са?
- Аха.
- Ще отидеш ли довечера?
- Не.
- Значи ще си вкъщи и ще пухтиш над уроците? - каза Шаги.
Еди скочи. Алек не отвърна нищо, само отново се засмя смутено и продължи нататък. Вече тръгвайки, каза:
- Е, хайде!
- Хайде! - отвърна Шаги.
- Защо си дрънкаш толкова дълго с този оръфляк? - попита Еди.
- Той има глава, която знае какво прави. Момък на място.
- Е, дяволите да го вземат - каза Еди. - Само помисли, той ще се влачи на училище, докато навърши осемнадесет! И там някоя коза учителка за разговори в клас ще го нахока: „Излез тук, Кларънс, лошо момче и постави тук ръцете си”.
- Хайде, стига - засмя се Шаги. - Само че той ще завърши училището и ето ти - хубава работа. И без извънреден труд. - Тук Шаги си спомни обявата във вестника. - Мисля дали да не постъпя в армията - каза той.
- Ти какво!
- Да, да.
- Всъщност, това е идея - съгласи се Еди.
- И още как! Ще се махна оттук за малко, виждаш ли, и някаква специалност ще взема. Да, и света ще видя.
- Ами ако те изпратят в Ирландия? И ти ще си там да се биеш с тези ирлашки.
- Може би цял живот съм мечтал за това. Представете си, истинска война с тези проклети католици. Точно като в старите времена, крал Уили и всичко останало. Веднъж бяхме тук с Алек на стадиона, тези вонящи паписти нападнаха един от нашите. Казвам на Алек, бих искал да им устроя в Ирландия същото клане, както някога на река Бойн.
- И той какво?
- Не му хареса.
- Ето, виждаш ли!
- Знам, той винаги е такъв: едва дошъл на бой и веднага в храстите.
Еди внезапно замарширува надолу по тротоара, като вдигна ръце и ги размаха, сякаш носеше епитрахил и запя:

Ако татко ни откаже,
ще атакуваме отново,
ще бъде рано сутринта -
всички на реката Бойн.

- И ето го Тлъстия с Въшката.
- Тлъст католик - каза Еди. - Нека направим малко разгрявка.
Тлъстия и Въшката бяха стари прякори за тези момчета. Почти всички вече са забравили имената си, а някои дори не знаят как всъщност се казват и двамата. Тлъстия беше набит и широк; още като дете той винаги беше много дебел. Оттук и Тлъстия. А когато Въшката ходеше в началното училище, в косата му често откриваха гниди. Затова е Въшка. От време на време бръснеха главата му в училищния лазарет, оставяйки само бретон на челото му, а цялата му глава, покрита с четина, беше във виолетови петна от антисептика. Въшката постоянно започваше битки и винаги излизаше победител от тях. (Веднъж, когато беше на девет години, той бутна някакво момче от високата купчина на бунището и то си счупи крака. Директорът нанесе осем удара на Въшката с колан и извика полиция. Въшката обаче беше осъден, наистина, условно.) Отначало Въшката се ядосваше на прякора си. Но после реши, че прилича на името на американски гангстер. И той се примири, дори започна сам да се нарича така. Освен това, прякорите е добре да се изписват по стените. Въшката е сила! Въшката е страхотна!
Еди беше първият, който грабна Тлъстия, като каза на Въшката:
- Не се притеснявай. Шаги ще се разправи с всички католици и реши да започне с това папско копеле.
Със смях те притиснаха Тлъстия до стената.
- Вие какво? - изстена Тлъстия. - Оставете ме!
Шаги започна да мачка хълбоците му, но не много силно.
Тлъстия се изви и закрещя. А Шаги го блъскаше и блъскаше в корема, след което извади метален гребен с дълга заострена дръжка и се престори, че ще прободе Тлъстия.
И тогава го пуснаха. Тлъстия ги блъсна и изруга:
- Глутница копелета.
- Хайде, тлъстак - каза Еди и го потупа приятелски по рамото. Тлъстия го отблъсна с лакът и замахна с крак към Шаги, след което Въшката сякаш се почувства по-добре, въпреки че всички продължаваха да му се смеят.
Скоро се появи Франки, по-малкият брат на Тлъстия. Вървеше бавно, клатушкайки се, с топка под едната мишница и комикси под другата.
- Хей, ела тук, момченце - извика го Тлъстия. - Дай топката на братчето си.
- Нещо друго не щеш ли! - измърмори Франки, все още ядосан от неотдавнашната битка у дома.
- Ето ти тебе! - възкликна Тлъстия. - Толкова си малък, а си такава зараза.
Той остави Франки да върви напред, а след това го нападна отзад, обвивайки ръце около врата му. Въшката изби топката от ръцете му и избяга с нея. Франки се освободи, хвърли комиксите на тротоара и се втурна след него, като опита да пресече топката, но Въшката я хвърли към Тлъстия. Започнаха да си подхвърлят топката един на друг, а Франки все не успяваше да се добере до нея. Шаги взе комиксите и започна да ги прелиства. „Жестоки светове”, „ФБР”, „Супермен”, „Сержант Рок”. Шаги се поспря на „Жестоки светове”, но се оказа, че вече е чел този брой. После се обърна към страниците с реклами. „Как да се научите да свирите на китара. Хипнозата ще ви помогне.” Шаги често мислеше да се научи да свири на китара, но колкото и да се опитваше, не се получаваше и той се отказа, чувствайки само раздразнение и досада. Ами ако хипнозата наистина помага? Вероятно си струва да опита. Той показа рекламата на Еди.
- Какво, да не искаш да ставаш хипнотизатор? - каза той и, смеейки се, започна да размахва ръце пред лицето на Шаги. С глух, треперещ глас започна да вие: - Ще ме последваш в задната стая и ще си събуеш обувките там. - И вече с нормален глас добави: - Да, да си хипнотизатор е адски готино. - Погледна отново рекламите и заби пръст в снимка, популяризираща културизъм. - А такъв не искаш ли да станеш?
- За какъв дявол! Някакъв Тарзан…
Други реклами бяха същите, които бяха виждали още като деца. Всяка реклама беше поставена в отделна рамка, към нея задължително беше прикрепена или рисунка, или снимка и цена в долари. Талк. Сапун. Димни бомби. И нещо като бинокъл, през който можеш да погледнеш назад.
На Въшката и Тлъстия им омръзна да измъчват Франки и му дадоха топката. Той отиде при Шаги и грабна комиксите от него. Бягайки, извика на Тлъстия:
- Ще кажа всичко на майка. И ще си платиш!
На това Тлъстия само избухна в смях и като се обърна към останалите, попита:
- Тази вечер къде?
- На танци - каза Еди.
- Защо първо не ударим по чашка? - предложи Въшката, като запали фас от цигара, който намери в джоба си.
- Става! - подкрепи го Шаги.
- Дай да си дръпна, Въшка - каза Еди.
- За мен нищо няма да остане - възрази той.
- Дай де - помоли го Еди.
- Да, вървете… знаете къде… - изруга Въшката. - Вижте, съвсем нищо не ми остава.
- Добре - каза Еди, - ще ти го припомня това.
И тогава видя Дан от другата страна и му помаха. Дан беше малко по-възрастен от тях, тоест на около деветнадесет-двадесет години и някога също влизаше в групата им, но сега беше вече женен и се беше умиротворил.
- Извънредно ли работихте?
- Точно така - отвърна Дан.
- Виждал ли си стария Реб? - попита Еди.
- Да, в кръчмата преди около час. Сигурно още е там.
- Добре - каза Еди. - Довиждане.
- Довиждане - отвърна Дан.
- Той вероятно работи извънредно и вкъщи… с женичката си - пошегува се Тлъстия.
- Не бих отказал такава работа - каза Шаги. - Чудесно е да можеш да правиш това у дома всяка вечер. В малка уютна къща. Трябва да е адски сладко.
- Да, хубаво нещо - съгласи се Въшката.
Утихнаха, представяйки си го. И тогава изведнъж Шаги почувствува внезапна празнота, сякаш ужасно му липсваше нещо. Очите на Еди блеснаха и той, ухилен, каза:
- Така че, пораснете - за пълно удоволствие. - Обръщайки се към Шаги, той каза: - Е, нищо, Шаги. Ти отиваш в армията, там с тези неща няма проблем.
- Ти какво, ще ходиш в армията ли? - попита Тлъстия.
- Може би - каза Шаги.
Въшката се закашля, задавяйки се от дима от последното всмукване, което успя да измъкне от угарката.
- Точно така, копеле такова - каза Еди. - Би било добре да се задушиш напълно.
- А аз знаеш ли какво си спомних? - каза Тлъстия. - Тази книга, която Дан донесе миналата седмица.
- Да, страхотна книга - каза Еди. - Тогава теб те нямаше там, Шаги. Дан донесе „Кама Сутра”. Всевъзможни начини да правите това. Ще се побъркаш.
- Чувал съм за нея - каза Шаги. - Има още една такава. „Миризливата градина” или нещо подобно.
- Казват, че правят филм по „Кама Сутра” - отбеляза Тлъстия.
- Ще трябва да идем да го гледаме, когато излезе - допълни Въшката.
- И така - каза Еди нетърпеливо, - отиваме ли или не?

Докато минаваха покрай кръчмата, Еди и Шаги се отбиха, за да видят дали Реб не е там. Той веднага им извика през коридора и започна да си пробива път към тях.
- Тук сме за танците - каза Еди. - Въшката и Тлъстия са отвън.
- Прекрасно! - възкликна Реб. - Идвам сега.
Той допи халбата си и ги последва.
В близкия магазин, където продаваха алкохол за в къщи, те купиха няколко кутии бира, вино и бутилка сайдер. Отидоха до стълбите на задната врата на някаква къща, изпиха там по кутия бира и като пуснаха бутилките да обикалят, допиха виното и сайдера.
- И аз те видях вчера, Шаг - каза Реб. - Беше отзад в един камион.
- Точно така. Взе ни до центъра един шофьор.
- Страхотно е - каза Еди, - да се возиш в някакъв мощен камион. Понякога ни возят до града с такъв. Наслада! (Стоиш горе на камион и се носиш в потока от други коли, ти си над всички, смееш се, плюеш отгоре надолу, крещиш на момичетата и се люлееш, седнал на канатата, като се държиш с една ръка. Представяш си, че нахлуваш в града заедно с настъпващата армия. Същото изпитвате, когато се возите в автобус пълен със запалянковци, всички минувачи спират да гледат знамената и плакатите, които се развяват по прозорците, а в автобуса дружно реват песни и тропат с крака в ритъма.)
- Дяволски вярно! - възторжено забеляза Реб.
- Какъв блясък! - потвърди Шаги.
Така е, така трябва и да бъде. Сила. Висша класа. Блясък! Просто така трябва да бъде. Без значение от какво, забавлявайте се, живейте. От цяло гърло. Ние сме хора. Ние - заедно, един отбор. Ще им покажем на всички. Нека знаят.
Хвърлиха празните бутилки и кутии в задния двор и продължиха напред.

Те скочиха от автобуса до светофара, защото оттам беше по-близо до дансинга, отколкото от следващата спирка.
На входа имаше малка опашка, защото трябва да минеш през пропускателен пункт, преди да те пуснат в залата. Там ги претърсиха, за да се уверят, че не носят оръжие. Шаги и Въшката трябваше да предадат металните си гребени, а Еди колан с тежка катарама.
- Ъъъ… как е възможно това? - каза Еди, разкопчавайки колана си. - Панталоните ми ще паднат.
- Е, тогава ще трябва и тях да свалиш - усмихна се служителят.
- Нищо, Еди - успокои го Реб, - добре е, че не намериха ножичка в джоба ти. А ти имаш две от тях и дори щик, брадвичка и автомат.
- Чупката, - отсече дежурният, но само лека сянка пробяга по намръщеното му лице.
Но Реб не се отказа:
- Просто не разбирам как са пропуснали тази проклета водородна бомба у теб.
- Хайде, махайте се с добро - избута ги дежурният.
Щом влязоха в залата, Шаги веднага се почувства в стихията си. Пиенето го удари в главата, а музиката беше силна и позната. Нещо се раздвижи в него с радостно предчувствие срещу познатата мелодия, сливайки се с нейния ясен пулсиращ ритъм. Песента, която свиреха, беше доста стара, но те все още я обичаха.

Бедното ми сърце,
колко пъти си разбивано…

По края на кръглия дансинг бяха струпани столове и пейки. Горе имаше балкон. Музиката гърмеше навсякъде и Еди трябваше да крещи, за да бъде чут. Той предложи да се качат на балкона, Шаги кимна и заедно започнаха да си проправят път към стълбите.

Облегнати на парапета, те започнаха да разглеждат тълпата, движеща се долу по площадката. Малката сцена, на която свиреше групата, беше залята от светлина, а залата потънала в мрак. Само центърът беше осветен от цветни въртящи се прожектори, а тъмната танцуваща маса биваше оцветявана последователно ту в червено, ту в зелено. Шаги видя няколко момичета да танцуват заедно близо до ръба на дансинга. Те се придвижиха към центъра и докато пресичаха осветеното петно, Шаги забеляза Бети и Хелън сред тях. Сбута Еди и му посочи момичетата. В този момент Реб каза, че е време за танци и всички слязоха долу. Проправиха си път до столовете край стената, където седяха няколко момчета от тяхната група.
- Няма да ги каним сега - каза Еди, като се огледа наоколо за момичетата. - После, по-късно.
Нямаше нищо, което да повлияе на Шаги толкова силно, колкото песните. Знаеше ги в невероятни количества. Трябваше само да чуе първия такт, за да може веднага да ги подхване, изобразявайки всеки инструмент, всеки глас. Музиката е чудо. Музика на сърцето. Тя събуждаше Шаги. Даваше му радост, която го препълваше и ако искаш да я плиснеш вън от себе си, трябва да размахаш ръце, да пееш, да се смееш и така да е и с другите. Но Шаги просто стоеше и гледаше, клатеше глава и почукваше с крак в ритъма, гледайки ту танцьорите, ту групата, трудеща се над инструментите си.

Е… пак онази стара песен.
Но сега тя значи друго -
защото ти не си със мен…

Може би да се научи да свири на барабани вместо на китара?
Поглеждайки към дансинга, Шаги видя, че две момчета са прекъснали кръга на момичетата и сега танцуват с Бети и Хелън.
- Ама че гадост! - каза той на Еди.
- Остави ги - отвърна той. - Ние сме после.
Но момичетата останаха да танцуват с тези момчета и следващия танц, и още един, а след това отидоха и седнаха с тях до една масичка.
- На тези двамата млякото по устата не е изсъхнало още, а са тук - каза Шаги.

Чувстваше се раздразнен, изваден от равновесие. А Еди изглеждаше напълно доволен, че просто седи там, което вбеси Шаги още повече. Реб танцуваше с червенокосо момиче на име Рита. Въшката и Тлъстия стояха, облегнали на колоната. Наблизо Шаги забеляза малка блондинка, което стоеше сама до стената. Той се шмугна до нея и я помоли да танцува.
- Не съм сама тук - каза момичето.
Шаги си тръгна. Виждайки две други да танцуват заедно, той реши да ги раздели и застана между тях.
- А защо не с мен? - попита той едното момиче, като обърна гръб на другото.
- Не - каза момичето и поклати глава.
- Не искаме да ни разделят - добави нейната приятелка.
Шаги се върна до масата и намръщено седна до Еди.
- Зарежи ги, Шаг - каза му Еди. - Те са истински девици. Махни ги всичките.
Тогава Шаги видя от другата страна на коридора как Бети и Хелън влязоха в тоалетната, а двете момчета останаха да ги чакат в коридора.
- Трябва да отида до тоалетната - каза Шаги и се насочи към другия край на коридора.
- И аз съм с теб - скочи Еди след него.
Излизайки в коридора, Шаги се насочи право към онези момчета. Той избра за себе си този, който танцуваше с Хелън и когато мина покрай него, нарочно го блъсна, а самият той извика:
- Ти какво се блъскаш! - и отново го бутна.
- Ти какво? - изкрещя момчето.
- Мислиш ли, че ме е страх от теб? Намерил се юначага - каза Шаги, удари го с глава под брадичката и го ръгна с коляно между краката. Вторият искаше да се застъпи, но Еди му препречи пътя.
- Внимателно, момче, ние сме от бандата Говен - изръмжа той.
Няколко момичета изпищяха и настана суматоха. Които бяха в коридора забързаха към залата, а трима дежурни вече бяха на път да разберат за какво става дума.
- Хайде - каза Еди, - не си струва да се забъркваш с тях. Нашите сега са в другия край на залата..
Помъкна Шаги от коридора, а самият той се обърна към момчето, с което едва не се сби и каза:
- Ти само излез от тука, там ще поговорим.
В залата Шаги и Еди се разделиха и всеки се върна на масата си поотделно.
Бети и Хелън излязоха от килера и се огледаха с недоумение.

Шаги, Еди, Реб, Въшката, Тлъстия, Джаки и Стю също излязоха малко по-рано и преминаха от другата страна на улицата, застанаха пред залата за танци и зачакаха двамата. Мигащата червена светлина на огромен неонов надпис „Дансинг” освети тротоара.
Хората вече започваха да се изливат и Шаги се взираше внимателно в тълпата, търсейки онези двамата.
- Скоро ще излязат - каза той.
- Ще се позабавляваме - кимна Еди. - Видяхте ли колко кисел беше този момък, когато му казах, че сме от бандата „Говен”? Почти се разхленчи. Ама и смехория! Съвършена наслада!
Шаги се разсмя и напипа в джоба си стоманения гребен с дълга заострена дръжка.
- Сила! - каза той.
- Блясък! - отвърна Реб.