ЕЛЕГИЯ
ЕЛЕГИЯ
Син на поет и без приятели поети,
към свой Парнас с години се стремях
и ту поемах смело, ту пристъпвах плах -
намирах верен път, а по погрешен кретах.
На спирки позабравени се озовавах -
без да достигна свойта гара сам.
Към мен експресите фучаха там,
към хоризонта хукнали стремглаво.
Тъй дълго громоляха влаковете в мен
и нещичко от мен отнасяха далеко.
От луди ветрове дочувах екот
и кръгозорът беше с тайни замъглен.
Другар оставаше ми тишината
край релсите в пустеещата долина.
Залязваше без разписание деня
и тънеше в лъките свидното ми лято.
Син на поет и без приятели поети,
към свой Парнас с години се стремях.
Очите ми са вече в сажди и във прах
и всеки изгрев в тях със дълга болка свети.
КРАЙ ЕСЕННИЯ БРЯГ
Безлюдни брегове. Скали. Закътан плаж.
Посреща те единствено чадър забравен.
Далеч на хоризонта потопил крила,
залутан облак се опитва да отплава.
Като надежда в падащата здрачина
отблясъци на фар във залива просветват.
Потъваш неусетно в странна тишина
между безкрайните води и ветровете.
Напразно търсиш лодка в тия широти,
или поне на гларуси следите.
Как този глух простор душата ти гнети
с несекващата песен на вълните.
И сянката ти с полумрака се прелива.
Прекрачил си под сянката на есента,
където вече те очаква слънце сиво
и нощи в размисъл, и дни на празнота.
СВОЙ ПЕРОН
Пуст перон на малка селска гара.
Вятърът по нея влачи крак едва
и край коловоза гъски парят,
търсят в камънака стръкчета трева.
Глух перон, на който никого не чакат,
не пристига никой в слънчевия пек.
Надвечер бездушно отминава влакът,
залеза понесъл - своя пътник лек.
Само плътни сенки тежко припълзяват.
Мъчат се да хванат ненадеен влак.
И над тях луната бавно, бавно плава -
патица самотна в сънен жабуняк.
Плахи пеперуди по стъклата удрят,
тръгнали на път от някой свой перон,
скрит под сенките на тъмен бурен,
или вдигнат нейде на разлистен клон.
И аз дълго търся, и все не намирам
своя гара, от която тръгнал бих
непознати още светове да диря
с развълнуван поглед, със сърце и стих.
***
Отмина зимата, отмина,
но още с бялата си длан
държи душата ми застинала
в запуснатия вече храм.
Но може ли духът да литне
с помръзналите си крила,
след облаците ветровити
към мамещите го била?
Нима с нечаканите бури
и непристъпните мъгли
тъй зимата от нас отбрули
и туй, което сме могли?
***
За полети далечни сбор откриха
пак жеравите в свода посивял
и чувстваш как полето пие тихо
на северняка есенната жал.
Край теб мъгли като стада пладнуват
до прага на най-близкия баир
и дълго търси брод денят, и плува
на полумрака в ледения вир.
А ти със участта на лист подмятан
от вятъра в полята бродиш пак,
съвсем осиротял без свойто лято,
без птиците, без звездния рояк.
КАТО ДЪЖДА
Защо ли аз не съм като дъжда -
да се просмуквам с времето в земята.
След срещата със гръмове и страшен вятър
да си поемам дъх във дългата бразда.
И да събирам сили подир буен бяг,
и семената с ласка да обгръщам,
във животворен сок да се превръщам
дори когато почне да се сипе сняг.
Да ставам пулса жив на всеки стрък край мен.
Труда на раждането му да чувствам.
Над него, докато издънки пусне,
да бдя, за да дочакам пролетния ден.
Да стигна до дълбоките недра
като дъжда след битките в простора.
До корен стар аз път да си отворя
и мъдрата му същина да разбера.
***
Когато вятърът без жал пробожда
на дюните ръждивите пети
и лютият прибой кънти, кънти,
и по брега тревожни чайки бродят -
а къщите се гушат и се ровят
във дланите на идващия мрак
и сенките се скупчват на бивак
нощта да срещнат в пустите дворове -
намирам в тишината им уют,
заслушан в музиката на вълните,
и гледам светлинките как отлитат
на залеза към облачния скут.
Как в алената му постеля лягат
и палват първата звезда над мен -
една звезда на свършващия ден -
проронена пред портите на мрака.
ОБСАДА
Пак съм пътник във зимната утрин
и пронизва ме хладният мрак.
Днес очаквам от слънцето зрак.
Но къде ли в мъглата се лута?
Тук стените на сънните сгради
са олтари на храм непознат.
Днес съм жрец, богомолец, събрат
на зората в жестока обсада.
***
Червени облачни бразди
оставя утринния вятър.
Посипват ме листата златни
и пак тъга у мен гнезди.
Все мисля си - далеч е края.
Така сезон подир сезон -
Надеждата - старинен дом -
руши се тихо, без да зная.
И почвам някак ден за ден -
същински скитник - да живея.
И всичко покрай мен вехтее.
Сред път почивам уморен.
Направил крачка - две дори,
ме спъва сянка разлюляна.
Просторът се превръща в рана -
и тя ме вика и гори.
СТАРИЯТ ФАЙТОНДЖИЯ
От зори си пред малката гара,
с прах посипан, отрупан със сняг.
Рядко пътник случаен закараш.
Чакаш все до последния влак.
От колата си момък край тебе
насмешливо ще махне с ръка.
Колко някога беше потребен,
как си сам и ненужен сега.
И със свойто залязло величие
тук случайно все още си ти.
И неволно към век идиличен
ни открехваш старинни врати.
ЛЯТНА НОЩ В ПЕТЕРБУРГ
Адмиралтейската игла в лъчи
раздира небесата меки
и сенките се губят крехки.
Градът със хиляди очи
от тъмните канали ни следи.
И изтънява светлината
пред погледа и тръпнещ вятър
разрошва гладките води.
Сигнални пламъчета вечерта
по куполи високи пали
и ваят пръстите й алени
стени с прозрачна белота.
А ние призрачни вървим
през онемелите площади.
Интимен сумрак с дъх прохладен
над нас се вие - жертвен дим.
Денят прелива светлоок
на вечерта в чертата синя.
Полюшва ни светът ефирен
като в картина на Ван Гог.
ПРОЗОРЕЦ
Какъв прозорец към света е синьото небе,
надникнало към мене през стъклата.
На лятото пак вдишвам аромата
и като ангел облак снежнобял лети към мен.
А утрото пред мен поставя листа чист
на своя ден, започващ с вик и тътен,
на който пише вятърът попътен
поемата си за загадъчната вис.
***
Света познах в големия ни град.
Между стените слънцето посрещах
и търсех през мъглите, пълни с хлад,
на къс небе милувката гореща.
И пред дома ни стъпките безспир
отекваха във мене - бистър ручей,
а улицата беше полска шир,
прозорец към живота неизучен.
Тополата, допряла нашите стъкла,
шумеше ми като гора разлистена,
а пухчетата й със сребърни крила
политаха далече като мисли.
И от тогава всяко късче синева
прикътвам - да ми свети в дните слепи,
че не угасва онзи слънчев трепет,
пленил от детство мойте сетива.
КАНТОНЕР
С избеляла фуражка и флагче
чакаш пак отдалеч светлини,
и познатия грохот във здрача,
и вика на засмян машинист.
И скимтенето после долавяш
под сайванта на стария пес,
пак над тебе дъбът прошумява,
отговаря му тъмният лес.
И посреща те тясната стая
с котарака сънлив, полусляп,
със лимона, в саксия поставен,
и на масата с топлия хляб.
Край набързо стъкмения огън
уморен и замислен седиш
и пак чуваш как тракат вагони
отдалеч, от Чирпан, от Париж…
И заспиваш… и тръгваш тогава
да обхождаш света до зори,
ти, несмогнал да стигнеш наяве
и до близкия град дори.
***
Ти нещо дълго ми говориш.
Цъфти на устните ти смях
и слънцето очи притворило
танцува в твоята коса.
Сега сме двама, само двама -
един до друг на този свят.
И на възбог ни вдигат замък
небе, дървета, тътнещ град.
БАНСКО
При тебе искам да се върна,
стъклата щом потънат в скреж,
със сняг дълбок да ме обгърнеш
и с въздуха си бял и свеж.
Ще скитам в тебе пак до късно,
под твойте стари дървеса,
за да погледам Пирин свъсен,
загърнат в лед и във мъгла;
да виждам как вървят секачи
към посребрените гори
и как грамадни трупи влачат
по пътя в снегове зарит;
да седна после в малка кръчма,
край мене печка да бумти,
горещо вино да поръчам,
да спори някой с глас сърдит.
И ветровете вън да вият,
със ледени ръце в нощта,
да ме люлеят и опиват
отново простите неща.
В РОДОПИТЕ
Поточета - струящо злато
бродира хладния гъстак.
Гората люшка грейнал флаг,
танцува с веселия вятър.
Със страст на ярък живописец
рисува смело утринта
селца под слънчеви бърда
като ята от бели птици.
И облаците - хергелета -
обграждат тихите мъгли -
дъждец за малко завали,
след малко сводът пак е светъл.
Лесът родопски пак подема
старинна песен и кавал
приглася му - ту стихва в жал,
ту подир коса се въззема.
ПОМИТАЩА РЕКА
Какво ни носи тази яростна река?
Вилнее тя. Да ни заплашва не престава.
Въртопите й бреговете ни секат,
а мостовете й за нас мираж остават.
Отвлича без пощада младите от нас
и талантливите от нас без жал отвлича.
Днес няма никой вече върху нея власт
и се превръща тя във божия поличба.
Като разбойник зъл ограбва тя
изстраданите наши ценности с години -
честта, морала ни, духовността,
родили светостта на българското име.
Ще съградим ли мост над адската река?
И докога водите й ще ни връхлитат?
Безсилни ли пред тях ще бъдем все така?
Угасва ли у нас духът на прадедите?
АМФОРА
Старинна амфора, кажи
какви легенди в теб са скрити?
Неостаряваща лежиш
пред нас във бездната на дните.
Как свойта цялост съхрани
във сеч и кървави преврати?
Край теб са рухвали стени
и биел те е снежен вятър…
И се превръщали във прах
империи, царства нелепи,
и смърт вилняла е, и грях,
омраза и любовен трепет.
И воин, цял във кръв облян,
докосвал те е с жарки устни.
Край теб поет, останал сам,
е писал стихове изкусно.
От сълзи или от кръв следа
по тебе грей през вековете.
Тя днес е лъч, пробил леда
на времето, за да ни свети.
ЕСЕННИ ПОЛЕТА
Дълбоки есенни полета,
потъващи във мрачина,
във вас забиват ветровете
студените си стремена.
Като очи на майки скръбни
поглеждате сега света
и слънцето мъждиво тръгва
към вас сред облачни ята.
Реките ви са бръчки остри,
вдълбани в хладната ви плът.
Пред вас без път дървета боси
във влажните зори вървят.
Намятате мъгли на рамо…
И гледам как във късен час
угасва мекият ви пламък
далече някъде от нас.
СТАРИЯТ КАПЧУК
От много дни все тъй си ням.
Патина се е напластила
по тебе вече и лениво
се гушиш в грозната стена,
подобно старец без подслон.
Под зноя смръщен от умора,
припомняш си оная скорост
на струите как със чело
звънтящо ваеше им път
и всякакъв каприз тогава
ти бе готов да им прощаваш,
да бликат само, да не спрат.
Но нейде близо, чуй, гърми.
И облаци платна простират.
Светкавици над тях безспирно
ги късат. Почва да ръми.
По-силно и по-силно дъжд
се стича във града немеещ.
И ти се смееш, викаш, пееш
със устрема на влюбен мъж,
от обич късна обладан.
За края на пороя летен
не мислиш. Люшкаш се просветнал,
от кратката любов пиян.
ЗИМЕН ДЕН
От дни е все такава синева
със погледа бездушен на палача.
Една беда от ранна утрин крачи
по плочите и мъртвата трева.
Наместо сняг - кълба от прах
в лицето хвърля вятър стръвен
и часовете ни разпъват
между надежди, гняв и страх.
Животът вече приглушен,
през нас полека се процежда.
Светът ни гледа изпод вежди
как тлеем всеки божи ден,
как със невярващи очи
все търсим хляба си насъщен…
Излъганият ден се мръщи,
разрошил хилави лъчи.
