Румен Стоянов

Знайно що било е гъркоманство: в турско нашенци срамували се, че Господ Бог с безкрайната Си милост проводил ги е в мира сего българи, та И посягали, гърчеели се и отец Паисий горестно писал: „Но от що се ти, неразумне, срамиш от свои род и влачиш се на чужд язик?”. Тоест гъркоманите били съзнателни, дейни, устремени родоотстъпници, нещо повече: българомразци.

Тъй било нявга, защо припомням тая страница от миналото ли? Защото днес има явление, напомнящо я: усърдно и скоротечно пълним говора ни мил с чуждици излишници, главно английски, а то необоримо равнозначи с доброволен отказ от своето, у едного преднамерен, съзнателен, целенасочен, у другиго неумишлено водене по днешна модност.

Естествено, зловредата, причинявана от по-малобройните първи, е по-непростима, вторите са просто влачени от течението. Ала последните, бидейки чувствително по-многобройни, пряко участват в спретването на онова, което с гняв и болка наричам англобългарски.

Понеже демократясалата, чак демокретенясалата ни държава, превърнала се в държаба, е изоставила езика нам насущний в пълен самотек, без дори помисъл досежно езикова политика, налага се да чакаме не тя да посочи какво става с речта ни, камо ли нещинко да предприеме, а да го сторим ние гражданите.

И не само туй, но следва да вземем мерки, възпиращи днешните масови подменки в запаса ни от думи, с които боравим. Тоест да проумеем настоящата растяща опасност от разбългаряване на говора ни мил чрез неговото поангличанване и което е най-важно: да го избягваме като внимаваме до какви думи прибягваме.

Учудващо и най-вече разобличаващо: по всевъзможни поводи бием тревога за какво ли не: здравеопазване, престъпност, образование, поквара, култура, престъпност, природа и т. н., пък май единствено за езика си мълчим, ако не поголовно, то масово, като цяло впечатлението е, че само на поле словесности всичко е наред.

Уви, не е така: в ход е нейното поангличанване, което след години ще пръкне своего рода англобългарски, ако не го пресечем отбягвайки все по-явната заплаха, последие от дружната ни безхаберност. Ще припомня: възрожденците давали отпор на гърчеещите се, по същия начин трябва да следваме техния българолюбив пример, в смисъл да отбягваме буквените дошляци.

Признавам, става ми някога жалко, щом помисля колко малко е нужно и как мързелашки нищинко не сторваме, поне от кумова срама: вместо едно слово да туриш друго, никакви усилия, жертви не се искат от теб. Нека с ръка на сърце запитаме себе си нещо съвсем просто: толкова трудно ли е като говоря, пиша да се запитвам дали нямаме наша дума за тая вносотия, коя е и нея да сложа.

Мигар вече толкова сме слепи ослепели за родната ни реч омайна, сладка, тоест раболепни към инородства, че станахме безчувствени към създаденото от предци, пък трябва да е тъкмо напротив, речта ни е съкровение, живец, светая светих и съвсем не преувеличавам: никак случайно, произволно в старобългарски език означава (и) народ.

Та: безхаберничейки за говора си, безхаберничим за народа си. В това зловредно деяние отговорността е лична и обществена. За жал, срам, позор, на овцеството (разумявай държабата, политическата прослойка, НПО-та, НЛО-та) не му пука на дудука за състоянието и бъднините на езика ни, поради което личното без/действие придобива още по-голяма значимост.

Това не отменя потребността да търсим - и намерим - как да принудим държабата да се опълчи посредством закон за защита на българския език срещу неговото бързотечно разбългаряване = поангличанване. Да сме наясно: понеже от неговото възпиране келепир не пада, задачата е подразбираемо трудноизпълнима. И точно затуй струва си усилията, които изисква на чело с осведомителни, осмърдителни средства.

Преобилно говори се (народната мъдрост изрично предупреждава: от лаф не става пилаф*) за корупция и самото понятие, едно от хилядите, сочи отбългареност, ибо разполагаме с равностойното поквара, но в случая важното е, че поквареността се изразява не само във всевъзможни разновидности на подкупничество чрез пари, услуги, влияния, покварата яко е поразила и поразява нашия словесен състав, което на свой ред изисква борба против нея.

Дали ти, любомъдрий, ще с включиш посредством нещо тъй лесно - внимаваш с какви думи се изразяваш - зависи единствено от теб, решаваш ти, никой няма да пише, говори вместо теб, твой е изборът ще ли ратуваш за действително хубав - български - език или ще го мърхолевиш с навляци, та ще допринасяш за неговото покваряване.

Както и да постъпиш, воля твоя, съвест твоя, отговорност твоя. И помни: човек е това, което говори, искрено или притворно.

——-

*Сиреч безполезни приказки.