Петя Цолова, „Среднощна изповед”, Търговище, 2019

Банко П. Банков

Заглавието на тази ярка споменна книга „Среднощна изповед” донякъде подвежда. В нея не се изповядват възможни или въобразени вини, и съчинени литературни фаталности.

Не се крие намерение авторката да надене нимба на милосърдна сестра край койка на духовно боледуващ съвременник.

Напротив, едно жизнерадостно, наблюдателно момиче бодро прекрачва през житейски прагове.

И втъкава детски боцкащи и дъхави усещания, а след това - юношески и зрели спомени, в картина за света.

Гради галерия от изконно български образи - по своему „чешити”, документира физиономични характери и постъпки, вкусва от меда и пелина на времето.

Връщането на зрели писатели към годините на детството и младостта, поглеждането към това златно време с помъдрял поглед е очакван етап в житейския път на твореца. В българската мемоарна проза, посветена на детството, са белязали диря както именити, така и по-скромни творци.

Знаков остава героя Дочко от „Когато бях малък” на Добри Немиров. Посредством неговите преживелици Немиров рисува безхитростно и трогващо убогото си, но честно прохождане в света.

„Среднощна изповед”, словесното пътуване в детството и младостта на Петя Цолова, е ръкопис с различна, по-висока „цивилизационна” стойност. Бих го сравнил по яркост на зарисовката, интелигентност на доведеното с мъдра усмивка до читателя послание, с такива образци на европейската детска проза, каквито са повестите на Марсел Паньол.

Формално разказът е конструиран като анкета, водена от сътрудничката на отдел „Краезнание” в Търговищката библиотека, Богомила Атанасова. Атанасова е деликатен интервюиращ, тя не изземва територии от споменния свят на Цолова.

Въпросите й са ненатрапваща рамка, в която се разгръща пълноводният поток от проницателни, честно видени отрязъци време от живота на авторката.

Изворът на най-ранните й впечатления е в родната къща, от години на война и социални промени.

Предците й са селски хора, но авторката ни представя прототипи на български селяни от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Дядото на Цолова по майчина линия е „гражданин на света”, сезонен градинар в Австро-Унгария, многократен гурбетчия в САЩ; прокарва железопътни линии, копае въглища и руда. Връща се за по месец-два да създаде и нагледа семейство и пак на гурбет отвъд океана.

Когато избухва Балканската война, емигрантите сами „се призовават” под бойните знамена, за да се бият и евентуално - да загинат за отечество и поробени братя.

Преживял трите войни, дядото има градска, просветена представа за ценности. Простото селянче от село Драганово издържа големия си син да завърши машинно инженерство в Германия, малкият се дипломира като ветеринарен лекар, дъщерята учи в педагогическо училище.

Показателно е отношението към брак и семейство на предците на поетесата. Мъжете се женят след като стъпят на краката си, няма дълги ухажвания, сметки и колебания.

Оглеждаш мома на хорото - и хайде, отиваш да я искаш. Разлика във възрастта от десетина-дванайсет години повече за мъжа се е смятала за нормална. А момата на седемнайсет-осемнайсет години вече гледа първа рожба, поддържа домакинство и стопанисва имот, докато стопанинът отново гони печалба на гурбет.

Демографските проблеми още дремят; няма жени борци и боксьорки, вдигачки на тежести, научни сътруднички без семейства и рожби, но с кандидатски и докторски дисертации. Жената има своята не по-малко отговорна, достойна роля в живота, тя е с професия „майка на семейство”.

Поради традиционната възрастова разлика между тогавашните съпрузи (жената е десетина години по-млада от мъжа), той си отива от света по-рано.

Така тя се явява пазителка на традициите, на поведенчески правила, на мъдрости и характерни фрази, които се попиват подсъзнателно от внуците, прохождащи около полата й.

Цолова точно разграничава бащата, като градител на емоционалния свят на детето и майката, като източник на практически познания.

Проследявайки хронологично проглеждането си за света, тя живо и увлекателно предава „вписването си” в ограждащата я материалност; дом, предмети. Микросвят, в който тя, бабата и котката Пуфа, всяка поотделно се усеща като стопанка на къщата.

Отношенията с бабата са припомнени откровено - между нея и внучката има ненарушима дистанция, старата жена никога не е удряла детето, но и никога не го е погалила или похвалила. Отсъства обич, заменя я любопитство към света на възрастните, усещането, че те винаги нещо правят.

Първите впечатления за изкуство са от песните, които бабата тананика на себе си. „Домът” на авторката е под масата, застлана с дълга до земята покривка, тук тя се учи да бъде майка на петте си деца - кукли, коя без крак, кой без ръка, да домакинства, да ги брани ревниво от посегателства.

Тайно да присвоява за тях впечатлили я прибори от долапа на бабата. Детските пакости тропосват представи за позволено и непозволено, за постъпка и наказание.

Постепенно кръгозорът на детето се разширява, извън света-кухня, където в студените сезони протича животът на семейството. То усвоява нова територия за своето княжество - просторния двор.

Днешното градско дете, живеещо в апартамент в многоетажна сграда, няма представа какви познавателни предимства крие дворът-княжество. Тук е цветната градина, в която се научават имената, запомнят се уханията на трендафил и грамофончета, сладко-горчивия дъх на зокум, засаден в газова тенекия.

В зеленчуковите лехи зреят лук, домати и зелен боб. Стопанският двор е ограден от яхър, в по-нови времена вече празен, кочина, кокошарник, че и зайчарник. Детето гради емоционалния си свят през умиление при общуване с мили зайчета и пиленца, и първа покруса - когато отраснали те поемат път към тенджерата.

Дворът го сблъсква с представата за „граница”, за достъпност и различност на света отвъд съседския зид. За съседска отзивчивост, взаимопомощ, дребни спорове, недоволства и спречквания.

Идва и първата среща с училище, първите донякъде спонтанни, донякъде - подражателни опити за съчинение, написано „на отделни редове”, за прекрачване в света на поезията.

Находчиво, често с усмивка, Цолова разказва за живота в провинциално Търговище, за бита, прехраната, бране на череши и пръскане на лозя, пазаруване в частни магазинчета, за ритуалите при посещение на ориенталските обществени бани; за архитектурния облик на бившата Ески Джумая.

За престоя си в прогимназия и гимназия, за „гвоздея” в репертоара на смесения ученически хор - вдъхновяващата кантата за мир, за момичешките въздишки по адрес на баса-солист с красива външност и за вицовете относно същата борба за мир, разказвани от ухо на ухо.

За диспута, организиран от градския комитет на ДКМС, оповестен с афиш за дата, час и тема: „Що е героизъм в салона на прогимназията”.

Цолова анализира проникновено отношенията между вече съзряващи деца и родители, предпоставените съперничества между майка и дъщеря и привързаност между баща и щерка.

С особена топлота припомня близостта с баща си, сложния му, изпълнен с предизвикателства живот, учителстването му в Македония и ярките впечатления на невръстната бъдеща поетеса от Кавадарци.

За първи път българското присъствие във въжделения вардарски край е погледнато „отвътре”, през очите на дете, чуждо на исторически спомени, претенции и доктрини.

Безпроблемното вписване на бъдещата поетеса в тамошната битова и езикова среда, сред връстниците си от двора и улицата, показва колко естествено биха се преодолели недоверие, исторически разочарования и диалектни различия, които тормозят днешните ни отношения със Северно македонската република, ако имахме шанса да живеем под обща държавна стряха.

Учителското семейство се завръща в родината. Като на кинолента през съзнанието на Цолова преминават затъмнения и блокади след избухването на Втората световна война. Заплахата от бомбардировки и абсурдното криене в теренни ровове, прикрити с клони, нарочени за скривалища. Купонната система и находчивостта на невръстната пазаруваща; притисналата я опашка пред продоволствения магазин да я понесе като вълна и вкара сред първите вътре.

Появата на интернирани еврейски семейства, дамгосани със жълта звезда на ревера; детското безхитростно приемане на нови другарчета в игрите и озадачаващата предпазливост на възрастните. Запечатаните с червен восък радио апарат и дрезгавия мъжки глас, апострофираш говорителя с възглас „Лъжеш!”.

И после - влизането в града на руските войски, любопитството на детето към настанените в къщата офицери, топлото отношение на военните, осакатени откъм бащинство, към чуждото дете.

Национализацията на дял от някогашна дядова орташка мелница, която заплашва да лепне на поетесата и по-голямата й сестра етикет „засегнат от мероприятията на народната власт”; да ги лиши от право да продължат образованието си. Човещина на тогавашен кмет предотвратява неприятностите.

Детството свършва. Втората част на книгата е посветена на прекрачването на авторката в зрелия живот - висше образование, ролята на литературата в житейския й път, утвърждаване в поезията, редакторска работа, брак, деца, светоусещане, мисия.

Отстояване на представи за свой избор, откровеност и упоритост съпътстват реализацията на Цолова. Въпреки настоявания на близки и учители за избор на професия, след награждаването й със златен медал за завършено образование, не се явява на тържество за да го получи.

Полага приемни изпити едновременно в Университета и в Медицинска академия, класирана е на двете места, но изборът си е неин.

Дипломира се в специалност „Българска филология” и въпреки възможността да остане в София, започва работа като литературен сътрудник в търговищкия окръжен вестник. Израства до редактор на отдел „Култура”. Забелязана е от времето на ученичеството й с публикации на стихове в списание „Родна реч” и като студентка, с публикации в литературния печат; получава повторен шанс за работа в редакцията на вестник „Народна младеж”.

Вече интервюиращ журналист в отдел „Култура” на вестника, се среща и разговаря с елита на българската литература и артистичен свят от онова време. Поощрения и препъвания за работата й се редуват, обърнати на 180 градуса. Хвалена е за интервю с „неудобен” автор, като Блага Димитрова, на следващия ден Ст. Ц. Даскалов нахлува в редакцията да се саморазправя с Цолова, защото е направила интервю с поетесата, преди да разговаря с него.

В разговор с Георги Караславов той я предупреждава да не пипне една негова дума, в резултат на което се получава по нейна преценка най-скучното интервю, което някога е правила. Проф. Васил Гюзелев й насрочва среща в невъзможно ранен час, след като тя е дежурна в редакцията до два и половина след полунощ. Живот…

Излиза първата й стихосбирка, „Земя през юли”, със знаменателен предговор от Багряна, Цолова има съдбовния шанс след години да направи последното интервю с голямата дама на българската поезия.

След напрегнатите „подвизи” в журналистиката, младата поетеса преминава на работа в издателството на Отечествения фронт, където оглавява редакцията за българска и преводна художествена проза.

Дава преценка за ръкописи, за вече излезли от печат книги, сблъсква се често с височайши протекции за неособено талантливи автори и отстоява мнението си.

Издава стихосбирките „Завръщане от лятото”, „Непоправимата”, „Насаме с белия свят”, „77 любовни писма до поискване”, „Градината на Ева”. Те дават основания да видим в Цолова следовница на най-значимите български поетеси от близкото минало, намерила неизвървяна пътека към свои поетични полета.

Повечето авторки, за които любовта е основна творческа тема, не съумяват да се разделят с илюзиите на младостта, да преосмислят пламенното, биологично чувство в години на зрялост и житейска есен. Остават в плен на плътски-емоционалното отношение към мъжа; отношение, което стареещата физика постепенно изпразва от съдържателност.

За разлика от тях Цолова впечатляващо усеща променящата се роля на мъжа в съвместния живот с жената, гледа към него от нов ъгъл.

Под перото й магнетичното ранно привличане се преражда в приятелско разбиране, търпеливо съпрягане в грижи, в почтеност към дълг, деца, ежедневие; а от там - в хладина, разминаване, ирония и снизхождение.

Влюбената жена-момиче от преди години вече е свободен човек, за да отмери по право несъвместимостта и неделимостта на мъжкото и женско начало в живота; съвкупността на „ин” и „ян”. При това - без сянка от натурализъм или, не дай Боже, вулгарност.

„Женската” поетична традиция и в най-добрите си образци донякъде е сюжетна, често се тръгва от случката, от природната картина, за да се „влезе” в душата на героинята. Оттласкването от конкретиката се „повдига” до обобщено послание към читателя.

При Цолова е обратно, случката е предходена от емоционално приобщаване. Внушеното чувство, зад което надничат сезонът, пейзажът, предшества буквалността, въвеждането на читателя в сюжетната канава.

В стиховете на поетесата се крие ключ да се помириш със света, с мъжа до теб, какъвто ти го е отредила съдбата, зад баналното лице на живота се докосваш до съкровености.

Мамят я бойни полета на любовта, мимолетни или неподвластни на забрава срещи сепват със спомени. Истината е зрънце в преходното, цената на казана дума се вдига от премълчаната.

Всеки надживян връстник отнася част и от тебе, волната нужда да говориш с вятъра носи горчилка, че си говорил на вятъра. И още и още мъдри думи, които дават кураж да извървиш пътя си.

Поетесата посяга и към прозата. Появяват се документалната повест „Художникът от сутерена”, историческите й романи „Бъди благословен, безбожнико”, „Падна есенна звезда”, съвременният „Сърдечна катастрофа”.

Заключителните страници на „Среднощна изповед” са обобщение на поколенческия опит на поетесата, на вникването в тайните на съществуването, което започва в златното време на детството и продължава с надеждата, че има и „оттатък”.

Изповед, която заслужава да посегнеш към нея. Да я прочетеш на един дъх, но след това да се връщаш и замисляш върху прочетеното…