Ахмет Емин Атасой

ЖИВОТ НА КРЪСТОПЪТ

като пътник,
изминал пътища трънливи,
аз все вървях, издишвайки искрящи пари;
сред погледи изненадани
и овации диви
прескачах пропасти и мрачни дувари.

нито за час питах,
нито сезон избирах,
сам се подлагах на дивашко изпитание;
изтрих от речника си
думичката „страх”,
пях за родния си дом дори и в изгнание.

както костенурката
носи своята къщурка,
вечно мъкнех със себе си мъката парлива
по бащината стряха
с майчината люлка
и по китната градина - тъжна и мълчалива.

там, където ходих,
като скромен подарък
поднесох чувствата си на обич и вярност;
знаех, че този живот
е невероятно кратък
и че не бива да съм като неблагодарен гост.

откъдето минах,
оставих спомени трайни,
а не душевни мостове, разрушени без жал;
неволно може да съм
присвоил чужди тайни,
но любов не съм просил, нито пък съм крал.

изстрадах всичко явно,
но гнева си го скрих,
за да не съм лош пример на милите ми внуци;
създадох си приказна вселена -
стих по стих,
далеч от земни неправди и людски зулумлуци.

накрая на неизбежен
кръстопът съм разпънат
и пред чудатостите на съдбата вече немея -
този живот ми завижда
за мечтите непонятни,
а смъртта се опасява, че ще я надживея.

***
нощта е тиха като изоставена църква,
ясно се чува дишането на ефира дори;
с отворени очи сънуват будните гори
закъснялата зима как бързо пристъпва.

небето намусено развява мъглени гриви,
върховете хитри си играят на криеница;
на вълчия вой отвръща лай на лисица,
ослушват се уплашено газели красиви.

като осиротяла песен е вятърът унесен,
тъгува сякаш по летните дни изпотени;
на перваза ми чакат снежинки неземни
и се молят да ги приема в стаята при мен.

погнати от камшика на непоканен студ,
птиците се изпарили в дебрите дълбоки;
сбъркал пътя си сред мъгляви клопки,
лута се наслука потокът като луд.

макар и да има нещо, трудно поносимо,
някаква заплаха, подмолна и незрима,
в тази най-пандемична мразовита зима
аз се грея на пламъка на руйното вино.

НАТЮРМОРТ

вносният поднос е сребърно бял,
грее като засмяна зимна месечина;
в него се прозява сънен портокал
и очаква от дюлята песен невинна.
ябълките с доматите се поглеждат
като на състезание по червенина;
прасковите търсят пръстен годежен,
а морковът хвали своята здравина;
гроздовото свесло, росно и свежо,
гледа репичките с очи възхитени;
едрите круши се облягат небрежно
на едрите чушки от свян зачервени.
черешите като че ли излъчват хлад,
напомнящ за някой червен сладолед,
а краставицата, с опънатия си врат,
не отделя от ножа погледа си блед.

***
не е нужно да се прави добро за показ
и да се използва,
репутацията като щит;
никой не трябва да изпадне в екстаз
от мисълта, че е
незаменим фаворит.

правото е по-отговорно от задължение,
а дългът няма
сертификат с давност;
всяка стъпка всъщност е измерение
за чест заслужена
и мнима лоялност.

добре е човек всяка вечер, преди сън,
да се вгледа
в личното си огледало,
за да проучи всеки посребрял косъм
обичаен признак
на старост ли е само?

да почука на вратата на съвестта си,
за да се убеди, че
тя будува в тъмата
и измерва прецизно дългите версти,
изминати с дух тревожен
по земята.

ех, грешките човешки са неизбежни
(каквито е имал може би и Хипократ),
важното е човек да не остави следи,
заради които да се черви
на онзи свят.

ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА С „БАМБУКА”*

вратата му не е отваряна
от доста години,
но аз го отключвам с въображаем шперц:
затворените прозорци
под пълнолуние
напомнят за склопените очи на мъртвец.

унесло се в спомени
всяко свидно кътче,
тишината е като в бойно поле при отбой;
не ме канят с усмивка
на масите си вече
нито Джагаров, нито Карата (1), нито Благой (2).

излетели ли са някъде
или спят вечен сън
покривките, задраскани със стихове луди?
къде ли витае сега
мекият глас на Първан (3)
и смехът на Ваня (4), като игрива пеперуда.

споровете са заглъхнали
сред немите стени,
Наджи (5) и Фотев накрая са се уморили значи;
цигуларят свел глава
върху струните нежни,
сега може би сред облаците витае и плаче.

вечните усмивки на сервитьорите вежливи
са се разпилели някъде,
като счупени чаши,
няма и помен от ранните ми сметки криви,
нито от верните клетви
на неверни аркадаши.
клатят се като пияни
мечти и въжделения,
без да се досетят за наближаващата угроза;
угасила пламъка
на светлите вдъхновения
скришом си чете мемоарите уморената муза.

гледайки просълзен
пречиствам се, въздишам…
сърцето ми - стар часовник - уморено чука;
днес в София
по-изящни заведения има, знам,
но няма го живота бурен, изживян в „Бамбука”.
__________________

* „Бамбука” (близо до Народния театър „Иван Вазов” - София) е едно от най-известните писателски кафенета от времето на социалистическа България.
1. Поетът Хасан Карахюсеинов (1925 - 1990)
2. Поетът Благой Димитров (1931 - 2021)
3. Поетът Първан Стефанов (1931 - 2012)
4. Поетесата Ваня Петкова (1944 - 2009)
5. Поетът Наджи Ферхадов (1940 -2013)

ОПАСНИ РАЗСТОЯНИЯ

откакто се загнезди в домовете ни
като зла кукувица тази пандемия,
страшно ми омръзна по цели дни
да съзерцавам света от разстояние.

все от разстояние ме поздравяват
приятелите и роднините ми близки
и любимата от разстояние ми дава
своите разнежени и сладки целувки.

мечтите си от разстояние ги следя
с врага си се гледаме от разстояние;
разстоянията вече са истинска беда,
чиито неизбежни жертви сме ние.

от разстояние ми говорят вежливо
милите ми рожби с езика на гурбет;
проклет беше късметът им лъжлив
а от разстояние - триж по-проклет.

сякаш като божие наказание снове
покрай мен опасността нагла, безока…
ах, тези разстояния са дълги ножове,
които ме пробождат толкова жестоко!

БЕЛЯЗАНИЯТ ПЪТНИК

животът е път - тежък или лек, дълъг или къс,
който или се изминава, или се напуска неизминат;
моят, за голяма изненада, се оказа околовръстен,
но аз, нали съм си особняк, не го оставих на инат.

пътувах безспирно даже и в сънищата си дълбоки
пътувах и когато си почивах, мислено странствах;
ту през радости минавах, ту през стръмните болки,
не ми пукаше за времето, нито за погълнатия прах.

не поглеждах пътните знаци, не че не ги разбирах,
а защото знаех, че повечето са забранителни за мен
и аз често се озовавах в свят, препълнен с грях,
и то в името на наивната вяра в измислен хубав ден.

вървях праволинейно, не признавах кръстовища,
оставил зад гърба си люлчини песни и роден праг,
като белязан пътник, крачещ смело без повод,
който провокира съдбата зла до смъртта си чак.

вървях, без да изпадна в колебание - ни най-малко,
кроейки постоянно налудничави планове безчет
и днес, когато тръгвам на път, мисля само за татко,
защото той ме научи да гледам само напред.

ПОЕТЪТ

там, където поетът е роден,
е земя под щастлива звезда -
ухаеща на подранила пролет,
затрупана с цветя и гнезда.

там, където поетът израства,
сред месеците винаги е май,
духът не признава тайнства
и мечтите волни нямат край.

там, където поетът е на почит,
човекът се смее с пълен глас;
гнета и болката нямат почва
и нови надежди раздава Пегас.

там, където поетът е гонен,
пойните птици никога не пеят;
цветята осиротяват всеки ден
и децата забравят да се люлеят.

а там, където поетът е убит,
е земя, завинаги прокълната,
трагична като череп пробит
и мрачна като дъното на ада.

***
аз искам винаги да си по-различна,
да те разучавам като нов трактат;
а ти понякога си само причина,
а понякога ясен, неоспорим факт.

чакам те денем, а ти идваш нощем
с голите ноти на песен непозната;
името ти е толкова загадъчно нещо,
изтича като светла река в тъмнината.

зова те, а самотата ми стиска гърлото
и тласка към някаква мрачна бразда;
а ти едва се мяркаш някъде в тъмното
ту си строга луна, ту - пияна звезда.

а когато идваш, втурваш се внезапно,
не може да те гадае даже и гадател
и аз те гледам така замаяно, странно…
като на нечакано писмо, без подател.

в тишината ми като мълния падаш,
подпалваш цялата ми студена гора;
ти просто обичаш да ме изненадваш,
когато съм най-неподготвен за това.

ОТКРОВЕНИЕ

мила, не се чуди, че на два езика
ти посвещавам излияния лирични,
че на две азбуки с възхита велика
изписвам чувствата си най-лични.

за да обезсмъртя ангелския ти лик
и за да изпея верността си до гроба,
знай, че бих създал съвсем нов език
и бих измислил дори азбука нова!

***
и този път тъй съм се унесъл в тебе,
за да наизустявам всеки детайл нов
бялото ти лице е като звездно небе,
където витае моят тих любовен зов.

там сега всички съзвездия са будни
- от Голямата мечка чак до Козирог -
чувствата ми като нощни пеперуди
припкат към белия светлинен поток.

устните ти ухаят на бял пчелен мед
и ми шепнат сякаш песен неизпята;
от валящите лунни петна безчет
по бузите ти цъфтят лунни лалета

смехът ти се разлива сладко, песенно
и между сърцата ни усърдно снове;
а очите ти сияйни искат непременно
да ме подстрекават към нови грехове.

нощ е. в мрака са се удавили птиците,
макар и да няма нито вик, нито звън…
аз пак ще остана, загледан в лицето ти,
па нека никога да не се зазори навън.

НЕИЗМЕННО

пак ще проявим същото търпение
и със същата жажда ще чакаме деня,
когато, далеч от хорските съмнения,
пак ще се готвим за играта вълшебна.

на същия асансьор ще се качим пак,
ще броим нетърпеливо същите етажи,
там, на нашия кат, сякаш по даден знак,
ще усетим в жилите си силни волтажи.

в същото салонче ще пием бяло вино
и ще съберем кураж за тайната игра,
ръцете ни пак ще се сплетат невинно
и целувките ни ще ухаят на къпина дива.

ще бъдем пленници на забранената зона
докато любовта необуздана ни опияни;
пак ще се изцапаме с наслада греховна
и после ще се къпем пак в същата баня.

пак ще си ходим и пак ще се връщаме,
пак ще извършим същите безумства,
докато аз и ти успеем да бъдем същите
и докато живеем със същите чувства.

ДИСТАНЦИОННА ЛЮБОВ

от дистанция се гледаме ние,
аз от дистанция се обяснявам
като поет в миг на озарение,
като току-що проговорил ням.

от дистанция с ветреца мил
развявам косите ти небрежно -
сърцето ми, славей подранил,
нечути похвали изрежда.

погледът ти приказно зелен
все от дистанция ми се смее;
духът ми, от твоя дъх пленен,
от дистанция тръпне и немее.

от дистанция в потаен мрак
с нежни шепоти безбройни -
любувам ти се чак до припадък
и те целувам с устни греховни.

обичам дистанциите дълги
под чудното ти любовно небе,
защото дистанциите винаги
повече ме сближават с тебе.

ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

ти ми казваш думи, никога неизречени преди,
казваш, че съм ти свиден, че съм неповторим,
говориш трогателно, сваляш от небето звезди
и то с думи искрени - без украса и без грим.

казваш, че разчиташ единствено и само на мен,
че по погледа ми усещаш честотата на пулса,
че наизустяваш с охота стиховете ми всеки ден
и заради мен тачиш даже гурбетчиите от Бурса.

казваш, че ръката ти, без моята ръка е сиротна,
че крачките ти с моите крачки са по-сигурни;
че усмивката ми за теб е като роза пролетна
и името ми по-сладко се лее от твоите устни.

казваш, че приятелството е самопожертвование,
а за него трябват горещо сърце и голям кураж;
че аз съм бил за теб като приятел по призвание
и съм го показвал неведнъж като истински мъж.

казваш, че без моите ласки си ограбена хазна,
че душите ни са слети по волята на Всевишния;
че дъха ми го усещаш даже в пустинята хладна
и ме чакаш, както вярващият чака своя Месия.

казваш, че цялото ти щастие в мен е загнездено
че само когато с теб сме насаме, светът е розов,
но горкият аз все още не проумявам само едно:
това да не би да е начин за обяснение в любов?

ТИ СИ САМОТО ЩАСТИЕ

колко е хубаво, че винаги си с мен и в мен,
даже ударите на сърцето си с тебе ги броя;
ще трябва да устроя благодарствен молебен
затуй, че Бог те изпрати за мен и ти си моя.

за кой ли път разбирам, че си незаменима
и в обичта, и в съчувствието, и в добрината,
затуй с теб като пролет е даже върлата зима,
затуй с твоята руменина се изсипва зората.

пътят е път тогава, когато ти крачиш по него,
стъпките ти нежни ускоряват пулса на земята;
вятърът обича да танцува по косите ти леко,
морската вълна към тебе като пияна се мята.

гората става по-радостна, щом я навестиш ти,
с трепет те очаква всеки ручей и всяка сянка;
полето е по-разкошно с ангелските ти красоти:
с твоя аромат, с твоя походка, с твоята осанка.

ревнуват те звездите, луната и слънцето дори,
затуй че ги засенчваш с душевния си блясък,
че всичко около теб се стреми да те боготвори
и че скромността ти е като божествен отпечатък.

лицето ти е земно сияние с удивителни лъчи,
а смехът ти примирява даже душите сърдити;
аз затуй, скъпа, на всеослушание заявявам, че
щастието е само там, където присъстваш ти!

***
и сериозните мисли в несериозна игра
са досущ
като бели врани
в черен мрак,
надеждата ми в теб при раждане умира
и аз бъркам думите
„приятел”
и „враг”.

вече се прегърбих от това бавно бързане
към твоята
примамлива
близка далнина;
без значение е дали ще чуя „да” или „не”
във убийствената ти
гореща
студенина.

ще ти дам сърцето си, в отрязани шепи,
носещо
на лекомислието
тежката следа;
след като те погледна с очите си слепи,
разгромът ми
ще бъде
с вкус на победа.

НАРАНЕНА ГОРДОСТ

все още всичко си е същото, оттогава досега,
откакто ти тръшна вратата на надеждата сетна,
откакто се отдалечи като бърз отлив от брега
и откакто падна гърма на разлъката мимолетна.

на осанката ти все още се възхищава луната,
звездите просят блясък от очите ти изумрудени;
в ехото на стъпките ти се стопява тишината,
в немирните ти коси пеят птици ранобудни.

в спомените ми бурни все още си своеволна,
своенравна и опиянена от лудо себелюбие;
душата ми все още от капризите ти е болна
и в безтебието ти като ранена пантера вие.

ти ли наруши играта или виновникът бях аз?
кой кого анатемоса все още не искам да знам;
няма те и аз съм сам - целият скован от мраз
и пред уравнения с неизвестни винаги съм сам.

за теб ми напомня всичко, и то по всякое време,
ти си кървящата в миналото моя любовна мъка;
вече хиляди пъти разбрах, че не мога без тебе,
но от наранена гордост все не мога да го изрека.

***
ти си по-различна и по-различно
възприемаш мен и себе си понякога;
по-различен е и тонът ти драстичен,
който нерядко ми причинява болка.

ти си по-жизнена и по-издръжлива,
щом се нагърбваш винаги с всичко -
с тревожни драми и задачи трънливи,
с които животът на твърдост те учи.

ти си по-чаровна и от самата муза,
унесена в света на приказни мечти;
а аз подире ти тичам, вечно забързан,
за да не се лиша от лъчезарието ти.

ти си по-тайнствена и по-загадъчна,
дори когато говориш с мълчанието си,
а отговорите ти - ясни и прозрачни,
изчерпват и незададените въпроси.

ти си по-истинска, когато скърбиш,
защото любовта грее в сълзите ти,
които, честно казано, са ми по-скъпи
от гръмките ти увещания и клетви.

ти си все по-такава, каквато си била,
а това безспорно те прави по-лична
и знай, че аз безумно те обичам, мила,
защото умееш да останеш по-различна.

***
преди да съм се отписал от списъка земен,
преди да съм се запътил към галактика нова;
моля за прошка тези, на които съм задължен,
защото после едва ли това ще мога.

искам прошка от хляба, водата и въздуха,
неволно и неразумно ако съм ги прахосал;
извинявам се на идеалите си сред разруха
и на дните си, прекарани в горест и печал.

на мечтите, пръснати по пристанища и гари,
на обожествените от мен философи и поети;
дължа извинения искрени на приятели стари
за случайни обещания и неудържани клетви.

моля за прошка изгубените безсънни нощи,
в които чак до зори като сомнамбул се лутах,
и незаслужените лаври, които ми тежат още
като кръста на Исус, мъкнат към Голготата.

а към теб, о Боже, имам молба единствена:
дай ми мощ да победя вечните си земетръси,
не ме карай да напусна житейската сцена
като разсеян актьор, забравил репликите си.

——————————

ДЕСТИЛИРАНИ ЧУВСТВА

——————————

***
по-често ми се обаждай, не ме лишавай от твоя глас,
гласът ти нежен ме топли повече от слънце в този мраз;
когато го слушам, съм като момък след първа среща,
сякаш губя равновесие и за първи път се влюбвам аз.

***
и разбрах, след годините тежки и яростни,
че животът е мил и бляновете са вкусни,
че даже името ми става сякаш по-звучно,
когато се прошепва от нежните ти устни.

***
без теб се задушавам в тази ледена самота,
зъзнещата ми кръв във вените лудо се лута;
затичай се бързо, докато е време, сладурано,
ела да ме стоплиш с изгарящата си голота!

***
в дни на пандемия и нощи като катран,
в карантинния кошмар на своя зандан
ах, колко е хубаво и приятно да знаеш
че си обичан от някоя, чакан и желан.

***
ти си уханна майска роза,
цъфнала на моминска буза;
аз от твоите целувки нежни
се чувствам като под наркоза

***
да премахнем на свенливостта пердето, ела!
да се къпем волно на чувствата в морето, ела!
после като в чудни любовни истории от някога
да съзерцаваме нощните чайки в небето, ела!

***
преследваш ме, знам, както бедуин тича подир миража,
все мислиш за мен, както страхливецът мисли за куража;
прощавай се вече със свенливостта, дръж се по-достойно
и пожелай ме така, че да не мога никога да ти откажа!

***
кафето с теб се пие най-добре и никога не горчи,
с теб се спори чудесно и най-сладко с теб се мълчи;
някои обичат да си гледат на кафе, а аз предпочитам
вместо утайката в чашката, да гледам в твоите очи.

***
напук на неудачите, сервирани от жребия ни клет,
аз си оставам непроменен, такъв, какъвто бях и по-напред,
пак, както по-напред, заради теб сядам на ракиената маса
и продължавам да вдигам наздравица всяка вечер в девет.

***
ако те плаши тази любов странна
и ако цялата ти душа е одрана,
аз ще изрежа плът от плътта си
за лепенка на всяка твоя рана.

***
през суровите години на живота си - това поле бойно,
свикнах да обмислям всичко подробно и спокойно -
тъй както ликувах след всяко спечелено любещо сърце,
така и всяко разочарование посрещах най-достойно!

***
викът и мълчанието си разменят ролите всеки миг,
така както боязливостта се заменя с неочакван подвиг -
викът се превръща в преглъщано мълчание понякога,
а понякога мълчанието експлодира като изстрелян вик!

***
благодаря ти, че ме запозна с хора всякакви, Боже,
едни ме възвеличиха, други ме хулиха, кой както може,
и аз, объркан, тъкмо когато се чудех какво да правя,
трети нагло ми предложиха прокрустовото си ложе.

***
искам да застана пред съдбата гордата
и да изрека истината, неизвестна на хората,
че цял живот само от две неща бях пленен аз -
от духа на музата и от дъха на розата.