Пенелопе Мортимър

превод: Любомир Духлински

Третото ми дете се появи на бял свят в частното отделение на огромен родилен дом в Южен Лондон. Прекарах първите два дни в една и съща стая с госпожа Айзъкс, но тя беше изписана на следващия ден след като родих. И въпреки, че атмосферата изглеждаше благоприятна за общуване, така и не се сближихме. До самото й изписване ние почти не разговаряхме, ако не се броят вялите приветствия, които си подхвърлихме, когато тя, в бродираната си роба, наметната през раменете, тракайки с буркани и флакони с тоалетни принадлежности - (сигурна съм, че така ги наричаше) - бързаше покрай леглото ми, нейните сабо на висок ток хлопаха, сякаш отиваше на пикник. През синята завеса, която разделяше леглата ни, цели два дни слушах телефонните й разговори и безкрайни мисли на глас как да кръсти новороденото.

- …дори не знам, скъпа. Алън харесва „Лиза”, но майка ми, изглежда, се е спряла на „Каролине”… Това не е в семейната традиция, но вие ме разбирате… Бабата се казва Рут. Разбира се, това е хубаво име, но не мисля, че й отива… Дъщеря ми е толкова красива, очите й са сини… Знам, знам, всички имат сини очи…

Нямах нищо против г-жа Айзъкс, но когато я чух да прибира багажа си, въздъхнах с облекчение.

Преди да тръгне, когато едрият й, безупречно облечен съпруг, вече я чакаше на прага, сияещ иззад купчина торби и кутии, тя се забави за секунда до креватчето, което стоеше в краката ми. Децата бяха докарани за хранене и минаваше обикновено поне час, преди да ги върнат обратно.

- Поздравления - каза тя. - Момче или момиче?

- Момиче.

- Как искате да го наречете?

Отговорих, че още не съм решила.

- А… е… тогава довиждане. Всичко най-хубаво.

- Всичко най-хубаво.

Когато тя си тръгна, се наслаждавах на усещането за собственост за няколко минути. Стаята моя, телефонът мой, сега сигурно ще ме сложат на нейното легло и ще мога да гледам през прозореца към тясната уличка. В кристалните вази карамфилите и венерините коси, оставени от нея, вече бяха започнали да изсъхват. Списанията й бяха подредени спретнато върху нощното шкафче, с модни модели за плетене и романи с продължение.

Когато се събудих, видях, че цветята и вестниците са изчезнали, бельото от съседното легло е свалено и сега то беше гладко и студено като мраморна плоча, а завесата беше вдигната; така за първи път за цялото време далечното слънце ме докосна със студените си лъчи и видях тролейбуси, сновящи по мъгливите улици като лодки по река. Дъщеря ми беше отнесена и аз, изведнъж почувствала се много самотна, натиснах бутона за повикване. Над вратата светна червена лампичка и през коридора, промъквайки се през пелените, се разнесе пронизителен детски плач, режещ ухото като писък на пиле, долитащ от птицеферма призори, но никой не се появи. Обадих се вкъщи - телефонът не отговаряше: вероятно майка ми се разхождаше с децата в парка. Обадих се на съпруга ми на работата му - него също го нямаше. Заплаках: повече от всичко на света ми се искаше да имам някой до себе си и с тъга си помислих за г-жа Айзъкс, която излъчваше мрачен домашен уют.

Когато най-накрая двойните врати се отвориха, разбрах, че това отново не е за мен. Една количка се плъзна предпазливо: спря на прага и чух приглушени гласове. На количката лежеше млада жена, виждаха се само главата и раменете й; рошавата руса коса, разпръсната по възглавницата, а червеното лице, подпухнало от мъка, изглеждаше безформено като на дете; всичко, което се плъзна в стаята след това, беше покрито с чаршаф. Без да ми обръщат и най-малко внимание, сестрите, които се появиха след количката, делово спуснаха разделителната завеса. На прага, шарейки с плах поглед в търсене на изчезналата количка, без да смее да влезе, стоеше млад мъж, стискайки куп разни неща до гърдите си: меки гумени чехли, които обикновено носят ученичките, дамски халат, очевидно от зестра, пореста чанта и розов чадър. Мокрите му от пот коси бяха смешно сбити на върха на главата му и от това дългото му момчешко лице изглеждаше още по-жалко.

- Добър ден - каза той тихо и учтиво.

Той беше много учтив. Сигурно е служил в някое министерство - външно или вътрешно, или може би колониално, но тази сряда, зарязвайки всичко, се беше втурнал насам, объркан и зашеметен.

- Влезте, мистър Пъркинс - каза строго сестрата.

Изчервявайки се, той започна да си пробива път през завесите, заплете се в тях, изпусна чадъра си, започна да се извинява и аз чух риданията на жена му, толкова жални, толкова детски. Сестрите минаха покрай леглото ми с празната количка и изскочиха от стаята.

За момент останахме сами, семейство Пъркинс и аз. От страх да не ги засрамя, се спотаих в леглото си зад завесата.

Тя изхлипа.

- Скъпа, всичко ще бъде наред - зашепна той припряно. - Ще видиш, всичко ще бъде наред!

Ридания.

- Мила, всичко ще бъде наред. Честна дума. Обещавам ти.

Тя изхлипа още по-силно.

В стаята отново влетя сестрата и каза почти нежно:

- Мистър Пъркинс, бихте ли искали да изчакате в коридора?

- Да, да, разбира се - измърмори той, но не помръдна.

Страхът от сестрата и невъзможността да се откъсне от жена си го приковаваха към пода. Подутите очи на съпругата молеха да остане, нежният вик на сестрата нареждаше да излезе. Той се премести от крак на крак и не помръдна. Запалих цигара; преживях същото на четиринадесетгодишна възраст, когато за първи път дръпнах от цигара. Вкусът на цигарата беше същият и се задавих с дима.

- Моля ви! - извика сестрата, ядосаното й лице проблесна зад завесата и след това изчезна. - Чакайте в коридора.

Един миг той все още стоя в нерешителност, след което, препъвайки се, се отдръпна към вратата, кимайки виновно в моята посока, а аз насила се усмихнах и едва успях да потисна кашлицата и появилите се сълзи. Представих си как ще седи сам в коридора, потръпвайки и от най-малката миризма на лекарства, толкова подобна на миризмата на гнили листа.

- Сестро, шест часа ли е вече? - попитах.

Знаех със сигурност, че вече е шест, но се страхувах да й кажа директно, че е време да кърмя детето.

Сестрата изсумтя. Завесата се разлюля и замръзна.

- Е, добре, нека умрат от глад всичките ви пълнички деца, родени в стерилни условия. Нека заплатата ви умре от глад. Вие, ако не се лъжа, получавате по сто паунда за всяко бебе, нали?

Произнесох всичко това само с устни, безмълвно.

Зад завесата съставяха история на заболяването. Каквото и да изпитва човек - болка, надежда, радост или отчаяние - документът си е документ: Памела Аманда Пъркинс, 24 години, местожителство - Уестминстър, пълното име на съпруга - Дейвид Александър Пъркинс, професия - импресарио (означава, че съм сбъркала), не е раждала, не е боледувала от нищо, а, да, забравих - била е болна от скарлатина, докато е била още в училище, нямаше операции, само сливици на петгодишна възраст. Така че каква е работата, чудех се. Защо тя страда така? Силно, здраво момиче, деликатно напудрено с бебешка пудра, колие от избрани перли и малки диаманти около врата. За какво е цялата тази суматоха? Утре тя щеше да бъде облечена с кожи и обсипана с цветя, а Дейвид Александър щеше да се напие от радост. Изсумтях презрително.

- Отпусни се - каза сестрата.

- Но искам да запазя… - краят на изречението се удави в ридания.

Само час по-късно се оказа, че мъничката мисис Пъркинс - странно колко бързо се промени статусът й в съзнанието ми - е дошла не да ражда; тя с всички сили се бореше да задържи детето. Най-накрая децата бяха донесени и малката госпожа Пъркинс беше посетена от нейния лекар, мистър Маколи. Беше по-добре облечен от моя лекар, загарът на лицето му изглеждаше по-тъмен; иначе като всеки успешен акушер-гинеколог беше като еднодневен идол от сутрешен сериал, който на четиридесетгодишна възраст се беше издигнал на гребена на вълната, а сега всички жени бяха луди по него.

- Е, мисис Пъркинс - започна той и чух щракване, когато той включи своята излъчваща топлина усмивка. - От какво се оплакваме? От какво се оплакваме? Много ли боли? Къде ни наболява?

Тя измърмори нещо.

Той очевидно не слушаше.

- Сега ще те прегледаме. Как понасяме болкоуспокояващите?

Не чух отговора. В количката в краката ми дъщеря ми заплака. Мистър Маколи излезе иззад завесата, взе инвалидната количка и с ръката на специалист я изтика в коридора.

- Съжалявам - каза той, връщайки се. След това той автоматично добави:

- Надявам се, че нямате нищо против?

- Никак - отвърнах аз, осъзнавайки, че отговорът ми така или иначе няма да промени нищо.

Мисис Пъркинс отново започна да ридае.

- Сълзите няма да помогнат на болката - каза Маколи. - Дръж се, бъди добро момиче. Никой няма да те обиди. Ние всички сме за теб.

Той каза всичко толкова заучено, просто я галеше с думи.

- Но има ли изобщо надежда?

- Разбира се! Ти навярно малко си потичала. Това е всичко. Някои могат, други - не. Така е искала майката природа. Просто се опитай да се отпуснеш.

- Ще опитам - прошепна тя. - Наистина, ще опитам.

Когато той си тръгна, тя притихна. Дори през завесата усещах как се опитва да се отпусне. Сестрите сновяха напред-назад, неловко изобразявайки участие. Много исках да й кажа нещо окуражаващо. Опасенията й ми бяха разбираеми. Когато съпругът ми дойде, го помолих да говори шепнешком и след четвърт час той си тръгна. Най-накрая сестрите се появиха и изкараха дълбоко спящата мисис Пъркинс.

Не чух как са я върнали обратно. Събудих се, както обикновено, в пет и половина сутринта; в това време се сервира силен чай, а гладните деца вече се надвикват на различни гласове. Зад завесата беше тихо. Сестрите, проявявайки небивало милосърдие, не събудиха мисис Пъркинс. Денят пълзеше неусетно, една болнава минута след друга. Дойде индианка с прекрасни обеци на ушите и изтърка пода, някаква старица разнесе вестници, след това се появи старшата сестра и каза, че е гледала невероятен филм с Дебора Кер, само че не помни името. Ужасно исках да попитам за мисис Пъркинс, но знаех, че така или иначе няма да ми отговорят.

В единадесет часа тя най-накрая се размърда. Сестрите веднага започнаха да се шегуват с нея:

- Е, ти все спиш, момиче. Съпругът ти вече се обади, каза, че ще дойде днес… Преди да успееш да се огледаш и ще те изпишат.

В отговор се чуха някакви неразбираеми звуци, които можеха да са израз на несъгласие или благодарност - слава Богу, не толкова тъжни като вчера. Когато сестрите най-накрая я оставиха сама, открих бледите очертания на плоското легло, където мисис Пъркинс лежеше неподвижна и я чух да диша през завесата. Студеното слънце, което изглеждаше топло през затворените прозорци, се издигаше все по-високо. Във въздуха се носеше остра миризма на спирт, дремехме, всяка в своето легло, непознати една на друга, но и двете спокойни - поне в този момент.

Към обяд пристигна мистър Маколи. Носеше чудесно тъмносиво палто и копринен шал. Когато мина покрай леглото ми, учтиво кимна и спокойствието беше нарушено. Разбира се, той постъпи съвсем правилно, като нареди да довеждат дъщеря ми само по време на кърмене, но тогава можеше да спре, да поговори за времето или поне да попита за здравето ми. Моят лекар, като обяви, че вече нямам нужда от него и единственото, което може да направи за мен, беше да ми изпрати сметката, замина за Майорка. Бях под наблюдението на болничния лекар, но той беше твърде зает, за да посещава случайни пациенти и аз останах сама.

За първи път мисис Пъркинс проговори с нещо, което смятах за нормалния й глас. Тя имаше висок, много млад глас; трябва да е карала курс по реторика в гимназията, в случай че трябва да изнесе реч при спускането на кораб или при откриването на благотворителен панаир.

- Добре ли съм? - попита тя нетърпеливо. - Всичко наред ли е? Чувствам се адски добре.

- Разбира се, че си добре - увери я мистър Маколи. - Просто трябва да гледаш на живота по-леко, това е всичко. И никакви лудории.

- Лудории?

- Е, танци, там, какви ли не велосипеди - каквото друго правиш! Сигурно носиш и тези убийствени токчета.

- А, това е…- тя се засмя весело, сякаш искаше да му каже: „Не ме карай да се смея”. - Ако е така, тогава страхотно. Просто забележително.

- Не се шегувам. Лежете сутрин. В десет вечерта - в леглото. Някой идва ли да ти помага?

- Да, да, бавачка…

- Това е добре. Погледни по-леко на живота. Разбира се, не гарантирам нищо, а то кой ли може да гарантира в такъв случай. Но ако направиш всичко и не се отчайваш, тогава вероятността е огромна. Плетеш ли?

- Не.

- Рисуваш ли? Четеш ли? Шиеш ли? С какво спокойно би се занимаваш?

- Ами не…

- Тогава е време да започнеш. По-добре остани тук още два дни, за да можем да се погрижим за теб. И щом те заболи, веднага ми се обади. Обещаваш ли?

- Да ме боли? - не разбра тя. - Но нали ще боли само когато започне…

- Ще се надяваме.

Тъпак, помислих си аз. Защо не й кажеш? Не виждаш ли колко много иска това бебе? Исках да й извикам: „Всичко ще бъде наред, в „Куин” ще има страхотна снимка и любимата ви бавачка ще храни бебето с овесените ядки на Робинсън, както е хранила теб, когато си била дете; и в парка ще има висока сива количка, а през лятото горната й част ще хвърля зелена сянка от жълтото слънце, а Дейвид ще крещи радостно в телефона и след това ще напише обява в The Times на страницата „Бракове и раждания”. Всичко ще бъде наред. Защо той не й каже това?

- Шансовете за успешен изход са големи - продължи той. - Всичко зависи от теб.

- Да - измърмори тя срамежливо.

- Ще поговоря със съпруга ти, ще му кажа, че трябва да те поглези.

- Да, да, тази седмица заминаваме за Тенерифе. - Тя се оживи, усмихна се. - Мама нае къща и там ще ме глезят здраво.

За част от секундата мистър Маколи се поколеба. Ако го бях видяла, вероятно нямаше да забележа объркването му. Тогава той каза:

- Много добре. И аз с удоволствие бих отпътувал.

И си тръгна. Есенното слънце изпълни половината стая, където лежеше мисис Пъркинс, със сребърна светлина, а по време на закуската силуетът й започна да се откроява по-ясно на фона на синята завеса - слагайки чиния под брадичката си, тя ядеше на малки хапки, изящно поднасяйки лъжичката към устата си. Почувствах се неудобно да я погледна, без да опитам да я заговоря. От друга страна, тя вече знаеше, че не е сама в стаята. И ако искаше, щеше да заговори сама. И защо не звъни на никого? Няма ли приятели, роднини? Очевидно не. След закуската тя легна удобно и, доколкото разбрах, потъна в здрав сън.

Дори не помнех как изглеждаше. Бях сигурна, че проблемите й са решени. Дъщеря ми остана в креватчето до краката ми и също млъкна. И тримата, едва дишащи, като деца в спалня, преструвайки се на мъртви.

Следобед съпругът й я посети. Без да знам, се оказва, че съм спала до пристигането му. Поглеждайки към завесата, веднага разбрах, че мисис Пъркинс е на прав път към оздравяването. В стаята се носеше силна миризма на козметика, сянката зад завесата беше седнала противно на наредбите и ми се стори, че косите й за хванати с панделка.

Казаха „мила” и „мили” едновременно и замълчаха. Тогава той попита:

- Е, как си? Как се чувстваш? Казаха ми, че…

- Идеално. Т-с-с-с, иначе ще я събудим.

- Скъпа моя, бедната. Скъпа смела моя, бедничката.

Това каза той: скъпа смела, бедничката.

- Е, каквото и да е било, сега всичко е наред. Знаеш ли, беше толкова ужасно, но аз през цялото време мислех… толкова много пропиляно…

- Е, какво говориш!

- Чудех се дали ще е възможно да продадем всички тези дрехи - все пак ги купихме на луди цени, а и вноските за колата!

- Е, какво говориш. Това няма значение.

- Сега се чувствам толкова добре. Толкова се радвам. Ти радваш ли се?

Имаше такава нежност в този въпрос, в него се натрапваше такъв изблик на любов, че се почувствах неловко. Те мълчаха няколко минути. Не погледнах завесата. Вероятно вече е отговорил.

- Скоро ще се втурнем към Тенерифе, ще лежим на слънце и всичко ще бъде забравено. Какво може да бъде по-добре! - възкликна тя.

- Изглеждаш толкова красива.

- Знаеш ли какво -  за магазини ще имам малко време и няма нужда да ходя там. Като цяло, ето списъка.

- Скъпа!

- Нямам абсолютно какво да облека, защото щях да ходя в „Скъпата котка” тази седмица. Изобщо, предай този списък на бавачката. Слушаш ли ме?

- Скъпа, аз…

Погледнах към завесата. На нея ясно се открояваха две сенки, едната от които, избутана назад до края на леглото, седеше много права. Слушах съсредоточено. Нещо се случи между тях. Дейвид Александър болезнено се опита да формулира мисълта си, но като го чух, усетих напрежението аз, не тя.

- Слушай, Дейвид. Много е важно. Ето списъка за бавачката, а това е…

- Говорих с Маколи.

- И какво? - гласът й трепереше. Тя млъкна и за половин секунда във въздуха увисна непоносима тишина. - Какво каза той?

- Какво не препоръчва… Ако, разбира се, искаме всичко да е наред до март; но ние искаме, Господи, искаме! „Ето, виждаш ли”, каза той…

- Значи няма да ходим. Така че няма да видя мама - повтори тя с много спокоен, сух тон.

- Боя се, че няма. Скъпа, ужасно съжалявам.

- Но той не ми каза - гласът й звучеше различно: категорично, силно, почти жестоко. -Казах му за Тенерифе, но той не ми каза нищо.

- Е, разбира се. Той си помисли… - Пъркинс сякаш се задави от абсурдността на нейните възражения. - Той смята, че е по-добре да го чуеш от мен, че аз ще мога…

Настъпи дълго мълчание. И двамата сякаш онемяха. После, слава богу, тя смекчи тона си.

- Прости ми, Дейвид. Разбирам всичко. Всичко разбирам. Не се сърди.

- Да се сърдя? - Гласът му трепереше като на момче. - Аз ли да се сърдя? Господи помилуй, ти трябва да се сърдиш! Преживя такъв кошмар и беше толкова храбра, а аз какво правя?

- Т-с-с-с…

- Ужасно е, че няма да можеш да плуваш, да танцуваш и изобщо.

- Да, ужасно е.

- И после това пътуване.

- Разбира се.

- Знам колко много искаше да отидеш. Може би мама ще дойде при нас? Лесно ще уредим всичко за нея…

- Благодаря, Дейвид.

- Виждаш ли, всяко напрежение и всичко може да започне отново… И тогава - толкова далеч от Маколи. Разбираш ли? Не си много разстроена, нали?

- Не - прошепна тя храбро. - Честно, не съм разстроена. Както и да е…- тя дори се опита да се засмее, а аз се намразих, че исках да я покровителствам. - Много… не ти се искаше да ходиш, нали?

- Не казвай това. Моля те, аз ще отида навсякъде, навсякъде, стига да си щастлива. Знаеш, че не исках да отида само заради онази глупава премиера. Всички бяха толкова…

- Да, не можеше да захвърлиш всичко. Сега не е нужно. Вече е добре.

- И заради детето.

- О, да. Разбира се. Детето.

- Може би сега няма да ти е толкова обидно, че не отидохме. Ако загубим детето, аз…

- Какво ти, Дейвид?

- Бих бил ужасно нещастен. Прости ми.

- Спри да искаш прошка - каза тя толкова мило и с толкова невероятно самообладание. - Ние ще останем не по твоя вина. Така… уморена съм. Трябва да си почина.

- Разбира се - възкликна той пламенно. - Разбира се, че трябва да си починеш.

Няколко минути по-късно той успя да се откъсне от нея. Когато, препъвайки се, мина покрай леглото ми, той вече не изглеждаше толкова депресиран; беше се успокоил и това му даде сила и нещо като благородство. След като ме поздрави, той дори ме погледна. Имаше големи, красиви очи; именно те придаваха на лицето му израз на слабост; сега видях, че той е по-възрастен, отколкото си мислех, и може би в крайна сметка не е чак такъв заплес. Бях искрено развълнувана от сцената, която чух. И реших да говоря с нея.

За моя изненада, не знам защо, но мисис Пъркинс отново ми изглеждаше почти непогрешима. Щом той си тръгна, тя отново започна да хлипа - не толкова силно, но със същото отчаяние. Бях озадачена. Сигурно това е изтощение - в края на краищата тя изпитваше най-силния страх. Или може би е раздразнена, въпреки че, разбира се, пътуването до Тенерифе и срещата с майка й не могат да се сравнят със заплахата да загуби детето си. Тя не се опита да сдържи сълзите си, плачеше, сякаш смяташе хлипането за нещо естествено - тихо, премерено, без прекъсване. Обедното слънце изгря с пълна сила и дори можех да видя лекото движение на пръстите й, докато обръщаше кърпичката отново и отново, отвътре навън и обратно на лицето си.

Изведнъж тя замлъкна. Мислех, че е заспала. Но тя бавно, внимателно дръпна одеялото, бутайки го с крака. Може би искаше да стане? Не, след като се отви, тя лежеше неподвижно. После много внимателно вдигна крака си; през завесата люлеещата се сянка изглеждаше дълга и тънка. Свивайки крака си в коляното, тя рязко го изправи. После, все още много бавно и внимателно, тя сви и изправи другия. Тя опитваше нещо, но какво? Единия крак. След това другия. Безшумно - дори пружините не скърцаха. Кръгови движения на краката, по-бързо, по-бързо. Тя се опита да не вдига шум. Правеше „велосипед”.

Не знам колко дълго продължи този мълчалив и упорит маратон. Вероятно десет или петнадесет минути. След известно объркване разбрах какво се опитва да постигне и се ужасих. Но тя не знаеше, че съм я видяла, а и не смеех да я спра. Често си мисля - трябваше да й говоря, да повикам сестрите. Можех да се обадя по телефона, да събудя дъщеря си; можех да направя нещо, но за съжаление не го направих и се чувствам виновна. Можеха да се започнат дълги, безкрайни спорове за отговорността, която съпругът ми толкова обича. Да отговарям ли за ближния или да остана в сянка? Но тогава чувствах нещо друго - че тя не знае какво знам и аз не можех да й кажа. Синята завеса беше неподвижна, неустрашима бариера, която разделяше живота ни. И аз нищо не направих, нищо не казах.

Когато по коридора се чуха стъпките на нощните сестри, мисис Пъркинс набързо се мушна под завивката и замря.

Един от сестрите влезе в стаята.

- Благодаря, много по-добре съм - измърмори мисис Пъркинс.

- Значи, ще се видим през март. Ще те запиша като близнаци, котенце.

- Надявам се да няма близнаци.

- А ти какво искаш: момче или момиче?

- Мисля, че момичетата са някак по-милички.

- Чудесно. Просто лежи неподвижно. А следващия път можеш да скачаш колкото си искаш.

- Много добре - измърмори кротко мисис Пъркинс. - Ще се опитам да запомня това.

Нахраних дъщеря си и помолих сестрата да я отнесе. В стаята беше тихо. Чаках нещо. И двете чакахме. Нямаше повече упражнения, но въздухът беше изпълнен с нещо, което може да се опише само като постоянен поток от волева енергия. Една жена, когато очаква дете (въпреки че в случая с мисис Пъркинс беше малко по-различно), има тази странна способност да изпълва цялата стая, вселената, с неумолими, равномерни потоци от енергия. Може би мъжете са способни на това, но не ми се е налагало да ги наблюдавам. Чувам, разпознавам този разбираем ритъм, този опит за безмилостно самоунищожение, от който, претърпял необикновени промени, възниква нещо.

Ритъмът спря, червеният бутон за повикване забръмча, беше около девет и половина. Бързо дотича сестра.

- Съжалявам - измърмори мисис Пъркинс и кълна се, че тя се усмихна едновременно, - боли ме малко.

Срещнах я едва осем месеца по-късно. Болничната сестра ми каза, много неохотно, че мисис Пъркинс е била болна, много болна след спонтанния аборт и че след това е била в самостоятелна стая.

- А в Тенерифе ходила ли е? - попитах.

- Не знам - каза сестрата. - Не работя със следродилния период, мисис Луис.

Сблъскахме се в началото на юни. Носех из парка дъщеря си, която в крайна сметка беше кръстена Джералдин в чест на роднина. Другите ми две деца се клатушкаха край мен, смучейки първия за лятото плодов сладолед. Когато спряхме за пресичането на огромния Бромптън роуд, те се хванаха със свободните си ръчички за детската сгъваема количка, в който седеше Джералдин. С три деца, с кошница с хранителни продукти, изчаках потока от коли, както скромен турист в национален парк изчаква стадо бягащи бизони.

- Да тръгваме - задърпа ме синът ми, опитвайки се да скочи от тротоара.

- Не бива. Почакай.

Отдръпнах го обратно, напрегната, съсредоточена само върху това да се уверя, че някой от тях няма да бъде блъснат от кола. И изведнъж видях Пъркинсънови.

Караха бяла спортна кола; не знам каква марка - беше дълга, ниска и пътуваше много внимателно. Мъничката мисис Пъркинс шофираше. На главата й имаше светлорозова кърпа; гладкото й, дълбоко загоряло лице и бледите й устни изразяваха болезнена злоба. До нея седеше Дейвид Александър. Не беше ядосан. Изглеждаше като нает заедно с колата, но не оправдал очакванията. За моя изненада колата спря. Мисис Пъркинс ни направи път. Ръцете й се опираха меко на волана.

- Да вървим. Да вървим. Да вървим.

Децата ме смъкнаха от тротоара. Величественият автобус също снизходително ни даде път. Минахме от другата страна. Обърнах се и махнах с ръка.

Знам за тази жена повече от всеки на земята, помислих си аз.

Тя кимна грациозно в отговор на благодарността ми. После потегли, розовата кърпа не помръдна; тя спокойно насочи колата на изток, ловко справяйки се с всички технически премъдрости - задвижването, спирачките и кормилото.

- Познаваш ли я? - изпищя гласче отдолу.

- Не. Не съвсем. Наистина, веднъж…

- Но тя не те позна.

- Вярно, не ме позна. Да, тя не ме и познава.

Едва тогава осъзнах, че мисис Пъркинс никога не ме е виждала. Тя дори не знаеше, че съществувам.