Румен Стоянов

Съм в чудното село Драганово. Едно от мен драгите неща, които из него обичам да правя късно пролет, лятно, па есенно време, е да ходя бос босеничък, макар че сега карам лазарници над осемдесет. Бивам гледан с учуда, недоумение, любопитство: на тоя какво, хлопа му дъската ли? Веднъж не ме пуснаха да вляза в кметството, било неуважение към властта. Които ме знаят, приемат босоходството като някаква безобидна приумица, захранваща оклюкарвания, щом тъй му харесва, нека върви по улици, на площада, в магазини, читалище, пазара, никому не вреди тая прищявка, всеки башка луд, от много акъл човек оглупява, че и тоя. Не плащам данък обществено мнение и не ме засягат людски одумки. Непознато момиченце ме запита милостиво „Дядо, ти обувки нямаш ли?” Беловласият и белобрад мъж отвърна „Имам”. Пак то: „А защо ходиш бос?” И край на уличния разговор: „Защото ми харесва”. Напомня ми детството, кога момчурляци от април до октомври, половин година, блаженстваха повече или по-малко босоноги: леко, удобно. Босоходството бе изява на волност. Неук маляк, не бях и чувал, дека тъй било по-здравословно, вършех го защото беше в порядъка на обкръжаващия ме бит, следвах връстниците си, без да умишлявам относно причини/заключения, просто беше ми хубаво, не заради бедност, бях лекарско-акушерско чедо.

Босоходенето бе важна, съществена част от селското ми детско битие. Навикът отстъпи кога заживях по градове, градища, сетне разбрах, че не бил изчезнал, а се временно отдръпнал, дълготърпеливо зачакал нови сгоди. Па охотно му ги дадох, при туй с късна благодарност. Разбрах, че посредством босоходството до нейде възкресявам, отново изживявам слънчеви утрини, пладня, следобеди, примраци: то принадлежи към ранния, основополагащия дял в моя път из мира сего и го съзнах като своего рода приятно задължение да го поддържам. Тъй като по воля Божия прекарах години осемнадесет из латиноамериканските покрайнини на България, сиреч по места южни, постоянно топли, в тамошните мои обиталища ходех без папуци, тоест и в иноземни околовръсти, дълбоко под екватора, запазвах детската обичайност, не я зарязах окончателно, а я съхраних тоже чрез обилни плажувания и край плавални.

Онова латиноамериканско босоходство ме е придържало към българското и обратно, тукашното се родееше с оновашната, двуконтинентална и презокеанска босота. Она стана целенасочена кога прочетох за ползата от нея чрез масажиране на ходила. И взех да избягвам джапанки, чехли, в най-лошия случай щъкам из любимата панелка по чорапи. Стигнах до крайността две, три зими да изкарам у дома с необути нозе. На село гледам да крача по тревата край асфалта, където я има, пък тя изобилства комай навсякъде, цели улици са затревени, та ми е приятно да усещам растителните милувки, да възприемам пряко, без никаква намеса, невероятната и неизмерима мощ на живодарната земя, да се долавям нескопосен посредник между земята и, и какво? Въобразявам си? Да. Ала какво е поезията освен обсебващо въобразяване, че подобно минзухар съм прораснал, изникнал от пръстта и също тъй устремен право към свода небесен? Внушавам си, че щом съм бос по-ясно-сродно чувам щурците, че по-съкровено осезавам земята майка и сме по-взаимно доверени, обвързани, съм по-усетлив за всичко? Че по някога съм някак си ликуващо въздигнат подобно кълбест облак? И още: че бос съм по-способен за добрини, по-скромен? Измислям си? Е какво лошо, щом то ме обдарява с никому вредяща услада??

Кой ли няма свои начини да си угажда с невинни гъделчета, ходенето бос е от моите. Дали не съм единственият босоходец почетен доктор? Положително да, що се отнася до българин, удостоен с туй звание* в Латинска Америка, ибо друг такъв нашенец там няма.

И тъй: да живеят босоходството и всички упражняващи го. Моя е новицата вземен: човек яко, съдбовно свързан о земята. У мен тая вземеност минава и през босите нозе, усещам я като явна, повелителна необходимост: стъпвай необут. За мен вземен равнозначи с вбългарен, което на свой ред е най-красив и високо задължаващ вид съдбовна обреченост. А нека съм точен до край: моя смиреност по желанието Му се побирам цял целеничък в слова две: вцърковен и вбългарен.

Да бъде.

———–

*Подсилено с по един висок бразилски и португалски орден.