Васил Венински

Предпочитам да използвам времето и енергията си, за да пиша разкази или да черпя данни от архивите, и макар че гърбът ми е почернял от „приятелски” огън, няма да допусна някой незаслужено да петни името ми под благовидния предлог, че иска да ми помогне. И за да не бъда погрешно разбран от някой, който се кани да използва умотворението „ощипана мома”, ще допълня, че е щипната от неточния човек (ерген).

С други думи, нямам нищо против литературна критика, която не се подмазва и не спестява нищо, най-вече недостатъците (има ги и в разказите ми), а ти помага да се развиваш.

Смятам обаче, че добронамереният критик, ще ги поднесе с уважение към автора, при това кратко, ясно и точно, без надълго и нашироко да умува над тях.

А и освен това не лицемерничи като селски поп (да ме простят достойните свещеници), който иска да го слушат какво говори в храма, а не какво прави извън него…

Винаги съм се чудил на акъла на някои наши литературни критици, които обливайки ни обилно със своите оценки, се мислят за последна инстанция и говорят с назидателен генералски апломб, все едно са богоизбрани, а клетите автори са хора с умствен дефицит и къса памет.

В последно време някои от тях пишат, че използвам много турцизми и диалектни думи. Даже един от критиците, който често проявява двоен аршин (има изцяло хвалебствени анализи за автори, чийто книги изобилстват с местно наречие), смята за най-голям недостатък на един мой сборник с разкази е, че съм „пресолил манджата” с диалектна лексика.

Затова съм убеден, че ако е гледал известен наш сериен филм (1981) на Георги Дюлгеров, описващ изцяло на диалект Илинденско-Преображенското въстание, сигурно е възкликнал също като Мерсия Макдермот - „мера според мера, без мера”. Убеден съм обаче, че ако същия филм е със северозападен говор, той би мляскал от удоволствие…

Че използвам турцизми и диалектни думи го е разбрал и най-малкият ми читател - осемгодишният Кристиян Ангелов от гр. Варна (син на хабилитирани лица, доктори на науките), който след прочитането на моето „Мъжко време”, споделил на баба си, която му е подарила за рожден ден: “Бабо, този писател участвал ли е във войни? Защо тогава пише толкова истински? В разказите му има доста непознати думи, но той ги е сложил най-отдолу и аз разбрах цялата книга”.

Истина е, че в белетристичните ми книги, особено в първата („Деребейски времена”), се срещат доста непознати изрази, пояснени в бележка под черта.

От една страна, то се дължи на факта, че пиша предимно за турското робство, когато общуването гъмжи от турцизми.

От друга, писането им се дължи и на професията ми (урокът да се разбере в клас, а не вкъщи), защото между читателите ми има немалко хора, вкл. и млади, които не познават думите и няма да схванат цели пасажи.

От трета, съм напълно наясно, че използването им не трябва да е прекалено, а трябва да се подменят с книжовни.

В същото време някои от тях нямат съвременен аналог или синоним, което налага да се използват сложни словосъчетания (напр. уем - брашно, което воденичарят взема заради меленето); втори като санджак-бей имат, но подмяната им е изцяло за сметка на качеството на разказа, защото звучат нелепо (областен управител); докато останалите имат много равностойни съвременни заместители, които следва да се използват.

Въпреки бележките под черта, първата ми книга, не само се прие добре и у нас, и в чужбина, но се изчерпа много скоро след нейното издаване. Воден обаче от горните съображения, когато немалко нови читатели пожелаха да преиздам сборника с разкази „Деребейски времена”, се възползвах от случая и изцяло го преработих, затова във второто издание, което написах доста преди критиките да се появят, чуждиците са сведени до оптималния минимум, или ако някои от тях са използвани, има пояснение веднага във скоби в текста.

С риск книгите ми да заприличат на краеведческо изследване или на ученическа христоматия, ще продължа да използвам съвсем ограничено поясненията под черта (най-вече за историческо значими събития, неизвестни на младите хора и отделни непреводими чуждици на съвременен език), колкото и да ме упреква критиката.

Освен гореказаното има специфични родопски думи, които обикновено не се поясняват, при все че смисълът им се разбира погрешно даже и от специалисти.

Има много примери в това отношение, но ще посоча само един. На времето майсторът на словото Н. Хайтов обичаше да казва, че изразът „очинки” е идиом, т.е. непреводим на книжовен български, макар че в някои речници е даден като очички, което е далече от истинското му значение, защото то означава малки очи.

Докато „очинки” не са малки, а свидни и мили очи за човека, който ги казва на някого (ерген на либе, майка на дете). Песента „Дощерьо моя майчина, оти ти плачат очинки” е красноречиво доказателство за това.

Направих си труда да пресметна чуждиците и диалектните думи в първото издание на цитирания сборник, за което ме упрекват, и установих, че средно на разказ се падат по 11 израза, което считам, че не е нормално.

За пръв чувах имената на двама от критиците, макар че се оказаха известни люде, и реших да погледна нещо тяхно, за да се поуча.

Много търпение ми коства да прочета първия попаднал разказ на единия от двамата, който смята, че прекалявам с диалектна лексика, което не е далеч от истината. За литературните достойнства на творбата му няма да се спирам, защото смятам, че под нивото на името, с което той се ползва в литературните среди.

И знаете ли какво открих? Оказа се, че радетелят за чиста от чуждици и диалект книжнина само на страничка и нещо е използвал цели 12 (!) подобни на моите думи.

Едни от тях са турцизми, като кашмер, хептен, барем, кандиса, други румънски - поша, (което значело кърпа), трети са на откровен северозападен диалект - сечина, за която разбрах, че е изкоренена и разорана гора, приготвена за нива.

Най-много обаче ме затрудни думата „ръмка”, защото срещу нея в речника на Л. Адрейчин (с.846) е записано черно на бяло „лек краткотраен дъжд”, а се оказа, че авторът я употребил за животно. Та си рекох дали не го ползва като метафора за една специфична физиологична нужда… Ала не съм сигурен, че съм на прав път.

Ако някой недобронамерен човек прочете негов разказ, вероятно би си рекъл, че той с наслаждение гледа известно шоу за северозапада, където на вечер повтарят до втръсване една дума на врачанско наречие, отнасяща се за най-интимно преживяване между мъж и жена, чрез което човечеството се възпроизвежда.

Обаче съм добронамерен и няма да си позволя да изрека подобна пошлост, защото е незаслужена.

Преди да споделя мнението си за произведението на другия автор, който също е писал разкази, ще спомена, че той е много по-доброжелателен и професионален и ако от една страна, беше дал кусурите ми накратко в две-три изречения, нямаше да ми направи впечатление, защото е в реда на нещата.

От друга страна, обширният му коментар, в който той го прави, където между редовете прозира, че ме смята за най-слабия между авторите от региона, защото с изключение на един, който отдавна не е между живите (и не може да се защити), на всички останали, за които е правил рецензия, няма и дори и намек за недостатък…

В началото критикът ме хвали както майка не ме е хвалила, а дори на едно място по един оригинален начин прави връзка с професията ми - че съм „литературен химик, на когото съединенията на словото се превръщат в добра литература”. Въобще в тази част, която заема немалко място от цялата критика, той е доброжелателен, убедителен и искрен, за което му благодаря.

Колкото обаче се отива към края, под благовидният предлог, че иска да ми помогне, ми препоръчва как да избегна някои „незначителни, но много важни допускани слабости”.

Ако беше добронамерен, искрен и честен, би ги отбелязал съвсем градивно накратко, без нищо да спестява, и щях да го приема за нормално. Да, ама той се е разпрострял на 1/3 от анализа. Някои ще си кажат какво толкова е станало? За съжаление е станало, защото акцентът върху тях е до степен да омаловажи всички похвални слова (надявам се искрени), написани преди това. И в крайна сметка се потвърждава поговорката, че „на вкусната манджа и една капка газ й стига”…

Колкото до единствения му разказ (не намерих друг), трябва откровено да споделя, че за разлика от предишния критик, той е добър разказвач и притежава безспорни писателски умения, чрез които може да сътвори от нищо и никакъв сюжет увлекателна и стойностна проза, която определено ми допада.

Има неподражаем литературен изказ и изгражда плътни и интересни персонажи, разпознаваеми по специфичното за всеки от тях речево общуване.

Може още дълго да се говори за предимствата на произведението, ала ще завърша с един приятелски съвет - добре е поантата да е в края на разказа.

Бях обаче силно изненадан, че в недългия му разказ, също намерих много непознати думи - общо 13 (!) турцизми, диалектни или непонятни за мен думи, но от уважение към автора няма да ги споменавам.

Общото между критиците е, че никой от двамата не ги е дал под черта, каквато е моята практика, а ги оставил в текста без никакво пояснение… Това се казва иновация!

Питам се кое ще затрудни повече читателя - да види смисъла на думата на същата страница или да я търси с часове по речниците. Малко по-добър подход от тези два е пояснението в скоби веднага след думата (както го използват немалко писатели разказвачи), но и това не е панацея, защото от една страна, не може да се приложи повсеместно.

От друга, честото му използване нарушава целостта на изречението и текста, което води до проблеми с навременното му възприемане и осмисляне, загубва се неговата хармоничност и „мелодичност”, страда специфичният изказ на автора, затова използването на този подход трябва да е съвсем ограничено.

С оглед на всичко това, едно балансирано съчетание на изложените подходи е най-оптимално - всички чуждици и диалектни думи задължително да се подменят с подходящи съвременни заместители, които не влошават качеството на текста, а съответните пояснения в скоби да са сведени до минимум, докато тези под черта да се използват само в краен случай.

Когато читател срещне знак за бележка под черта и знае значението на израза или познава конкретното историческо събитие, да не поглежда пояснението, защото то е предназначено само за младите и за хора, които имат нужда.

Освен прекомерната употреба на чуждици и диалектни думи, един от критиците - за който съм сигурен, че не е чел „Прекършена севда”, а е разглеждал - ме упреква и в словесни проблеми - език, речева характеристика на героите, схематични и изкуствени диалози. Няма да се опитвам въобще да го разубеждавам, а ще цитирам две други мнения за същото.

Ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев казва дословно: „Второто нещо, което ми направи впечатление в неговите разкази е изключително точната и добре подбрана словесност. Г-н Венински с много малко думи казва много, защото всяка дума си тежи на мястото и на ситуацията в сюжета. Всеки герой говори с характерна за него словесност, която лесно е разпознаваема, даже да не е пояснена в края на изречението. Диалогът между героите е много истински и въздействащ. Авторовата реч е също тъй въздействаща и добре балансирана. Въобще в разказите словесността е на високо ниво. Лично аз ще давам за пример тази словесност на моите студенти, защото ние нямаме много съвременни български автори, които да умеят да работят добре със словото и в същото време да подчиняват това слово на един много ясно организиран сюжетен материал, на едни интересно изведени персонажи.”

А за качеството на разказите проф. Семерджиев споделя: „Трябва да ви кажа, че те ми направиха много силно впечатление. И бих казал, че с доработки и с малки допълнения биха могли да се превърнат в много известни произведения не само за малкия, а и за големия екран.”

И завършва: „В заключение ще кажа, че книгата на Васил Венински е много силна и убедителна, затова аз се ангажирам да направя всичко, което е по силите ми, да екранизирам някои от неговите разкази”.

Веднага бързам да добавя, че цитираното се отнася за „Деребейски времена”, а не за „Прекършена севда”, която анализира критикът. Логично е да се предположи, че след мнението на професора няма как нивото ми да падне дотам, че четвъртата ми книга да не струва пет пари, както смята той.

Но за да не остане и сянка на съмнение, да чуем всепризнатият Матей Шопкин (преведен на десет езика), който познава изцяло сътвореното от мен, какво казва след прочита на последната ми книга „Мъжко време”: „Много ми допада твоят език, бих казал, че е приказен. Език, който ми звучи като на големите майстори Йордан Йовков, Емилиян Станев, Ангел Каралийчев, но същевременно твоят стил на писане се различава от тях. Продължавай в същия дух!”

Затова, ако трябва да избирам между мнението на току-що цитираните и неговия анализ (който стига да не го прави от корист, най-вероятно толкова си може човекът), категорично вярвам на първите. Още повече че те съвпадат с мнението на читателите ми.

Освен това другият критик, който е много по-добронамерен, ми препоръчва да не употребявам думи не характерни за родопските говори, вкл. и за павелския, като челяк, маке (майка, а не македонец), тяте (татко), къдъш (дим).

В правото има една максима - незнанието не оневинява. Ако беше вярно - както сам твърди, че „от десетина години ме радва неговата (разбирай моята) дарба”, вероятно щеше да знае, че думите са употребени само в разказа „Грях” от първата ми книга от изповядващ се пред рупчоски свещеник пришелец, който, макар да е полуграмотен и говори с „изкълчени думи”, дарява на черквата цяла торба със злато…

Затова го каня на гости, за да се увери с очите и ушите си, че в книгите ми няма ни една дума, която не се използва в Павелско, а след това ще го „накажа” с почерпка.

В самия край на анализа си, единият, който наистина е много по-читав, ми желае „уверено гмуркане в океана на белетристите”, което на първо четене радушно приех, но на второ видях, че не случайно в него липсва ми израза „още по-”, за да остане впечатлението, че тепърва прохождам.

Затова съвсем мимоходом ще кажа, че отдавна съм се гмурнал там, където освен много стойностни автори и качествена проза, срещнах и много посредствени, които не само се толерират, а и награждават с престижни литературни награди, а освен това усетих и не един и два подводни камъка, както и хищници, които плуват.

Няма да пропусна да кажа обаче, че се чувствам уютно в океана на белетристите и съм много доволен, че през 2007-а се гмурнах в него, защото недоизкусурените ми авелзамански историйки се четат в оригинал на няколко континента, тъй като нямам и ред превод на друг език, което въобще не затруднява моите дългогодишни читатели - емигранти от всички области на България, напуснали страната преди двайсет и повече години.

Въпреки всичко казано дотук, искам да поднеса своята признателност към двамата критици, защото в анализите им намерих ценни неща, които със сигурност ще използвам.

Надявам, че и в невчесаните ми мисли - изложени искрено и честно - освен всичко друго има и зрънце поука.

В заключение ще отбележа, че би трябвало българската критика, която е важна за творците, да е добронамерена, истинска и почтена, за да има помежду им взаимна полза и уважение.

Защото в противен случай обикновено се стига до порочната практика ти мен - аз на теб, а отличията се раздават на принципа „на мен, на теб, на мен, на теб”, както обича да казва един любим литературен герой…