Стилиян Чилингиров

ЧУДАК

Едно ли чудо той в живота стори,
един ли подвиг в него завеща,
но никой му делата не потори,
ни реч за тях се някъде отвори
при думите за хиляди неща.

И дълго мисли той в почуда. Мъка
браздеше с бръчки бледото лице:
живот за други и живот в разлъка
от всички - два сломени стръка
и болката на страдащо сърце.

А тъй желал би не любов, усмивка
приветна от приятел и от брат!
Отровата би станала му пивка,
труда му радост, радостта - почивка,
а той самин - доволен и благат.

Но никой се към него не обърна,
до него братски никой се не спря.
И не с една надежда той посърна,
и на еднаж над гроба той се върна
на свойта вяра и над нея мря.

Самин сред вси! И сам се той отрече:
роден за слънце, нека бъде мрак -
и сянка се сред хората повлече,
но чу тогаз отблизо и далече:
„Великия превърна се в чудак!”

***
Дето погледа ми падне,
скърби се пораждат скрити.
мрак обвие светло пладне
и замръкнат ми очите.

Стъпки сплетени пред взори
и сълзи под смях стаени.
Всеки миг се стон повтори
и роди се двоен в мене.

Чезне смях от устни бледни,
мъка ми гърдите свие.
Стъпки сплетени, безредни,
прах - и тоя прах сме ние.

***
Де каквото и да видя, де каквото и да знам,
тайната ми там е скрита и прикрит съм в нея сам.

Много гатанки край мене, гатанка самичък аз:
мъртъв блян и в мъртвината - от живота жив талаз.

Аз над хората гадая, те почудени - над мен.
Нощ съзирам аз в деня им, те - в нощта ми слънчев ден.

И един за други чужди отминуваме в света:
те по свойте стъпки бързат, аз - по моята мечта.

Де ще пътя път препречи, и не мисля, и не знам:
тайната е в мене скрита и прикрит съм в нея сам.

***
Смърт, ела при мене тихо -
свойто чудо сътвори!
Хората у мен убиха
и несретника дори.

Мойта радост бе осмяна,
моя подвиг бе презрян.
Дойдох ли за други рано,
късно ли - в живота спрян?

Замахни, - коса не мами,
млад живот кога коси.
И с цветята на душата ми
мен - мъртвеца - поръси.

***
В скреж обвити голи грани
под фенерите светлеят.
В мрака гракат черни врани
и над граните лудеят.

Глъхнат улици безлюдни,
мръзне в стъпки снежен пясък.
Скреж скрежи и в скрежки чудни
гасне мимолетен блясък.

——————————

сп. „Балкански журнал”, бр. 7, 1923 г.