Банко П. Банков

Борислав Бойчев, „Хлеб наш насущний”, БП, 2020

„Раздвояването”, че и „разтрояването” на един и същ характер, представянето на литературен герой в няколко образа в едно и също произведение е класически прийом в словесното и по-често в театралното изкуство. В сценичния вариант на популярната новела „Хофманови разкази” любимата на Хофман се появява в три образа, съответно толкова пъти мени лика си духът на злото, манипулиращ присъствието ?.
Варирането на писателската наблюдателна позиция, използването на различни жанрови форми в обема на един и същ авторски ръкопис може да е плод на писателското усещане за това „какво иска темата”; или пък да е съобразяване с възможностите за публикация, с обяснимо нетърпение всичко съдържимо в писателския сейф по-скоро да види бял свят.
Подобни въпроси са възможно когато читателят разгърне „Хлеб наш насущний”, най-новата книга на талантливия съвременен майстор на перото Борислав Бойчев. В „Хлеб”-а светът е погледнат под три окуляра, пресъздаван е от три аналитични ъгъла - на изявения документалист, на откликващия на съдбовни национални премеждия мемоарист и привидно ненатрапчиво, между горните „погледи” - на знаково надарения прозаик.
За качествата на документалиста Бойчев е достатъчно да се взрем внимателно в колоритния, просветлен от мека ирония текст „Портрет с мека шапка”, посветен на рано отишлия си от живота шуменски художник Янаки Манасиев. Героят-протагонист в очерковия спомен не бърза да „нагази” в разказа, той се появява отначало неназован по име, като наброска в многофигурно платно някъде на трета страница, след като Бойчев сладкодумно, прозорливо и политически честно ни е въвел в зрялото социалистическо ежедневие на средно голям провинциален град. Ежедневие емоционално оцветено от младостта, от идеологическия оптимизъм на автора и героя му, но без да са прескочени къде невинните, къде утопични изсилки на възцарената задължителна нова социална система.
Портретът на очерковия герой-художник е откроен рефлективно, през впечатленията на автора от творчеството му, от платната му. Под четката на едрия, възтромав живописец оживяват строги селски жени, познали всякакъв труд, увековечена е вечната българска майка. Платната му вместват, неразлъчието на човешкия живот с раждането и смъртта, видимото и достъпното, от които е извезано житейското ежедневие; и оня друг, скрит смисъл, от който се ражда художественото. Живописец, зад чието гъмжило от трудови образи знаково наднича задаващата се епохата на меката шапка. В пазарно време тя ще окачи върху музейна закачалка униформения социалистически каскет.
И докато в документалния очерк за художника Манасиев тогавашната бохема пие, люби и спори по вечните екзистенциални въпроси в задимени сутеренни кафенета, студентски квартири, театрални гримьорни и ателиета, (бохемската атмосфера мило се е услаждала и на автора), в мемоарния текст „Границата - отсам и отвъд нея” Бойчев ни сепва с драматична събраност, със сдържана трагика. Става дума за българче от Босилеградско, платило висока цена за българската си принадлежност. Рецензентски преразказ на ставащото тук е неуместен, думите на малкия първоотделенец тежат като оловни топузи върху краката на спънатата от Ньойския договор България.
„Когато границата се върна ….. баща ми мина браздата и с голям зор ме записа в българското училище в Драгойчинци. Всяка събота, когато се мръкнеше, аз минавах границата, за да си взема хляб за една седмица, и рано в понеделник, преди да са се разсънили граничарите, я пресичах обратно. Когато ме подгонеха българските граничари, псуваха ме на сръбска майка. Когато ме подгонеха сръбските, псуваха ме на българска майка…”
От тук нататък думите секват и сълза залютява в окото.
Очерци и спомени в тънката, спретната книжка се редуват по-рядко с „чиста” авторска проза. Някои от документалните опуси подразбиращо се, а други поименно, са посветени на видни леви интелектуалци и политически дейци, с които авторът е бил родово или житейски свързан. Но кой от големите ни писатели, отгледани от българското село и изявили се през втората половина на двайсети век, не е въжделявал бъдещето на света през леви очила?
Истинската дълбочинна оценка на „Хлеб наш насущний” обаче се добива след като читателят затвори последната страница на ръкописа. И си даде сметка, че сладкодумният очеркист, емоционалният мемоарист са образи, са етапи, в които е съзрявало органичното призвание на Бойчев - майстор на художествената проза.
Още авторският предговор „Саморъчни показания на автора” среща читателя с един роден разказвач, врасъл от детство в живота на българското село, носещ в сърцето си ежедневието, тревогите, радостите му. Но заедно с това, прекрачил по-нагоре, откъдето да погледне с обич, но и с лека усмивка назад, към детството си, към съселяни, че и към родители, да изкоментира мъдро бит, политика, пристрастия; майстор на езика. В неговата цветиста съвременна реч блясват като скъпоценни камъчета интригуващи градското ухо думи: отулчета, стублици, кайначета. Природата наднича през заскрежено зимно прозорче, боде летни боси пети, тревожно буха с глас на нощна птица, шушне с шепот на пролетна трева.
Житейският път на Бойчев в значителна степен е родилно кодифициран от живота на родителите му. Формално - селски хора, но стъпили на крака, ядейки градски хляб, усвоили градски бит. Опитали жилото на политическото бунтарство и меда на мъдрия конформизъм, за да родят и отгледат децата си.
Разказът „Любов”, откриващ повествованието, е представителен за равнището на съвременната българска проза. Проза, сътворявана на специфична азбука, четена от малък народ, претърпял три катастрофи във войни, водени от благородни помисли, заради братска солидарност. Но в изкуството моженето не се мери с големина.
„Любов” е грабваща алегория за обемащото чувство любов; чувство което не признава неравнопоставености и предразсъдъци, трактат за чистотата, за силата на порива и постоянството. При това историята майсторски подвежда въображението в посока на човешки вълнения и трепети, за да прогледа читателят към средата на текста, че високите естетически категории могат да бъдат разчетени и чрез поведението на пренебрегвани, на презирани безсловесни същества.
Изтънчен анимализъм от най-висока проба, кръвното вписване на животното в бита на селския човек, но и врастване в мисълта, в грижите, в надеждите му Бойчев показва в „Помен за Елица” и в „Лудетината”. Първият разказ по същество е белетризиран спомен за детството на писателя, композиран около физическото присъствието в семейния двор на гиздавата коза Елица. Но също така във втори план - присъствие в грижата, в мисълта, в гордостта на стопаните на красавицата Елица. През отношението към нея, Бойчев разкрива съкровени черти от душевността на родителите си, косвено акцентира върху ненатрапчиви достойнства в характерите им. И своя първи детски потрес от реалностите на живота, виждайки прясно одрана ярешка кожа да съхне на крушата.
„Лудетината” е изцяло в жанра на „чистия” разказ, като преплита по впечатляващ художествен начин живота на особняка и по своему - несретник козар Иванчо, с палавостите, с лудориите на младата коза, неслучайно назована Лудетината. И в по-дълбок план съпоставя природните закономерности за продължението на живота, въплътено в „събирането” на Лудетината с пръча Маринчо и самотията на козаря, просветлена от трогващ, по своему поетичен спомен. За разминаването на несретника с анонимна горска скитница, единственото женско същество, накарало сърцето му да трепне…
Цялата зрялост и безпощадност на белетристичното си можене, на способността да улови и изобрази най-съкровени човешки трепети, при това у убоги, ощетени от природата и живота герои, у „простички” съселяни, както ги определя Бойчев, той доказва в разказа „Неустойка”. Зад привидно сантименталната история за бедна бездетна семейна двойка, социално безпомощна, опитала в късни години да осинови дете и чрез безответни, трогващи грижи за него да настига съседи и връстници, се очертава трагедия с античен мащаб. На провален порив да си „както другите”, на опропастени надежди да отгледаш отмяна, на грубо отнет обект на късна безответна привързаност; на съдбовна безизходица, смазали героите от мъка, превърнали ги в „две човешки дрипи”, според хирургически безпощадните думи на белетриста.
Топлота и човечност, с навеи на морализъм и акварелна сантименталност, но изкупени от впечатляваща наблюдателност, художествено „повдигат” спомените на Бойчев за най-близките му. Историите за „Мустафата”, „Щедрост”, „Хлеб наш насущний”, се възприемат като стойностна белетристика, като вникване в изконни български добродетели. Впечатляват с психологизма, с проникновение при изобразяването на чудати, трудни за разчитане човешки характери, като този на трудещия се в стопанството бивш фронтовак, Солингена, в едноименния разказ. Една единствена дума в неговия оскъден езиков запас, оцветява според случая емоционална реакция; отричане, признание, несигурност, изразява отношението му към целокупността, към сложността на живота.
По-предвидими, с привнесени „отвън” художествени цели и конюнктюрни отсенки са споменните разкази „Велосипед марка „Бианки”, „По върховете на Манджурия”, не съвсем центрирания „Сенокос”. Вече променени времеви координати девалвират възприемането на „Руски характер”.
Новелата „Момчето и лисицата” заема знаково място в ръкописа. По замисъл на разказвача, но и като логичен резултат от жизнената адаптивност на Бойчев, от вписването му в потока на обновяващото се битийно и литературно съвремие. Не случайно тя е дала заглавие на предходна негова книга.
Селската неопосредствена сетивност, ранният детски контакт с природата, фолклорното словно наследство предпоставят необременената възприемчивост към приказното, към фантазното мислене и „магическите” „намеси” в представите на земеделеца за света. А от там - и органичното, художествено прекрачване от реална фактура към въображение в прозата на талантливите ни, условно означени „селски” прозаици.
Формално новелата може да се отнесе към творческите адаптации на магическия реализъм на българска почва. В първи план в нея Бойчев пристъпва от пътеката на обективния анимализъм и родеене с Емилиан Станев, към света на верблюдите и караконджулите, въобразен от черкаския словомйстор. Само формално обаче; тази кратка новела си е чисто бойчевска, тя илюстрира съзряването на автора като знаков белетрист, тълкуващ от своя позиция житейската пъстрота на съвремието ни.
Сюжетно „Момчето и лисицата” съчетава впечатляващата с детайли картина на живота в българско село някъде по социалистическо време, сблъсква поредица от изконно български, неповторими характери, с модерните догадки за извънземни цивилизации, за тяхна намеса в земните дела. И със скептична авторова усмивка, но и с топлеща сърдечност забърква героите във фантазни събития, които се редуват като на екран в колоритните страници на творбата. Тук и там авторът мъдро се „отдалечава” от разказа, прекрачва към прозрения, към предупреждения относно пътеките по които човечеството наивно ще повтаря стари грешки и бодро ще допуска нови.
В „Момчето и лисицата” Бойчев ни повежда в разказа почти като в научен трактат, с изброяване и коментар на техническите новости, съпътстващи ежедневието ни, със споменаване на слухове и поверия, които перспективата за появата на изкуствен разум пораждат. За да въведе почти нусетно главния герой, момче с фотоапарат, което, божем, заснема приземил се космически апарат и до него - възможен представител на извънземна цивилизация със странен образ на лисица.
От тук нататък мълвата, която поражда тази виртуална среща на Момчето и космическите пришелци дава повод на Бойчев да нарисува изключително ярка, автентична картина на селски характери - Жената с фустата, колективният образ на мъжете от кръчмата (Ерген Никола, Петко Маруляка, Георги Бурлака, Дългия Янко, Стойко Марина, Симо Беломореца и още и още). Зад всеки от тях се разкрива част от лична история, от бита и поминъка на селото, от светогледа, от поверията и проглеждането на съчашниците. Хукнали да гонят лисицата, те ментално прекрачват в света отвъд селския хоризонт. Постепенно мълвата за чудноватото извънземно се превръща в легенда, в поличба за катаклизми. А също така - в послание към потомците, документ за вкопчването на предците във вкоренени представи и предразсъдъци; и заедно с това - за жизнена им адаптивност към непрестанните изненади, които сътворяваната от самото човечество цивилизация му поднася.
Търсейки паралели, можем да доловим отликата: докато майсторът от Черкаски прозира, изявява се през чудатостите на героите си, Бойчев дискретно се отдръпва зад тях, съчувства им, дори когато е критичен.
Като епилог на повествованието в „Българинът - опит за портрет” авторът разсъждава върху националния ни характер, коментира скептични заключения и преценки, изказани от наши духовни първенци. Като отбелязва, че те са впечатляващи и красноречиви, но днес се възприемат по-скоро с усмивка и умиление, анализира емоционалния изблик на Елин Пелин, че „Ако някога България отгледа гений, то ще е на завистта!”.
Тръгвайки от тази преценка, Бойчев аргументирано търси оспорващи я доказателства. И намира едно от най-убедителните: ако завистта е най-отличителна черта на българина, защо не е отразена в литературата ни, защо в нея отсъства плеядата от завистници, известна ни например от френската литература?
Какъв е все пак българинът, разсъждава Бойчев, кои са доминантите на характера му? За да е верен портретът му, не трябва ли да се добавят гостоприемството, любезността, ученолюбието? Но заедно с това - непостоянството, навикът да правим и разваляме? Гордеем се с най-висок показател за интелигентност, стопанисваме богата земя, а сме на последно места по благополучие в Европа. Биологическа кръстоска сме от семето на разнолики предци, минали през балканския кръстопът. Затова сме трудно предсказуеми, ръбест камъни, присмехулници, но не прощаваме и на себе си.
В заключение можем да твърдим, че ръкописът слива в неотделим образ знаково надарения белетрист, наблюдателния документалист, емоционалния мемоарист. Ако трябва да определим с една дума мястото му в духовното ни ежедневие, с увереност можем да твърдим, Бойчев е творец лишен от суета, но заслужаващ компетентно признание.