Юлий Йорданов

Чуя ли името на Кирил Назъров в съзнанието ми застава образът на поета с достолепните стихове, завладяващи съзнанието на детската аудитория.

И това е полезно, защото по този начин той си осигурява читатели за години напред. Нали е казано, че за деца се пише като за възрастни, само че по-трудно.

Ето тази трудност поетът взе да атакува с новата си стихосбирка „Искри в тъмата” - дело на издателство „Българска книжица” през 2021 година. И удря право в десетката, защото с щурм бичува обществото.

Прехвърлил своето осемдесетилетие, от върха на възрастта, която наричам патриаршеска или възрастта на мъдреците, Кирил Назъров спокойно може да огледа своя изминат път и да види светлините и сенките на житейския си стаж. И това той го прави в увертюрното си стихотворение на „Искри в тъмата” - „Сатирици - 1941″.

Впрочем, това не ми звучи стихотворно, а римуван анализ на каузата, на която се е обрекъл сатирикът. С присъщото си чувство той подлага на огън порядките в обществото, активно дирижирани от политиците. Неслучайно в поантата казва:

Редиците на сатириците редеят,
редиците на политиците едреят.

Дордето има
лъжливи, алчни политици,
добре, че има
наивни и достойни сатирици!

Дааа! Наистина сатириците ни са дoстойни и колкото и да се мъчат да изправят кривиците на обществото, дори и да не успяват стопроцентово, все има някакъв резултат.

И в това задъхано от завист, злоба, отмъстителност и лакомия бездуховно време, се сещам за една мисъл на голямата Вирджиния Улф „Изкуството е първият лукс, от който обществото се отказва в тежки времена и творецът е първият пожертван.”

Ами така е - сатириците винаги стават жертва в тази война с явления и обществени порядки, които стават нещо като характерни черти в поведението на българина. Дори има тенденция за потулването им. Но всъщност, криейки и възпроизвеждащи подобни кусури в националния си манталитет, не само ги съхраняваме, но и възпроизвеждаме от поколение на поколение.

Думата ми е за страстта на българина да уязвява другия, особено по-умния, по-успелия, опиталия да се отдели от блатното спокойствие на посредствеността. А нали се сещате кой е опиталият? Сатирикът - естествено! И Назъров е категоричен:

Вече нямаме покой
от абсурдите безброй,
ала този
май
най
ни тормози.
Управленска свита
докато
отчита
благоденствие, растеж…,
нископенсионните не спират да умират,
а кадърната младеж -
беж,
с тъга
прощална,
към държави чужди,
но нормални,
без абсурди!

Чета „Искри от тъмата” и все повече се убеждавам в силата на Кирилназъровото поведение на изповедалност, но и на гневен изобличител на пороци и недъзи, на отцепредателства и безскрупулност в съвременното ни общество.

Забелязвам го и в циклите му в книгата „Сатиристишия”, „Четиристишия” и „Двустишия”, където със силата на епиграмата и афоризъма подлага на огън и жупел недъзите у нечестивите българи, с успех деятелно проявяващи се в каузата „ползу джобу”.

Отзвукът е у спецовете - литературни капацитети, които приемат ласкаво и оценяват с престижни награди сатиричните творби. В колоната на премираните стихосбирки на Назъров: „Малокалибрени усмивки”, „Под вола теле”, „Сентенции без граници”, „Писатели в епигРАМКИ” се нареди и „Искри от тъмата”, която през 2022 година спечели наградата на Съюза на българските писатели.

Струва ми се, че това е достойна оценка за поета и гражданина Кирил Назъров. И това е справедливо, защото сложа ли на везните - на едната поета, пък на другата гражданина, виждам една равновесие. И това се дължи на силно бушуващата негова будна гражданска съвест.

Пътеките на нашата страна
през времето били са стръмни,
окървавявани,
о оскъдна светлина,
ала достойно извървявани…
Уви, сега
в безвремие сме тъмно!
А докога?

Ето този въпрос силно ме тревожи, защото отговорът никак не е лесен. Нима можем да прогнозираме кога черното, негативното в делника ни ще изчезне?

Не зная колко поколения ще минат своя житейски път, докато завистта, злобата, егоизмът, отмъстителността и лакомията ще бъдат запратени далеч в историята.

И тогава некадърникът няма да сипе отровните си стрели, а като кадърния човек ще даде изява на възможностите си за просперитета на обществото, не за личния си просперитет. Много е прав поетът в стихотворението си „Имитация”:

Пред Европа имитираме,
че на всичките проблеми,
колкото и да са големи,
някакъв колай намираме.

Имитираме реформи
и програми, и платформи.
Смешно е, но имитираме,
че нямаме престъпност даже
по високите етажи.
И полицията имитира,
че се реформира -
държавата и гражданите рекетира.
А съдебната система
е безкрайна тема…
Още имитация:
че сме нация
с ромска интеграция
с намалена бюроклация,
с много ферми и стада…

Е, да -
такава имитация
и Европа имитира,
че ни субсидира.

И се питам, пък защо да не попитам и тебе, читателю, до кога с тази имитация? До кога ще консумираме сирене, колбаси и кашкавал имитация? До кога пенсиите и заплатите ще са имитация, а цените ще хвърчат на фурия? Отговорът е кодиран в политическата мимикрия. Може би го намирам до известна степен в стихотворението „Политическо безцветие”:

Прелива се в очите ти отдясно
ту синьо, ту кафяво, ту зелено,
наляво ли обърнеш взор - о, ясно:
очите ти изпълват се в червено.

Обагрено в така богата гама,
пъстрее ярко нашто общество.
Единствено май в тази гама няма
достатъчно и сиво… вещество!

Любим цветец додето си избираш:
червено, синьо, жълто, бозаво…,
с безцветно настроение разбираш,
че положението никак не е розово!

Затваряйки и последната страница на книгата, считам, че проф. Ивайло Христов е напълно прав, казвайки в доклада си по време на тазгодишната литературна дискусия в Съюза на българските писатели: „Искри в тъмата” е нарекъл стихосбирката си Кирил Назъров.

Още самото заглавие показва, че за поета хуморът и сатирата не са съчинителство на развлекателни стихчета, а сериозен разговор за нравствените стойности, които обществото ни предлага. „Сюжетите” в книгата са съчетание от два типа отношение към нещата: вземането им едновременно като истински и като неистински, приемането им едновременно сериозно и несериозно, действително и недействително.

В шеговит план текстовете изобличават лицемерието, суетата, парвенющината, чуждопоклоничеството и пр. Ето защо в сатиричните си творби поетът не осмива толкова индивидуални недостатъци, а явления и типове, характерни за българския характер.

Кирил Назъров не се страхува да сподели потулвани истини, да бъде директен до болка, да изговори магическата фраза „Царят е гол” от знаменитата Андерсенова приказка. Стиховете му не бягат от реалностите на деня, не се свенят да създадат нещо силно, нещо интересно, което да увлича и да стряска мисълта.

В стихове като: „Държава на абсурдите”, „Имитация”, „Къде отиваме?”, „Политическо безцветие” Кирил Назъров показва нихилизма и сребролюбнето на управляващата класа.

Склонността й да подменя обществените интереси с лични и корпоративни, е най-страшиото предизвикателство, пред което стоим, защото поставя под съмнение бъдещото на българската нация през XXI век.

И защото бъдещето ни е заложено именно в съхраняването на нашата духовна самоличност в глобалния свят, във възкръсването на попарената обнч към отечеството. Така или иначе, националната идея е велика идея! В глобалното общество тя е единствената жизнена идея, която сродява гражданите в една страна и ги превръща в общност.”

Новата стихосбирка на Кирил Назъров е и поредната висококотна поляна на автора в изкачването на поетичния Еверест. „Искри в тъмата” е метафора, която много бих искал да разкъса мрака на времето, в което живеем. За да станем по-човечни, а добротата се настани трайно сред нас.

Защото вярвам, че ще се съгласите с мене: животът човешки е като росата. В утрото се появява, но пекне ли Слънцето - изпарява се. И всичко си остава тук - на земята. И нищо не отнасяме в небитието. Защото нито ковчегът има вътрешен джоб; нито катафалката има теглич!