Светозар Казанджиев

Четвъртъкът обикновено е дружелюбен към мен. Днес установих, че това не е даденост. 8 юни приличаше досущ на безбройните Марко Тотеви дни. „Тотевщината” му започна от сутринта. Вместо нормален автобус по линията Смолян - София, превозвачът ни пробута „Хлебарка” - микробус от онези, с които в Германия разкарват хляб по магазините. Тук не е Германия, в „хлебарките” може и хора. Четири часа и половина бяхме като копърки в кутия.

Шофьорът - непукист, въобще не му дремеше. В София, край Лъвов мост спря на червено и аз изхвърчах като тапа от шампанско. В боксовете на магазин „Била”, срещу едно левче, заключих своя багаж с изключение на чадъра, защото бе юни, а през юни вали по три пъти на ден. Препуснах по бул. „Мария Луиза” към първия адрес на моите ангажименти - Съюза на българските писатели. Хората, които търсех отсъстваха. Заместващата секретарка на шефа - слабичка, висока жена, заредена с доста „черна” енергия, ме прегърна за „Добре дошъл!”, а аз целунах хлътналите й бузи три пъти, лъжейки, че ми е приятно. Далече по-приятно ми беше да търся „загадката”, скрита там някъде, неудобно ми е да кажа къде. За да не бие на очи моят „разврат”, от време на време я поглеждах как лакомо смуче цигарата и като жена „застанала на гюме”, оставях я да ме отпива като слаба ракия.

Единственото, от което се възползвах в случая, бе тоалетната. След двеста и петдесет километра, пропътувани в „консервена” кутия, не е трудно да си представите в какво положение бях.

Бързо консумирах „удоволствието” от неочакваната среща и слязох в градината на ведомствения ресторант да изпия една бира. Под дърветата бе пусто, имаше трима клиенти на една маса, които сърбаха шкембе чорба и наливна бира. Отдалечих се, не ги познавах, пък и нямаха вид, че са от нашата „кръвна група”. Още докато сядах на стола, сервитьорът - старо перикенде, се запъти към мен с черна кожена папка под мишница.

- Наливна бира, ако обичате! - изрецитирах като тийнейджър на училищно тържество, спирайки го по средата на пътя. Той се намръщи, че няма да консумирам храна. Не че бях сит, просто не бях командирован и цепех стотинката. В подобни случаи пропускам обяда или вечерята, задоволявайки се с една бира или шише минерална вода.

- Пепелник? - попита вежливо човекът, въпреки видът му на перикенде.

- Не! - отвърнах. - Не пуша.

Бирата беше „Каменица”, но ми я хвана за „Старопрамен”. На плота бяха монтирани две зарядни - за чешката бира зарядното не работеше от миналата година. Знам го от по-ранни измами.

Докато пиех „Каменица”-та, въобразявайки си, че е произведена в Прага, а не в Хасково с „обогатена” вода, реших да звънна на един предприемач от моя южен край. Бях написал дебела книга, за която издателството поиска още по-дебела сума пари. Търсех изход. Предприемачът, току-що излюпен, не вдигна. Отново трябваше да разчитам на себе си. Щях да се изненадам, ако съдбата се беше смилила.

Изпих бирата и поех към Националния дворец на културата да се пошматкам из Панаира на книгата. Нали съм писател! За съжаление издателството, в което печатам своите книги, не участваше в изложението. Нямало мениджър? Старите кучета чакат друг да им свърши „черната” работа. Панаирът на книгата беше приключил и в момента течеше Седмица на детската книга и работата с деца. В дъжда и това бе вариант да използвам сушината, но входовете на двореца бяха залостени от злата вещица-чиновничка. Часът беше едва шестнайсет и трийсет.

Слязох в подлеза при фонтана с големите топки. Красота - мозайки, пияна вода, лъскави топки, отражения!… Седнах на една пейка от никелирани тръби, облегнах се на колоната, извадих тефтера и написах настоящите редове. По време на съчинителството притварях очи и мислех, защо съм такъв Марко Тотев? Защо съдбата е скръндза към мен? Защо едни имат толкова много, други толкова малко?… Но да не смесвам философските с литературните въпроси. Трима десетгодишни скейбордисти надуваха главата ми със своите скокове върху цимента, докато ме изгонят на повърхността. Превземайки стъпалата нагоре, видях на една от площадките десетина девойки, съблечени по шорти и тениски, разучаваха танц под акомпанимента на касетофон. Хубава гледка.

Пред двореца времето беше различно. Слънце печеше. Аз разтворих чадъра да изсъхне и се облегнах на топлата ламарина, боядисана в тъмно. Гледах хората, как щъкат надолу-нагоре. Няма нищо по-интересно от движещия се хаос. Скрит зад слънчеви очила, наблюдавах нахално, подробно, без никакви намерения. В подобни случаи, когато бях млад, все ми идваха наум някакви намерения.

Докато скицирах живота, една сянка ме облада откъм гърба. Жена - непозната, нехубава, ненормална, с черна бенка на носа и дълги, редки „мустаци”. Едната й ръка беше извита в странна форма по рождение. На нея беше нанизала кошница с череши и дамската си чанта, а в другата стискаше чадър като бастун. Косата й - пъстра с преобладаващо бели кичури, очите - безизразни, все едно на призрак. Дъхът ми спря. Единственото хубаво нещо в картинката беше приличното облекло и мекия й почти топъл глас:

- Господине, искам да си направя селфи с вас - помоли непознатата без никакъв свян.

- Защо точно с мен? - обидих се. - Нито съм млад, нито красив, още по-малко фотогеничен! Пък и да съм?

- Защото изглеждате прост като мен и приличате на моя човек… Вместо да се изфукате, че съм ви забелязала, вие се фръцкате. Женчо!… Не ми отказвайте, искам да го накарам да ме ревнува - почти проплака жената с черна бенка на носа и редки мустаци под него.

- Щом приличам на еди кой си, хайде! - съгласих се.

- Благодаря. Убедена бях, че вие сте правилният човек.

- Кой ще снима?

- Аз с телефона. Може и вие, да съм неангажирана, да демонстрирам страст, влюбеност, задоволство…

- Елате по-близо и внимателно със страстта - поканих я, докато гласях старомодния й „Самсунг”. Жената ме прегърна, доближи лице до моето, усмихна се, промуши дефектната си ръка, с кошницата и чантата зад гърба ми. Докато настройвах кадъра, тя затрепера. Личеше, че отдавна не е общувала с мъж.

На години изглеждаше около петдесетте, аз бях на колкото съм - шейсет и седем. Но хората не ми вярват. Изглеждам им глупав, несръчен, незрял. Случката в случая е поредното доказателство. - Готово! - възкликнах убеден, че съм направил малко добро.

- Господине, мноого сте сериозен в кадъра. Моят няма да повярва, че вие сте жребецът откраднал буйната му кобилка. Усмихнете се, но не като президента Стоянов, лекичко, да личи, че сте авторитет, че владеете положението. Хайде още един кадър - замоли ме непознатата.

- Щом е за каузата, нека - взех отново „Самсунг”-ът и отдаден на женското обладание, дошло против волята ми заедно с миризмата на чесън и некъпано тяло, усмихнах се като любовник-крадец.

Вторият път жената ме прегърна още по-пламенно, направо залепи бузата си до моята, усмихна се като раздавачка на щастие и насити с живот безцветните си очи.

- Благодаря, сега вече сме истински любовчии. Вижте какво щастие грее около мен, каква усмивка и какви „сини” очи, господине! Пък и вие, цъфтите, цъфтите, но с изражението си казвате: „Нека да не се хвалим, може да е на уроки”.

- Права сте. За мен беше удоволствие - измънках.

Това за удоволствието бе чиста лъжа. Чак тогава вдигнах поглед нагоре и видях двете рекламни пана върху лицето на НДК: едното за „Щуреца” Кирил Маричков и „Фондацията”, които щяха да отбележат 75-та годишнина на фронтмена през октомври и другото - за Марио Бионди - италианска звезда, наследник на Бари Уайт. Идваше направо от „Роял Албърт хол” - Лондон - през есента. Този пич от Ботуша, с брада и очила, с черна шапка и пасторско сако - грозно красив, ми изглеждаше като Аполон в сравнение с мен и компанията, която анализираше селфито, облегната на рамото ми, приела ме за любовник. Съжалявах, не защото доставих мъничко радост на непознатата, а за съпругът й, когото щеше да прецака тъй елементарно.

- Къде е мъжът ви, та сте толкоз ревнива? - попитах, колкото да не ми влизаше в работа.

- На гърба, в раницата ми.

- Майтапите се, нали? - ококорих очи.

- Никакъв майтап, чуйте: Докато бях млада, той полудяваше. За моите чувства да не говоря. Умирах по него. Всеки ден бяхме заедно и всеки ден аз изтичах като струйка вода по гърба му и се разтварях в неговата и моята страст. Признавам, той имаше по-силни мераци. Обичаше ме повече и ме биеше повече. Все в главата. Тогава пищях и го молех: удряй ме в задника, не в главата, ще ми повредиш акъла! Той, стиснал косата ми в яките си ръце, доближаваше муцуната си до моята и крещеше: „Със задникът ти аз се погаждам, с главата ми е проблемът!” Не съм лесна, признавам. Приискваше ли му се любов, а то ставаше по няколко пъти на ден, задоволявах го на макс. След „битката” моят човек ме прегръщаше, извиняваше се и ме проклинаше, че до хубавато сърце имам още едно - отвратително грозно. На другата вечер пак същото: бой и секс. На петдесет ме сгащи женската болест и престанах да му правя любов. Тогава го удари на пиене. Спря да ме бие. И пари за кръчма спря да иска. Тръгна по курви. Разбрах го от по-малката ми сестра. Беше я омагьосал и трети месец й сваляше гащите. А аз бачках от седем до седем. Освен нейните кюлоти, свалил прашката и на дъщеря й, а тя непълнолетна. Сестра ми го обадила в полицията. Забелезничиха го за педофилия.

- Значи е в ареста? За каква раница и какъв гръб ми плещите? - съвсем се обърках.

- В дрънголника някакъв рецедивист, демек „бай Ставри”, му хвърлил око и го „разпечатал”. За назидание, успокоиха ме от Полицейското. Оня му скъсал „сливата”, а нашият не издържал на срама и се обесил с колана в килията. Помолих гробарите да го кремират и сега си го нося в торбата.

Непознатата свали шарената раница от гърба, извади от нея дървена кутия, върху която бяха изписани трите му имена и я постави върху горещата ламарина пред мен.

- Вие сте луда! - реагирах неделикатно.

- Влюбена, господине, не луда. Всяка вечер идва в съня ми, разговаряме по един час и когато стигнем до каране, той иска прошка и чаша вода. Срещите ни завършват винаги с целувка. От нея се събуждам щастлива, напълвам едно шише с вода, слагам го до „саркофага” и спя непробудно до изгрев. Довечера ще му покажа снимката. Искам да знае, какво е загубил, пък и да помни, че не само той е вършеел моя харман. Ей така, от инат… Благодаря ви! Вие наистина приличате на него - един такъв смотан, любопитен, с безсрамни очи, готов да прескочите зад чуждия плет. Мъже - китайски боклук, менте до менте!

Непознатата, с нанизана кошница и дамска чанта на осакатената си ръка, с шарена раница на гърба, с тъмносин жакет и светлосиня плисирана пола, обута в лачени обувки на токчета ме използва както поиска, а след това се отдалечи без дори да се обърне. Беше щастлива със своя инат и със своята необяснима любов.

Аз стоях облегнат на парапета пред Националния дворец на културата, гледах забързания живот и се изненадвах, че той няма никакви чувства към мен. Слава Богу, тази с чувствата ми разбърка „файловете” в главата и не само тях, малко след като офейка открих, че е бръкнала в джоба и за телефона ми.

Какъв четвъртък, какъв 8 юни!

2020 г.