Иван Есенски

Едно от странните занимания на поетите е да се задяват с времето. Знаят, че то помита всичко, че подскоците в подножието му са само театрален фитнес, но с детински инат размахват пръст на вечността. Навярно това е нещо като браншов ритуал и част от статута им на богоборци. Иначе зад мукавената броня на позата се таи все същият ужас от бездната на мрака.

Иван Динков беше в развод с иконите на времето.

Тайно се притесняваше от калцирането на словото. От закърняването на крилата. От превръщането му в мебел, в битова техника. Когато го задушават варовиковите метастази на съществуването. Когато неговата гъвкава плът започне да се втвърдява и ставите му заскърцат от безпомощни повторения.

Трудно свикваше с отнетите от годините територии, с мисълта, че остават все по-малко часове за довършване на започнатото: „По пръстите си, даже и по палците / усещам нещо като слуз от времето - / втвърдява се неумолимо калцият / преди да сложа име на поемата.”

Единствената му поема така си и остана без име - „Поема”.

Принадлежеше към авангарда на поколението, което през 60-70-те години на миналия век прокара дълбока бразда в словесната нива на България. Епоха на кипеж и откривателства, тържество на духа и сбъдване на пророчествата.

И разбира се - неминуемите драми, които съпътстват делника ни. Отделно - ръководната роля на идеологическите пелени, с които трябваше да се повиват новородените идеи. Химнопеенето беше съблазнително и доходно. Сръчните майстори на тъпана и дайрето се уреждаха за платена опозиция - назначаваха ги за избрани.

За неговите възпеви печелившите трикове са противопоказни. Това са  песни от синовна обич, състрадание и безкомпромисна принадлежност - на тази земя, на този народ, на това настояще. Императивни, та чак стряскащи със своята категоричност, без  фалцети и условни наклонения.

В поезията на Иван Динков с нова сила зазвучават завещани от Вапцаров интонации - тя е нажежена  сплав от нежност и дързост, от сълзи и възторзи, в която се усеща как пулсира разтопеният метал на земното сърце. Такова нерегламентирано предизвикателство е в драстично несъответствие и с каноничната патетика, и с придворната трубадурщина, а за естествените врагове не е нужен повод за атака.

Неочакваният аргумент се появява в лицето на неговата „Епопея на незабравимите”, която нарушава и без това деликатното равновесие. От една страна е пряката алюзия с епопеята на Вазов, изтъкал канавата на българската историко-емоционална памет, а от друга - хлъзгавата антифашистка тема. Тя, темата, има своите назначени тръбачи, но натам пъпли цяла армия доброволци, които откровено гледат на нея като на дойна крава. Или скоростен лифт за изкатерване на литературните Хималаи.

„Епопея на незабравимите” се посрещна с притихване. Нямаше речи и духова музика, но липсваше и познатото злословие и съскане зад гърба. Чистата изворна поезия не оставяше място за издевателства - книгата утвърждаваше един нов поетически синтаксис, впил жилави корени в песенната съкровищница на родния край на поета. Всичко: формата, разгърнатите тропи, елегичните рефрени и суровата картина на сблъсъка между живота и смъртта придаваха на тази книга очертанията на молитвен дом, където и поплаци, и бдения завършват със скръбната въздишка на друга една негова поанта: „Никоя победа не връща мъртвите.”

Тази книга на Иван Динков се нарежда в челото на българската поетична мартирология, а като творческо постижение и експериментално поле в развитието на съвременния поетически език е определен принос. И предупреждение към съвестта на живите, заели се трескаво с осребряване идеята на борбата и трупането на лихвоточки от безсмъртието.

* * *

Ръбат, неравноделен, спазматичен, беше въздигнал поезията в ранг пиедестал на битието. Не стиховете, а Поезията-Сътворение: с неведомите пространства на безкрая, с грохотните галактични колаборации, с ревниво пазените тайни на чувствената материя, известни само на стръкчетата трева, с която в крайна сметка обрастват костите ни.

Изричаше думите с някаква бавна тежест и те потичаха на върволици по страниците на живота - така тече Марица, понесла през зелените поля на Тракия мистичните пясъци на толкова легенди.

Този жанр го привличаше. Мисля, че винаги готовото за действие  въображение е една от причините да създава и митовете за себе си. Окололитературните момчета ги тиражираха със светнали очи, готови да легнат на амбразурата заради тия, общо взето, невинни фантазии. Немалко биографии се състоят от такива амбразури. От измислени разходки, измислени откровения. Измислици.

Той не ги опровергаваше. В словесното художество митологията е мащеха на истината, но често е епилог на самата литература.

* * *

Вървеше през селитрените снегове на паметта с унесената усмивка на есенен минзухар. Бяха дошли времена за други очи, друг слух, друго осезание. Стремежът към истината разполагаше само с несигурния компас на Езоповия език, а зад него напираше неясният копнеж за европеизъм, за признание и извън страната. Разгоря се спор за конфликта между нашето и чуждоземното - в културен, исторически, дори антропологически план. Неизкоренимата посредственост носеше съчки за огъня…

Появи се неговата „Почит към литературата” - посветен на словесното изкуство самороден слитък, афористична стихия от разсъждения, квалификации, дефиниции и присъди. Също толкова категорични и нетърпящи възражение.

След фрагментите на Далчев тази книга въздействаше като шампанско. Едно от нейните обобщения за нашите географски ширини звучеше като Ювеналов сарказъм: „Ниските литературни тавани са дълги.”

Винаги съм възприемал прозата на Иван Динков като превод на поезията му. А и той  подсказва: „Нашият живот е само превод / на един познат оригинал”.

* * *

- Защо „навътре в камъка”? - питам.

- В него се влиза само гол - отвръща.

Седим на мраморната извивка на Алековия паметник в Острова, от цигарите ни се вие синкав дим, синьо е станиоленото ноемврийско небе, синята есен на Пазарджик ни обсипва със златни ясенови и кленови монети - щедри монети като в дъждовното стихотворение на Веселин Ханчев.

- Така е - съгласявам се, - гол. Дори името си оставяш отгоре - заедно с датата на раждането и тази на влизането в него.

- Знам! - изрича със сини устни каменоделецът на Високото Слово. - Влизал съм.

Беше му омръзнало да се разисква. Задаваха се дълги, шумни и бездетни години. Начеваше се разпадът на човека. А той едва удържаше и съседните рими да не се разбягат:

Все тая честност, честност, честност!
И все така известен с неизвестност.
И все така с единствената мисъл -
да завещая чашата си чиста.

Със смъртта Иван имаше лични сметки за уреждане. Не й прости никога.  И по-скоро на себе си зададе оня въпрос, с който започва всяка съпротива: „Защо умирам и защо отново / смъртта приема образа на слово?” Запита се без плачливата жалба от  преходността, с онова негово спокойно любопитство на изследовател, самозаразил се, за да изследва симптомите на болестта.

Неговата болест беше животът.

* * *

Посивели от цяла нощ рецитали и вино, прибираме се с него и Боян Ангелов току по изгрев. Тогава в календара имаше такива прекрасни нощи.

Опушеният му глас, долитащ на пунктири между подрънкването на първия подуенски трамвай, е дрезгав от неподправена бащинска тревога:

- Мъчно ми е за вас тримата - как ще го изкачвате това стръмно без мен (третият е другият поет от нашия край - Петър Илинов, нощният ни домакин). Да знаехте само какво ви очаква, едва ли щяхте да се захванете…

Отвръщаме почти едновременно:

- Ами! Щяхме!

Предчувствието не ни подведе - на тръгване ни завеща чистата си чаша, изкована от бронзовите удари на голямата камбана в село Смилец така, че да звъни само на празник.

И тя звъни.