Борис Кольковски

След Европейската война една овца в Гърция правеше цяла жълтица. Минеш ли границата и тя ти е в джоба. Ама как тая пуста граница да се прерипне.

Митничарите, хайде, някак ще ги подкупиш, но тия граничари не може с нищо да ги подмамиш. И шарят ли, шарят по граничните пътеки не само деня, а и нощ.

Ала и на тях им найдохме цаката. Вардим отблизо и мине ли патрулът, след половин сахат преметнем от другата страна двайсет-трийсет овце. То се знае, без никакви чанове, тюмбелеци.

Сторихме го веднъж и жълтиците тропнаха в джоба. Повторихме. Още по-добре беше - петдесет жълтици в кесията влязоха. Брат ми, Томо, съвсем разцъфтя и ми вика:

- Стига сме били будали. Тоя път ще преметнем двеста.

Ама на вторите двеста стана засечка. Граничният офицер ни разбрал чалъма и таман да минем границата, няколко пушки изтряскаха.

Фукнахме да бягаме, но и други пушки се чуха. Значи бяхме в засада. Овцете ги конфискуваха. Ама овце да ти види окото! Охранени и все вакли. Отвъд границата за всяка даваха от жълтица нагоре.

Туй с овцете, а на нас ни писаха глоба, и то такава, дето кожата сваля. Ходихме, молихме се и в Дьовлен, и в София. Всякъде пускаш пари, и то тъй, че някога даже ги не броиш. Давахме, раздавахме, но и дето остана, хич не бе малко.

Трима братя бяхме: Томо, Гочо и аз. Гочо бе като на хармана роден. Нито бързаше за някъде, нито парите го влечаха. А иначе бе голям куражлия - окото му от нищо не мигаше. Той и прекарваше повечето от овцете нощем през границата.

Томо бе много лаком за работа, ама и за пари. И сега, след тая история съвсем се поболя. Хич никой не му натякваше, че прекарването на големи билюци бе тръгнало от него, но той пак скимти, стърже и взе да му се ошмулва косата, като на вързано куче от глад. Та това остави, ами ги и приказва едни, както е у тия, дето им се струва, че не са сами.

Баща ми беше поостарял, а аз бях най-голям, та всички у дома все гледат в мене. Чудех се, маех се какво да правя. По-стари люде разпитвах за цяр.

Викат ми - благо му думай и ще му мине. Думах му, думах му, ала промяна никаква. При доктори ходих. Те пък искат човека да видят. А аз как на фамилията такава дамга да туря.

И с тая работа сам се заех. Дойдох си от мандрите в село. Томо се бе сврял в една стая и все гледаше кой знае къде. В ония години попушвах цигари, та седнах до него да си свия една.

Кутията с тютюна бе сребърна с много шарилки и Томо следи ръката ми, както котка следи риба, кога я люлеят. Рекох си:

- Хубаво, пътят е прав.

Бързешком завих тютюна не в цигарена хартия, а в една хилядарка. Рипна Томо и се развика:

- Яла, майко, Стою е луд.

Аз все едно, че нищо не чувам и с една главня си помогнах, та цигарата пламна. Майка не чу ли или кой знае защо, хич се не мярна.

Тогава извадих и последния хап - то бе пачка хилядарки от левове, драхми и ей тъй, все едно съчки, ги фукнах в огъня.

Той пламна и Томо се втренчи в него съвсем вцепенен. Страх ме бе даже да се не метне в него. Ала не. Само гледаше с празни очи нагърчените пепеляви хартийки с някакви знаци по тях. После очите му се усмихнаха, както преди и ме прегърна…

Към нас мъже туй го не правят, ала ние стояхме прегърнати не знам колко време. И никога повече за тази загуба не си казахме дума.

Иначе, пак сме бивали горе. Падали сме и долу. Ала знаехме, че майсторлък е да спечелиш, дваж майсторлък е от загубата да излезеш.