Иван Енчев

85 години от рождението на Петър Василев  /4.07.1937 - 17.03.2020/

Нека уточня! Аз не бях сред афишираните приятели на поета Петър Василев. Някои от тях непрекъснато се навъртаха край неговата личност, та белким да прихванат поне малко от поетичната му слава.

Без да сме всеки ден заедно, ние с него чувствахме душевно сродство. И двамата по характер сме по-затворени хора, не обичаме да шумим около себе си. Иначе по емоционалност сме избухливи и никога не се примиряваме с явните нередности и несправедливости.

И двамата по рождение сме селски чеда с лесно нараними души. Имаме еднакво филоложко образование. Известно време по принуда бяхме „селски даскали”.

Въпреки различните ни служебни и битови изяви в Хасково, и той, и аз се чувствахме пришълци в този град. Дори нещо повече, аз го имах някак си като по-голям брат. /Може би заради това, че с родния му брат Димитър Василев сме набори, състуденти и работихме в една редакция./

Аз винаги съм му засвидетелствал моето уважение за неговата несъмнена поетична дарба и трудолюбивост и добре спазвах моето място в творческата йерархия.

С него взаимно зачитахме по достойнство труда на другия. Поздравявахме се за сполуките си. Не си завиждахме. Знаехме, че общественото признание е непостоянно като капризна красавица, но призванието ти не може да го отнеме никой.

С Петър Василев си бяхме близки по свой начин, без да го показваме пред другите.

Ето всичко това ни сближаваше по човешки. То беше необяснимо за неговите ежедневни показни сподвижници в последните години, които често го използваха като параван за свои користни цели.

Понякога с Петър Василев си приказвахме по конкретни творчески теми, без да злословим за други писатели. Ще спомена само някои най-обикновени „битови” примери от нашето общуване.

По времето преди пишман революцията през 1989 година аз го помолих да ми направи препоръка за членуване в Съюза на българските писатели. Той ми отказа под благовидната причина, че вече бил станал поръчител на доста други кандидати.

Обидих му се, разбира се, но не си позволих да го охуля, както правеха някои други хасковлии. Помолих поета Таньо Клисуров от Стара Загора и разказвача Христо Карастоянов от Ямбол и те без никакви уговорки ми станаха поръчители.

Много по-късно, вече в уж демокрацията, Петър Василев написа собственоръчно препоръчително писмо до действащия председател на СБП Николай Петев не само да ме приемат в Съюза, а и да ме направят председател на хасковското дружество, за да го заместя като такъв.

Този път аз отказах по съвсем обективните причини на разпад на колегиалните отношения между пишещите в града.

И друг пример. През 2018 година, когато подготвяхме учредителния брой на списание „Южно утро”, на което бях главен редактор, с много уговорки едва успях да уговоря Петър Василев да стане член на редколегията.

Уви! Поради непрофесионалните намеси на някои „помагачи” този брой на списанието се оказа несполучлив. На официалното представяне в зала „Хасково” аз не присъствах на трибуната. А Петър Василев публично изказа съжаление, че се е съгласил да членува в редколегията.

Заради неговия висок естетически критерий мнозина го осъдиха. Тъкмо по този повод аз пък бях направо заклеймен точно от ония, които провалиха моята първоначална идея.

Тя беше да се възроди, доколкото е възможно при днешните условия, добрата традиция на някогашния литературен алманах „Юг” под ръководството на Иван Николов.

Това се подсказва от заглавието на списанието „Южно утро”. Аз го утвърдих с доста усилия срещу късогледото настояване на техническия организатор то да бъде „Родопско утро”.

При онзи случай, въпреки че го насадих на пачи яйца, Петър Василев не ме укори, че съм го подвел да заложи авторитета си на нещо несигурно.

Ха, сетих се и за една почти комична случка.

По едно време сред нашите среди се беше заговорило, че е редно когато някой от местните автори ни поднесе своя книга, да му я заплащаме - един вид да го спонсорираме. И аз заплатих на Петър Василев най-новата му книга. Той прие десетачката някак неловко, сякаш крадеше златно кюлче пред очите на цялото кафене.

Срещнахме се чак след четири-пет дена. А той още отдалече ми вика: „Иване, вземи си парата! Аз не мога така”. Върна ми една смачкана на хармоника десетолевка. Горкият, как ли е спял толкова нощи с такова „голямо прегрешение”?!

И този път се убедих, че той наистина ми е приятел, но не му е в характера да го показва за щяло и нещяло…

Доста по-късно реших да си направя една закачка с Петър Василев и написах една пародия. Ето я и нея:

РАП  НАСЛЕДСТВО

Дружески шарж

На Петър Василев

Две-три сливи сам обрах,

две-три сливи, още и череши.

Ах, ах, ах! Няма, няма лаф!

То, каквото беше, беше.

Беше само за пердах.

Ах, ах, ах! Няма, няма лаф!

Вече аз съм други - туй разбрах.

Търся сливи само за ошаф.

Ах, ах, ах! Няма, няма лаф!

Май че стигнахме до гаф:

имам сили само за ошаф.

Ах, ах, ах! Няма, няма лаф…

Хасково, кафене „Мемори”,

09. 08. 2018, четвъртък

Тази приятелска закачка я написах по повод на твърде известната песен „Наследство”, по-популярна като „Две праскови и две череши”. Тя е създадена през 1985 г. по стихотворението на Петър Василев „Наследство” от композитора Митко Щерев и рок-групата „Диана Експрес”.

Песента се изпълнява и до сега, вече няколко десетилетия, от различни изпълнители…

Беше сутринта на 9 август 2018 г. По някакво изключение на външната тераса на хасковското кафене „Мемори” на масата липсваха ежедневните други пишещи братя. Бяхме само двамата с Петър Василев. Той пиеше обичайния си айран, а аз - малко кафе.

Попитах го иска ли да прочете един мой ръкопис за мнение. Погледна ме с полунасмешка, което означаваше, че очаква някаква шега. Показах му листа, където беше ръкописният текст на дружеския шарж „Рап наследство”. Подадох му и химикалка, за да редактира нещо, ако реши, че е необходимо.

Петър пое листа. Сложи си очилата. Четеше бавно и дори поправи една буквена грешка, която съм сторил от недоглеждане.

Свали очилата си. Известно време ме гледаше хем приятелски, хем дяволито, хем малко тъжно. Рече ми:

„Написал съм доста книги със стихове и толкова големи поеми, а едно съвсем обикновено кратко стихотворение, което не може да се похвали с нищо по-особено, ми донесе слава, както никое друго мое произведение.

Ха, иди сега, че обясни на почитаемия читател кое от това, над което се трепем ден и нощ, е стойностна литература и кое не е.”

Съгласих се него. Създадените от автора произведения заживяват свой собствен живот, независим от мнението и волята на създателя си. А някои творби дори го надживяват. Дай, Боже, всекиму.

После продължихме разговора си за липсващото книгоразпространение и сполетялата ни в последно време духовна суша в областта на културата…

Та, такива бяха отношенията ни с деликатния човек и талантлив поет по призвание Петър Василев - приятелски по душевни подбуди, а не по лицемерни  користни стремежи.

Жалко е, че вече две години той не е сред нас. Искрено ми липсват кратките ни човешки разговори насаме с него.