По повод „Сирак Скитник. Следите на Скитника. Критика и публицистика”, С., 2021,  съставител Милена Бойчева

Панко Анчев

Какво друго бихме могли да очакваме от днешния български литературен и художествен живот, от художниците и писателите, а и от литературоведите и изкуствоведите, освен да бъдат безразлични към факта, че е издадена една забележителна книга със статии, рецензии и размисли на един голям художник, художествен критик и теоретик на изкуството от първата половина на ХХ век Сирак Скитник.

Сирак Скитник е един от най-ярките и вдъхновени представители на българския художествен свят, който между двете световни войни упорито, но и успешно търси пътищата за развитието на българското изкуство. Българският свят е изправен пред важната равносметка на изминалото след Освобождението време, на дълбоките изменения в социалната действителност и на проблемите, които те поставиха пред българите. Изкуството е изразителят на общественото съзнание и свидетел на процесите и явленията в общественото развитие. То не може безразлично да се отнася към обществените и личните драми и да не забелязва идеите, които занимават обществото в тази сложна и драматична епоха на реален политически, икономически и социален избор.

Но за разлика от днес, тогава е имало творци, които са размишлявали умно, вдъхновено и задълбочено. Съвестта им не им е позволявала да бъдат безразлични. Те са се опитвали да влязат в дълбините на изкуството и да открият там неговите истини, които са толкова необходими в смутното време.

Тази книга е дело на покойната днес Милена Бойчева (1957 - 2018), журналист, театровед, историк на изкуството. На нея дължим събирането на едно място на публикациите в печата на Сирак Скитник, тяхното подреждане в книгата, осмислянето им и представянето им на днешния читател. Самата тя не можа да види осъществен труда си, но нека ние й бъдем благодарни, че ни е завещала такова неизмеримо богатство.

Но тази книга е богатство за този, който знае какво е да имаш на постоянно разположение делата на големите ни творци и мислители, пригодени за научна употреба, но и за постоянно четене с интерес към нашето минало и неговата мисъл.

В изкуствоведческите си статии и студии, както и в тези, посветени на театъра Сирак Скитник разглежда най-важния въпрос на науката за изкуството: какво е изкуството и как то изразява обществените реалности, за да бъде адекватен свидетел на своето време. Този проблем е особено актуален след края на Първата световна война, когато и обществото е силно разбунено, напрегнато и обзето от треската от прехода към ново състояние и огромни изпитания в навечерието на Втората световна война.

Тогавашните търсения на художниците и изкуствоведите се отличават със загриженост за състоянието на българската нация и националния дух, на изкуството, което все повече губи национален характер, подведено от влиянието на европейските модни течения и естетики. Те се тревожат, че то се лишава от най-важните и най-ценните си качества и свойства, за разлика от днес, когато изкуствоведите дори го поощряват да прави това.

Сирак Скитник е един от най-открояващите се идеолози на движението „Родно изкуство”; той е дълги години член на неговото ръководство, а през 1927 и 1929-31 е и председател. През 1931 г. е избран за председател на Съюза на дружествата на художниците в България и като такъв влиянието му върху българските творци е силно и плодотворно и в духа на идеите на „Родно изкуство”. Чрез тези организационни форми се създават условия за популяризиране на идеите за значението на традицията в изкуството и за неговия национален характер.

И тук не става дума за някаква патриотична пропаганда, а за професионални размишления и проникновени истини. Сирак Скитник навлиза в смисъла на изкуството, разгадава неговия език и обозначава най-важното, което то ни казва. Защото го разбира, умее да го разчита и съпреживява, да го анализира като съдържание и форма и да превежда от неговия език на езика, на който говорим, неговия истински смисъл.

Ще изредя само някои от темите, върху които Сирак Скитник пише: „художникът и видимостта”, „старо и ново изкуство”, „легенда и живопис”, „властта на шаблона”, „изкуството и улицата”, „лъжата, която става истина”. Тези теми го отдалечават от баналността на рутинната критика и го карат да мисли за онова, което не се вижда лесно и не се открива бързо. Но което е изпълнило изкуството, тревожи го и му пречи.

Сирак Скитник е изкуствовед с голям мащаб на анализа и оценките. Той мисли свободно, но никога не се отделя от предмета на изследването. Подходът му е продуктивен - подход на философ, който търси идеите. Разсъждавайки за изкуството, той размишлява всъщност за живота на обществото и нацията, за неговите измерения и противоречия. Изкуството за него не е просто лично преживяване и изява на индивидуално мислене и талант, а обществена дейност, свидетелства на времето и изразител на обществените идеи.

Но нищо не може да се осъществи в изкуството, нито то да се проникне от големи идеи и да бъде близо до хората и да търси заедно с тях истините, ако няма критика. Когато след Освобождението литературата и изкуствата вече се еманципират и се осъзнават като автономни обществени дейности, изпълнявани от хора със специален талант и със съзнание за своята отговорност, възниква проблемът за критиката. Т. е. за „съдната способност” на културата и за една от формите на обществено съзнание, отнасяща се до творческата дейност. Появата на този проблем е знак за зрелостта на художественото съзнание и за нов начин на мислене на творците. Защото критиката не е само оценка, но и анализ на художествения процес, тълкуване на творби и творчество, формиране вкуса на публиката. Но преди всичко е анализ на процеси, очертаване на неговите граници, етапи. Изкуството трябва да познава себе си и своята история, актуалното си състояние и времевите отрязъци, през които преминава, за да съществува и изразява живота и свидетелства за обществените процеси.

Сирак Скитник разсъждава за тези неща в забележителната си статия „Имаме ли художествена критика”, публикувана през 1911 г. Тя е знак, че в България вече се е утвърдила художествената критика и достойно присъства в художествения живот. Тя формира вкус, начин на мислене, способност за анализ и преценки, на обобщения както у публиката, така и у творците, но и у изкуството като обществено явление и дейност. Критиката е едновременно социална среда за наблюдение над съответното изкуство, както и оня жив организъм, чрез който изкуствата се рационализират, за да намерят подходящия изказ за формулиране идеите, които изразяват. Т. е. тя е съзнание на публиката, но и на изкуството. В нея двете страни се събират, за да изравнят гласовете си.

Няма да е пресилено, ако кажем, че критиката винаги се е намирала (според изкуството, разбира се) в криза. А критиката (и то именно когато е „във форма” и изпълнена с енергия) от своя страна смята, че изкуството „изостава от живота”, не е достатъчно силно и органично, не овладява съвременните средства за изразяване. Те постоянно имат претенции един към друг, но то е по-скоро за да се представят строги и изискващи много повече отколкото изкуствата и критиката успяват да дадат.

В цитираната статия Сирак Скитник поставя един много деликатен, но изключително важен проблем: стои ли критиката над изкуството и по какво право и с каква сила може да оценява и поучава творците. Това е методологически за критиката въпрос. Но и въпрос морален.  Морален е, защото засяга взаимоотношенията между критици и писатели, художници, театрали, музиканти, като се опитва да създаде в тези взаимоотношения йерархия и принципи на подчинение и задължително влияние. А това вече нарушава симфонията в света на изкуствата и изключва по същество критиката от него, превръщайки я в дейност над изкуството. Такова самочувствие придобива т. нар. „научна” критика, която много иска да промени характера на критиката и да я приравни непременно с науката и то с точната наука. Такива амбиции и опити виждаме и днес. Това свидетелства, че критиката е в не добро състояние и търси начини да оправдае своята немощ, представяйки я като ново достойнство. Тя обаче не може да играе важна роля, не формира критерии и вкусове, не анализира дълбоко и не извежда идеи и истини. За нея изкуството и литературата са просто „предмет на изследване” и се отнася към него като към „опитен материал”.

Особено неспокоен, но и творчески активен става Сирак Скитник след края на Първата световна война, когато търсенията в изкуството и литературата в Европа, но и у нас, стават белег за истинско творчество и социална чувствителност. Те обаче пораждат и много въпроси, на които критиката се мъчи да даде отговори и да отправи предизвикателства към изкуството, публиката и обществото.

Цялата Европа е напрегната в очакване на дълбоки и радикални промени. Нещо много важно трябва да се случи, за да се разруши този порочен свят и обществото да се очисти от наслоенията на посредствеността, еснафщината, глупостта и посредствеността. Това трябва да произлезе в цялостното обществено устройство и дори в световния ред, защото и той е основан върху несправедливост, завист, безчестие и унизяване на победения.

Странно е, но в моменти на най-голяма социална динамика и световни преображения се засилва интересът към първичното, трайното, традицията, към примитивното дори. Защото те именно ни показват онова не направено, оставено от само себе си да се превърне във форма и съдържание, за да може вътре в него да се появи живот, който да се развива постоянно, но смирено и да не търси лична изява и самоизтъкване. За тази тайна разсъждава Сирак Скитник в една много интересна и задълбочена статия „Тайната на примитива”, публикувана в сп. „Златорог” през 1923 г., кн. 4.

Примитивът не е еднообразие, сивота, липса на движение, пориви и търсения на обновление. Той не е модерната конфекция, състояща се от огромни количества едни и същи предмети, с които се задоволят прищевките на тълпите туристи. Възвръщането към примитива започва от провокациите на дразнещите еснафския потребителски вкус творци. Един от тях през 20-те години е италианеца Джакомо Маринети - „оня „комедиант” с червени панталони, сако от два цвята, едната буза боядисана в синьо, а другата - в оранж. Зеленият Дон Кихот, когото посрещаха с развалени яйца, изпращаха с ракети и подигравки. Той искаше да се изгорят картинните галерии, да са унищожат библиотеките, да се освободи човечеството от терора на миналото! Да се почне отново!…” (подч. м. - П. А.). В подобни провокации и бунтове има профаниране и провокации на морала и начина на мислене. Те са нарушаване на мярата и дразнят сериозните хора. Ала когато са дело на талантливи хора, в тях непременно трябва да търсим нещо рационално и разумно, което да бъде забелязано, открито, посочено и формулирано, за да се обясни смисълът му и се посочи значението му. Самият Сирак Скитник открива в позите на Маринети, както и на други европейски и български художници началото на ново състояние на изкуството, породено от новото състояние, в което навлиза общественият живот след края на Първата световна война и в навечерието на Втората. Във варварската смелост на провокаторите има истина: „тая истина е ужасът на съвременника; всяко ново поколение иде, подавено от придобитията на миналото” (подч. м. - П. А.). Затова трябва да излезем (в някаква степен само) от него, за да усетим новото, но най-вече необходимостта от обновление и да се включим в процеса на неговото раждане и утвърждаване.

Но обновлението трябва да се засегне нашата досегашна същност, а не само външното, жестовете, думите, позите. Допустимо е да дразниш в началото, а след това трябва да свършиш и другата работа, която е по-тежка и изисква повече усилия и, най-важното, талант и съзидателни способности. Примитивът може да им придаде сили и енергия. И в някаква степен да избави живота от „умората от сложността и изкуствеността на сегашния живот”.

Ако изкуството изобразява живота, смята критикът, ще носи в себе си съзнанието и образа на примитива, които е изгубил в реалния живот.

Към края на тридесетте години на ХХ век изкуството заедно с живота придобива нови теми и проблеми, нови изразни средства, нов език и дори ново място в обществото. Войната е вече съвсем скоро, а това означава, че настъпват изпитания, тежести, конфликти, чието решаване и отстраняване ще бъде всъщност начало на нов начин на живот и обществено устройство. Изкуството улавя тези тенденции и подготвя обществото и отделната личност към всичко, което съвсем скоро ще види и ще преживее. Но и ще изгуби или ще изплати висока цена за полученото. Критикът Сирак Скитник също е чувствителен към случващото се в изкуството, което наблюдава отблизо и твърде внимателно - като истински критик. Две негови статии са важни за посоката на наблюденията и изводите му: „Изкуство без проблеми”, сп. „Златорог”, 1939, кн. 2 и „Лъжата, която става истина”, сп. „Златорог”, 1940, кн. 1.

Говоренето за изкуството още не е истинската картина за изкуството. То може да бъде определяно всякак; могат да бъдат извеждани като важни и показателни качества, които нямат такова значение, защото изразяват онова, което е на неговата повърхност. Затова констатациите и анализът трябва да се правят внимателно и след продължителни проверки и уточнявания. Сирак Скитник извежда тази необходимост от твърденията на критиката, че изкуството след Първата световна война е изкуство на проблемите за разлика от това отпреди войната. Но изкуството от преди тази война, „като изключим малките бунтовнически оазиси в една или друга област, които по-скоро бяха криминална хроника в бунтовния му живот, не без патос и увлечение се занимаваше с школуването да усвоява и размножава постигнатото вече“. (подч. м. - П. А.). Това е тънко наблюдение, на което е способен единствено отлично подготвения критик, познаващ процеса в неговата пълнота и цялост. Това е време, когато се довършват тези процеси; те не са се изпълнили още докрай, не са създали всичките си образци и търсят и „не намираха великолепни образци на изпитаната рецепта на съвършения шаблон”.

Сирак Скитник е автор на статии и рецензии върху проблемите на българския театър и на спектакли на наши сцени. Трябва да подчертая, че той е наистина един проникновен познавач и тълкувател на театралното изкуство, ценител от най-висок ранг, болеещ за състоянието и бъдещето на българския национален театър, за неговите директори, режисьори и актьори, за всички негови дейци. Българският театър все още се доказва, защото е в началото на своя път. И преодолява огромен брой проблеми. Но има хора в света му, които истински милеят за него и професионално търсят начини за сполучливо и бързо преодоляване на трудностите. Нужно е да си много подготвен, за да предлагаш такива решения и да обичаш от цялата си душа театъра, за да не се стесняваш да посочваш слабостите му. Сирак Скитник не просто изразява мнение, а задълбочено разсъждава за това как да се подобри театъра, как да му се даде възможност бързо да започне да създава високите си постижения.

Освен художник и изкуствовед Сирак Скитник е и театровед и сценограф. А през 1923 г. участва в управлението на Народния театър, през следващата година е негов артистичен секретар; постановчик и сценограф е на „Монна Ванна” от Морис Метерлинк, играна ва Народния театър през октомври 1923 г. Той е човек „от театъра”, а не е просто любител на театралното изкуство и наблюдател на процесите в него.

През 1922 г. в кн. 3 на сп. „Златорог” Сирак Скитник публикува една много интересна и дори бих казал фундаментална статия по много наболял за българския театър проблем - този за актьора в него. Статията е озаглавена „Артисти и театър”. Разбира се, театър без артисти няма, но за автора проблемът е непомерно тежък. „Първото нещо, което не можем да скрием, пише Сирак Скитник, е беднотата на артистически таланти у нас.” За разлика от другите изкуства театърът не се развива, не обновява артистичния си състав, а показва все едни и същи, вече доста измъчени артисти, „от които слабите се изхабиха и опротивяха, а по-силните се умориха, без да има кой да ги замести”. С тревога авторът споделя, че „мнозина артисти покрай хубавото, което ни дадоха, ще оставят име на малки хора, у които дарбата е странно съжителствала с интригата, дребния егоизъм и некултурността”. Театърът е колективно изкуство и обща работа и взаимоотношения вътре в общността са много важни. Ако тя е съставена от дребни души, интриганти, посредственици, какво би могло да се получи.

„Сценичното дарование, смята Сирак Скитник, иска ръководство, грижлива любовна охрана.” Често актьорът няма съзнание за своето дарование и е безотговорен към него. А дори и да осъзнава кой и какъв е, сам трудно може да съобразява как да работи и усъвършенства таланта си. Нему е жизнено необходим добър режисьор и ръководител, който да го наблюдава, напътства и поучава професионално. Но и чисто житейски също. Театърът по времето на Сирак Скитник е лишен от такива ръководители, режисьорите му се броят на пръсти. Няма кой да поеме върху себе си отговорността на ръководи театъра творчески, да формира неговата политика, възпитателната работа, подбора на репертоара, творческото израстване на актьорите. Опитите да се направят от актьори режисьори според Сирак Скитник са погрешни.

Българският театър и конкретно Народният театър е оставен без художествено ръководство, сам на себе си и на инстинкта на работещите в него. Но театърът е друг род организъм и не може сам да се грижи за себе си.

На 10 февруари 1923 г. по време на представление в Народния театър избухва пожар. Този трагичен факт обаче поставя много проблеми от финансов, материален, творчески характер. Театърът трябва да дава представленията си другаде или да разпръсне актьорите си по други театри и трупи, за да могат да играят. За Сирак Скитник обаче най-важното сега е да се преосмисли досегашното устройство, организация и функциониране на театъра и да се очертае неговото бъдеще като модел и стожер на българския театър. В статията си „След изгарянето на Народния театър”, публикувана в сп. „Златорог”, бр. 2 от 1923 г.  авторът очертава този кръг от проблеми.

Държавата трябва да се погрижи за своя театър, да го закриля и подкрепя. Заради  „единството и правилния развой на театралния институт”. Сирак Скитник смята, че е необходимо най-напред да се съкрати артистичният му състав, а „голяма част от техническия, страничен персонал трябва да бъде освободен, като му се даде възможност и време да се настани другаде”. Налага се обновяване на театралните сили, а талантливите млади да бъдат изпратени в чужбина, за да школуват при опитни майстори. За дарованията трябват грижи, внимание, любов.

Сирак Скитник и тук поставя проблема за режисурата и управата на театъра.

Популярността на актьора, неговата слава Сирак Скитник определя като „власт”. Власт над публиката, но и над обществото, а и над театъра. За България актьорската слава е ново явление, което в страни с развит театър и образована публика тя е ежедневие.

Популярността на актьора е всъщност отношение към театъра и изкуството - макар тук да има доста нездрав интерес, снобизъм и търсене на външни ефекти. Но все пак и признанието към театъра не е малко. В статията си „Властта на актьора” Сирак Скитник разсъждава по-скоро културологично или от гледната точка на социалната психология. Забелязват се наченките на онова, което ще видим след Втората световна война като психоза, пораждана от популярните музикални изпълнители, спортистите, манекени и разни други участници в т. нар. „масова култура”. Явно хората имат нужда да възхваляват и боготворят известните хора, за да се стремят към тях и да им подражават. Сирак Скитник все още държи уважението да бъде към истински даровития актьор, но историята няма да го послуша и ще се предаде пред модния интерес и неговото използване за комерчески цели.

Много са интересни и отлично написани театралните рецензии и статиите по повод конкретни театрални представления. Сирак Скитник има отличен вкус, след отблизо работата на театрите в София, познава актьорите.

Тази книга е важно събитие в книжовния ни живот и би следвало да бъде оценена като необходим факт за обогатяване на българския дух. Изкуствоведите и театралите непременно трябва да я прочетат, за да се ориентират по този високо интелигентен и образован човек къде се намират и как трябва да пишат.

Много ми се иска това стане, но като знам в какво състояние е духовния живот, отчаяно се съмнявам, че това е възможно.

Но така или иначе Сирак Скитник се завръща в българската култура и става част от нашето днешно ежедневие.

За българската критика това завръщане е неописуемо щастие!