Ваня Колева

„Срещу вятъра (Из записките на един рокер)” (Пловдив, „Жанет 45″, 2022) на Красимир Симеонов „помни”, нещо повече - настоява читателят да се върне към предходните творби на автора, да разгърне предишните му книги, да домисли и разбере казаното по-рано. Да оцени силата на новото, с което изданието изненадва.

Не изненадва обаче идеята за упорство и устойчивост, отпор и съпротива, сила за противостоене, вградена в заглавието „Срещу вятъра”. Защото Красимир Симеонов - от ранните си младежки години до сега, е човек самостоятелен и свободолюбив, независим. Човек, който търси предизвикателствата и не се бои да бъде „срещу”. При това е мотоциклетист, което отбелязва в подзаглавието - „Из записките на един рокер”. И това „из записките на…” разкрива дневниковия характер на книгата. Представя я като текст, писан за самия себе си, като разговор със себе си, предполагащ откровеност и истинност, прямота.

Избраното заглавие е контрапункт на всеизвестното пожелание за успех - „На добър час и попътен вятър!”. Реалистично е, доколкото „срещу вятъра” се движат мотористите. В сферата на действителността и естеството - „Вятърът цапа със сажди лицето ми” („Из дневник, намерен на гробищата”). А високо в планината, на Юндола (до Велинград), и „В центъра на бурята” - „Вятърът усуква върховете на боровете над нас”. Но противно на тревожно-безпокойната атмосфера, въплътена от гробищата и бурята, азът вярва, че каквото и да се случва, „И пак ще е за добро! Винаги е за добро” („В центъра на бурята”).

От друга страна, един от текстовете в книгата - „Бурята”, авторът определя като „Алегория”, т.е. инословие. Използван е стилистичен похват, при който се говори едно, а се подразбира друго. И ако в „Бурята” се казва, че „Вятърът бие камбаната, волният вятър!” - то подтекстово и иносказателно се разбира, че превес в света на Красимир Симеонов имат дързостта, свободомислието, неприемането на ограничения и прегради. В „Етюд за хора и боклуци”, където сюжетното време е Коледа, празникът ритуализира случващото се, като извежда без друго драматичното действие от сферата на обичайното, за да го обобщи и универсализира - да превърне до болка обидно-несправедливото битие в широкомащабно обществено зло: „Вятърът се усилва и вече стене от ужас”. Очовечен и психологизиран, фриволен, безгрижен, но и страдащ, стенещ от ужас, понякога той е непреодолимо препятствие и се превръща в тегоба: „Студеният вятър ти смъква кожата пласт по пласт” (в „Нощта преди края”). Метафорично-образното мислене на автора наслагва многообразие от прояви, като във вариативността им разкрива непредвидимата понякога проблематичност на битието. Защото всичко се разпада в прагматично-комерсиализирания свят на човеците, губят се изконни ценности, разместват се представи за добро и смислено, за духовно и прагматично. „Студено е, но ако не беше вятърът, щеше да се търпи”, се казва в „Битак”, където възрастна жена продава „икона на Богородица”, но не ковьорчето, с което е завила Божията майка - „да е на топло”.

Безпокоен и разнолик като самия живот, понякога благосклонен, друг път - навъсен и сърдито-бурлив, вятърът е неизменен спътник на човеците. Особено ярко е изречено това в „Буреносци”: „Вятърът, който се носи с нас, потапя ни в уханията си, въздига ни и сбъдва детските ни мечти”, „а изминалите дни и разстояния нямат никакво значение, защото е важен шепотът на вятъра”. Не съгласие и синхрон, а осмисляне, разбиране и ответна реакция на вятъра са нужни - „и така до края ще продължаваме да изживяваме всеки свой ден като последен - със сърца в пламъци, с погледи към вечността! Защото това е нашият начин да се докоснем до Свободата”, отбелязва Красимир Симеонов в „Буреносци” - и продължава: „Така Пътят ни се превръща в онази Планина на Преображението, чийто връх трябва да изкачим”. Независимо докъде ще стигнат в движението си, важно за човеците е да се стремят към върховете и далечния хоризонт. Да търсят високото, да опитват да се домогнат до непостижимото. Да имат своята мечта, да следват определена цел, в изпитанията към която - каквото и друго да изгубят - да опазят и съхранят „Само буреносните си души, които се сливат с хоризонта и постепенно чезнат в полета си към безкрая” („Буреносци”). И да не спират - дори побелели, да не се огъват, а да летят с вятъра („Ботуши”). Да бъдат силни духом, въпреки телесните и житейските несгоди - и когато са най-зле, да имат куража да поемат „срещу вълните” („Чичо Карамфил и морето”). В това е Великата тайна - не само да се съизмерва с вятъра човекът, а сам да бъде като него! И макар да е наясно, че „всеки живот завършва със смърт”, да иска да бъде щастлив - и да се стреми, да отстоява своето желание („В долината на сенките”).

Вятърът - изменчив, неукротим, но вечен - е пример и символ. Отражение и рефлексия. Затова в „Гробище за желания” мъдрец, „тих и вглъбен като застинал в гранитен къс”, наставлява: „Мини през живота като повей - без следа и разрушения. Не искай, а давай. И благодари. Нещата сами ще се наредят.” И още нещо, което друг мъдрец - чичо Митко от „Вълчи времена”, казва: „Знаеш ли, на мъжете освен меч им трябва и сърце. Защото справедливостта върви винаги заедно с добротата. “

„Срещу вятъра” в някакъв смисъл е полифонична, многогласна книга - редом с наблюденията, размислите и чувствата на Красимир Симеонов, в нея звучат гласовете и/или мълчанието на неговите герои. Болезнено-тревожно се нижат словата им, пронизващи сърцето; горят очите им, изпепеляващи душата. Особено „езерните очи” на „неговото момиче” (от „Лавата на нашето безпокойство”) и на дъщеричката, която го крепи на земята („Семейна минутка”). „Езерни очи” - дълбоки и чисти, искрени и правдиви, предани, обичащи. Те са смисълът за съществуване и символ на позитивност, който пронизва творчеството на автора - затова една от книгите му носи такова заглавие. Впрочем „Семейна минутка” е наречено и стихотворение от сбирката „Стоях и слушах” (2006), отново за малката дъщеричка, но и за изоставените деца, за които „всички татковци” са им бащи, но те мечтаят за „един / с умрели деца”. Въпросът за малчуганите от сиропиталищата е болезнен и тревожен. Като в разказа „Преображение”, където едно от невинните създания, осъдени да носят „извечната болка в сърчицето” си, дарява писателя с най-ценното, което има, обичта си: „И аз имам подарък за теб! Ето този химикал!… Давам ти го! Защото госпожата каза, че пишеш за живота - вземи го, за да разкажеш на всички за нас - колко сме щастливи, че ни идвате на гости.”

Звучат от страниците на книгата и словата на талантливи, умни хора, с открити и раними сърца - поетите. Обречени на Словото, на изящното, те често едвам оцеляват в суровия свят на битовизма и повседневното. „Добре, че е писането, иначе досега да съм се побъркал! Просто не виждам вече хора сред нас, братле! Няма човеци!” - споделя Спас от „Двама човеци на брега”. „А Спас беше най-прекрасният поет, който бях чел някога. Но трупаше стиховете си в чекмедженцето до леглото, не искаше да издава нищо”, отбелязва разказвачът. С края на сюжетното време изтича и животът на Спас, на съпругата му Мила и нероденото им дете. Знакови имена, и въобще „говорещи” са имената на героите в книгата - Спас, от Спасител, и Мила, милост за живи и мъртви! Не и за тях…

Няма милост за дечица, заболели от нелечими болести - като деветгодишния Калин от „Калинке-малинке” или „мъничкия Наско” от „Благовещение”. В деня, когато се празнува идването на новия живот - този на Спасителя на човеците, едно малко дете се прощава с живота. Прощава се, но и поразява със силата на духа си, с вътрешната си устойчивост. Не за себе си мисли то, а за своята майка: „Гледай мама да не плаче много… Всичко ще е наред…” Наско - от Атанас, т.е. Безсмъртен.

Затрогва до сълзи, но и усмихва малката умница от „Тати те обича”. Безусловната обич и чистотата на сърцето й вдъхват надежда, умиротворяват, успокояват умиращия татко, разплаканата й майка, свързания със семейството „чичо Краси”. Покъртително с наивитета си, детето изрича: „Когато умреш, аз няма да плача!” Никакви беди нататък нямат значение, никаква угроза няма да срине силата на момиченцето, защото с тати ще са винаги! Защото дъщеричката просто няма да го пусне да си тръгне! „Искаш ли сега да се мишончим?!” - това тя може да направи „сега” - за да вдъхне кураж и на него, и на себе си също, но дъхът на татко, неговата топлина ще останат у нея и ще я съпътстват и „утре”, когато няма да го има.

На обратния полюс в нравствената йерархия са „ВИП” персони - коравосърдечни и нагли, изгубили мяра и съвест, забравили човешкото у себе си. Загърбили дълг към родители, първо, а и към всичко отвъд тях.

„Историите тук са истински”, бърза да акцентира авторът, и то в първото изречение, в началото на първия текст от книгата. Текст, на който е дал знаковото заглавие „Плюс - минус безкрайност”. По-малко или повече - това е Животът!…

Историите в книгата са белетризирани, написани в немерена реч, за разлика от предишните книги на автора, които съдържат поезия. Езикът е жив, пъргав, с вграждане на новоизковани думи - като „мишончим” („Тати те обича”), с изненадващи обрати и игра на думите. Например в „Българска рапсодия”, където съпругата на разказвача вижда повод „да обогати общата култура на децата: - Това, деца, е заслон! В него…” - и вероятно би добавила, че в него хора и животни намират защита при честите планински бури. Детската реакция обаче разсича непознатото слово до нещо познато и разбираемо: „заслон” се възприема като „за слон”. Любопитната омонимия, сблъсъкът на думи, които звучат по един и същи начин, но са с различно значение, стъписва с остроумието си: „[...] Не може да бъде! - малката Мия е категорична. - Как ще влезе в него слон? Пък и как ще го домъкнат дотук?”

И в кратките разкази от „Срещу вятъра”, както в стихотворенията, отличителен знак е концентрирано-синтезираната мисъл, изведена във възможно по-сбита форма.

Склонност към пестене на думите той проявяваше още в годините на следването (далечните вече 1987 - 1992), когато печаташе в „Студентски глас”, вестника в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Лаконизмът, максимално сгъстеният изказ и минимализирането на словата с времето се превърнаха в почерк, характерен за книгите му - от „Видове” (2003), през „Кожа” (2004), „Езерни очи” (2005, 2006), „Стоях и слушах” (2006), „Нищо повече” (2008), до „Зверобой” (Пловдив, „Жанет 45″, 2017), включително в допълнената версия - „Зверобой. Стари и нови неща” (2020). Особено в нея, където атомизирането на словото и натоварването на единичния знак с възможно по-ярък смисъл, за да се откроят дълго премисляни и преживявани истини, са вече принцип.

„Защото - пише творецът в „Плюс - минус безкрайност” - пространството между думите е най-важно; там, където е мълчанието - там е върховният смисъл; там са чудните светове, които чакат да бъдат открити. И авторът не е нищо повече от средството, чрез което можете да направите това.” В етюда „В други светове” допълва: „Не докосвай пространството между думите - там е мълчанието, обвито в пламъци; там е моето място.”

И в книгите с поезия, и в „Срещу вятъра”, словото на твореца излъчва сила на духа и вътрешна енергия, динамично интелектуално-емоционално изживяване, непокорство. Заедно с това и в стиховете му, и в късите разкази, се чете смиреност, деликатност, фин усет за нещата от света - ухания и зрителни образи, звуци и мълчания, жестове.

Книгата завършва с етюда „Стъпки по водата”, рефлексия от евангелския разказ за „Ходене на Иисуса Христа по водата” (Матея 14: 22-34; Марк. 6: 45-53; Иоан 6: 15-21), но премислен и съизживян от Красимир Симеонов:

Прозреш ли нуждата от Пътя, настъпва вътрешният покой.

Настъпи ли вътрешният покой, се появява Учителят.

Появи ли се Учителят, стъпваш на Пътя.

Стъпиш ли на Пътя, ще простиш.

Простиш ли, ще се пробудиш.

Пробудиш ли се, ставаш самия Път.

Неусетно от финала на „Срещу вятъра” мисълта се връща към началото, за да извърви отново символично изразената, без да е реално осъществена, кръгова композиция на книгата. „Стъпки по водата” се препотвърждава чрез етюда „Анархист”, който конституира:

Жив съм!

С Бог съм!

Друго нямам.