Петър Андасаров

Из „Прелиствам времето” (2021)

ЗОВ

На Антон Дончев

Това е България,
това е -
драна като яре
и стреляна като заек.

Полагана на дръвник,
но възкръсвала цяла.
Пробождана със щик,
но оцеляла.

Кой ли не я е газил
с тежък ботуш,
но тя успя да опази
своя български дух!

Какво че някои днес
евтино я продават -
тя утре с чест
ще ги забрави.

Ние нека да помним
вовеки веков,
че тя е нашият дом, и
нашият Бог!

ЖРЕБИЙ

В залива тих на твойто доверие исках котва да хвърля -
не като зар в хазартна игра от играч непочтен,
а като жребий, след който морякът не може да свърне -
заради айсберги, рифове, риск от подмолни течения.

Ала брегът му оказа се с камъни остро-предателски -
лодката стара на моята преданост тежко заседна.
Нямаше нужда за помощ да викам морски гадатели,
просто си тръгнах, залива без да погледна.

ДУМИ, КАЗАНИ ПРЕЗ РАМО

Това, е казваш, простотия -
да се захласваш подир гайда.
А аз съм гледал как се вие
след нея сватба.

Как всички улици след нея
вървяха до мегдана.
И той с хорото цветно грее
докато нощ настане.

И гледал съм как по седенки
фенери утрото разсмиват.
И с първите му бледи сенки
подир гласа й си отиват.

А тръгне ли си от селото -
изтича то след нея.
И на прощаване хорото
пространството люлее…

ЩЕ ГОНИ ЗАЙЦИ ТОЙ НА ОНЯ СВЯТ

И като вятъра пройдоха
лиричен съм за вас.
В практичната епоха
не се побирам аз.

Аз знам - не е измама,
че вятъра с ръце
гората вдига като знаме
и пее от сърце.

А вятърът за вас е
скъперник и брои
листата му подвластни
като пари, пари…

Животът ви гора е
за лов на щастийце и власт.
И вместо хрътки, хора лаят
и сбират стъпките след вас.

Минавате с трофей и - май че -
отивате на пир богат.
Ще гони - казвате за мене - зайци,
ще гони той на оня свят!

***
Ти возиш се в колата на своята илюзия,
надут балон е твойто самочувствие.
Как лакомо си пуснал пипала като медуза
и дебнеш удоволствия като паяка безчувствен.

Загърбил чест и съвест, вървиш самодоволен
през този свят настръхнал, от смърт невъзмутен.
А други по ръба на опасностите главоломни
опазват равновесието на хлебния ни ден.

Ще мръкне и над теб, и ти ще си заминеш
в небитието вечно, за нищо неоспорван -
живота си оставил в ръцете на годините
като буквар от никой, от никой неразтворен.

***
И стига с тия банални истории -
с детство без книги и камиони.
Ние сме съвременни хора,
не ми трябват твоите спомени.
С тези думи подлагаш крак
на доверчивото ми откровение.
Ти никога няма да разбереш как
е скъпо всичко за мене.
О, да можех да те спася
от твоите неизлечими заблуди -
че е смешно бос по роса
да търчиш като през някакво чудо;
че е невъзможно
като вятър бездомен
да вървиш безхлебен -
посред живота,
когато бащите на Запад с камиони
отвеждат войната в окопите;
че е наивно под стряха от дим на празнуваща гара
да гледаш свободата с тях как пристига,
че своите пространства за тебе разтваря
като единствена хубава книга.
Стига ли с тия банални истории -
с време без книги и камиони?
Докато има съвременни хора,
ще са нужни тези спомени!

ЩЕ ВИ ОТМИНЕ ТАЗИ СЛАВА

Измама е това, илюзия,
че с вас започва и ще свърши
животът. И ще ви слугува,
и няма той да ви прекърши.

Измама е да ви внушават,
че - както без петли - не ще се съмне
без вас в кокошата държава
и ще живеем все по тъмно.

Ще ви отмине тази слава,
че по оградите на дните,
в дворовете на самозабрава
сте пели с пози на петлите!

А АЗ ОТ ЗЛОТО ОЦЕЛЯХ

Как искахте словесния намордник,
как искахте юзда словесна
да ми нахлузите, за да не мога
без вас да пея свойте песни.

Как искахте в ярем словесен
да впрегнете и мойте думи
и да препуснете по пътя тесен
към славата си шумна.

Да чувам черното свистене
на вашия камшик безбожен -
дорде не падна на колене
пред „Ваше светло Благородие!”

Но от подножието скучно
на призрачната ви заблуда
ви казвах аз, че бесни кучета
по пътя си до тук прокудих.

Не онемях от страх, напротив -
със своя глас по-силно пях.
Вас няма да забрави злото,
а аз от злото оцелях!

МАЙКА

В очите ми изгрява все такава:
приведена над свойта самота -
доприда дните си и радостта си
под сянката на своя залез.

И в кръговрата на живота й
безкрайни влакове се мяркат,
в които ние с погледа й
пътуваме за някъде…

Довеяни листа зашепнат ли
до прага на вратата й -
с тъга дочува ехото
на стъпките ни чакани.

И вечер върху сънните первази
накацат ли измръзнали врабчета
припомня си, припомня си със радост
за своите момчета!

ЗЛАТО

На дъщеричката ми Петя

И някой ден не ще те питам
какво си ти за мен.
Отлита времето, отлита,
расте от ден на ден.

Растат годините, растат,
животът ти порасна.
И не е същият светът,
а ти си по-прекрасна

дори от най-красивите ти дни
на детството щастливо,
когато златни бъднини
за теб мечтаех си красиво.

И няма да те питам вече
какво си ти за мен,
когато си далеч, далече,
и аз от теб отдалечен.

Защото знам, че и до края
ще бъдеш златното момиче,
което-безпределно зная
до болка ще обичам.

И както грее дълго лято,
макар от времето да потъмнява -
у мен ще светиш като злато,
а то все злато си остава!

ОТ ПАМТИВЕКА

Не живей с измамата, че ще векуваш -
вечност никому съдбата и до днес не подари.
А отрано осъзнай дали си струва
на подмолната илюзия живота си да повериш.

Не живей и - ден да мине, друг да дойде -
лесните пари и хляба чужд са ден до пладне.
Няма жътва през сезон безплоден
и човек без труд остава гладен.

Ти помни - от памтивек с небето и деня на рамо
от утрото до вечерта човек се труди,
за да дочака празника на жътвата голяма.
А нека някой днес това наричат лудост!

КАТО ПРЕД ОЛТАР

На Иван Димов

Когато цветната омая на есента угасне
и лятото залязло е между клепачите на хоризонта;
когато всички сте забравили за свойто детство ласкаво
елате под прозорците на мойте спомени.

Елате - чергите на мама с цветя и слънце за да видите
върху перваза на миналото ни прострени -
те греят ослепително красиви. И знам, че ще завидите
на есента - най-цветното, с недостижими багри време.

Ще видите как цялата природа с цветни гласове се смее
и как - приседнало небето слуша с облаци облакътени.
А мама с песенни ръце тъче - слънца за да изгреят
по дрешките на детството ми, с безсъние очаквани от мене.

Елате - на спомените си вратата широко съм разтворил
в дома им с чергите на мама застанете като пред олтар.
И стъпвайте внимателно и тихо, без да проговорите
и грейте се на многоцветната им жар!

***
Дъждът удави нощта ми
и утрото нейде прогони.
О, колко думи в съня ми
Трептяха слънцеподобни.

И колко мисли сияйно-звездни
в нощта ми самотна родени
отнесе с водите си ледни
изтеклото преходно време.

Дъждът мина, замина.
Остана - от теб вдъхновено
да живее днес и завинаги
това стихотворение.

КЪСНО ЦВЕТЕ

Късен изгрев на самотно цвете
в късноесенен сезон.
Погледа му тъжно и претъжно свети
сякаш е сирак без дом.

Пътник изостанал то не е ли
подир похода на лятото на юг
към далечните, незнайните предели,
дето няма набези от студ.

И когато вихрите завеят
и затрупа спомените сняг -
то с надежда в унес ще копнее
с лятото да се завърне пак.

ВСЕ ПО-САМ

Мене сън ме не ловеше -
все заварден с тъмен страх.
А защо душата ме болеше
в сънищата като бях?

Може би защото бързо
времето пред мен вървеше,
а животът - кон завързан
мълчаливо сам стоеше.

Все по-сам - от живите отлъчен
аз към мъртвите пътувах.
Боже, как до смърт бе мъчен
този път! И ми се струва

днес, че в безтегловна вечност
аз в пространствата летях -
от живите все по-далече,
до мъртвите по-близко бях!

ПРЕЛИСТВАМ ВРЕМЕТО

На Бранко Цветкоски

С уморени ръце и с отмалели от работа пръсти
на времето дните и нощите бавно прелиствам.
И така на живота си книгата всъщност
с думи сладко-горчиви безшумно дописвам.

Всяко разсъмване поглед на мойте очи е
и милувката на слънцето с планините - също.
Всеки миг неразгадани тайни за утре крие
и е самотен светът като изоставена къща.

И понеже е знайно като бял ден, че бялото видело ще угасне,
а от немислим - краят на дните ми става все по-възможен.
Аз живея спокоен и с мисъл от ясна по-ясна,
че на живота ми точка последна Съдбата ще сложи!