Димитър Данаилов

През есента на 1975 година известният съветски Театър на Таганка направи първия си задграничен гастрол в България. Пресата и телевизията най-щедро отразиха това посещение.

По време на гастролите в Стара Загора по телефона ми се обади Георги Делев - тогава директор на Старозагорския драматичен театър „Гео Милев”, че било предвидено актьорите на Таганка да посетят и музея на Яворов в Чирпан. Това съобщение много ме развълнува, защото името „Таганка” не беше непознато за мене.

По време на мое посещение в Москва имах щастието да видя на сцената на същия театър драмата на Брехт „Добрият човек от Съчуан”. Тогава беше трудно човек да се сдобие с билет, но поетът Роберт Рождественски, с когото се познавах от неговото посещение в музея на Яворов, бързо уреди този въпрос.

Разчувстван след спектакъла, още в Москва написах едно стихотворение за Таганка, което озаглавих „Посвещение”.

Още на другия ден след съобщението на Делев съставът на театъра дойде в Чирпан. Времето беше хубаво и това позволи да изнеса беседата си в двора на музея. Беше ми трудно да говоря пред такива известни актьори като Анна Давидова и Владимир Висоцки, но бързо надвих смущението си.

След беседата Делев подхвърли, че съм автор на стихотворение за Таганка. Настояха да го чуят и аз бях принуден да го кажа.

Може би им допадна с нещо, защото пожелаха да им го препиша, като ме увериха, че ще поставят ръкописа в една от витрините на театъра.

Актьорите стояха дълго в музея. Тогава се запознах с Висоцки, Алла Демидова, с Елена Корниловна - с повечето от тях.

С Висоцки седяхме на два стола един до друг в предверието на експозиционната зала. Китарата беше в неговите ръце. Зададе ми много въпроси за поезията на Яворов, за неговия трагичен край.

Направих един паралел между съдбата на Пушкин и Яворов. Висоцки поклати глава в знак на съгласие. Този паралел изненада силно и впечатли, защото той не се усмихна веднага след това.

После изпя една песен за Есениновата градина. Когато го попитах защо избра тъкмо Есенин, с голяма усмивка ми каза, че Яворов щял повече да го хареса.

Разбрах, че тази песен беше изпята не за живите, които се тълпяха около него, а за мъртвия поет. Пренебрегнал себе си като поет, Висоцки беше избрал за струните на своята китара стихове на Сергей Есенин - може би си беше внушил, че те са по-достойни за Яворов.

Срещата ни продължи в ресторант „Ален мак”, където градското ръководство бе решило да даде обяд на именитите гости . Там Висоцки ме покани да седна при него и Елена Корнилова.

Там разговорът стана някакъв калейдоскоп от стихове на Блок, Ахматова, Есенин и Яворов. След всеки тост той пееше и щедро раздаде на всички своята душа.

Разбира се, той не забрави и останалите. След всеки тост пееше песни. Раздаваше се щедро.

На раздяла ме помоли да му гостувам в Москва - адресът беше „Таганка”. Уви, аз наистина отидох след няколко години, но адресът беше друг - Ваханговското гробище.

Там склоних глава и заедно с още много негови почитатели - почти толкова, колкото по-късно видях и на гроба на Есенин, погребан в същото гробище.

——————

сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.