БОЖОТО ЛИЦЕ
Винаги ми се е искало да разкажа за дедо Цветан. Той беше колоритна личност и около него постоянно се заформяше някаква комична история. Не беше шегаджия, не пускаше майтапи, то те някак си сами се навъртаха около него. Беше голям образ - и в постъпките си, и във външния си вид. Беше дребен старец с голяма глава и още по-голям нос. Постоянно носеше елече от овча кожа и вълнен пояс на кръста, независимо дали навън имаше преспи до над коляно или слънцето цепеше камъните от горещина. Носът му приличаше на неузрял патладжан, а под него се мъдреха щръкнали напред мустаци, яко пожълтели от тютюна. Имаше нисък, много дрезгав глас, който е невъзможно да бъде уподобен. Беше добър човек, беше работяга и се сговаряше с всички.
Когато остаря, ходеше овчар на собствените си няколко овце. По това време в землището на селото ни отглеждаха тютюн. Докато пасеше овцете, дедо Цветан минаваше край блока с тютюн и си откъсваше по десетина листа. Вечер ги нижеше на канап и ги провесваше на сянка пред хамбара да съхнат. Така си събираше по десетина-петнайсет низи, които му стигаха за цяла година. Имаше магаре, огромно като кавалерийски кон. Сутрин откъсваше лист тютюн от низите, които си беше изсушил, прекарваше магарето си до един голям камък пред къщата им и така го яхваше. Палеше луличката си и потегляше. По цял ден дремеше на магарето, защото ако през деня слезеше от него, повече не можеше да се качи без камъка. Като огладнееше, вадеше от торбичката си комат хляб и шепа огнени люти чушлета, топеше ги обилно в сол и това му беше обядът.
Беше голям любител на ракията. През късната есен и зимата, когато хората изваряваха джибрите си на ракия на казанката на стопанството, всеки ден ходеше до това богоугодно заведение. Разправяха, че опитвал ракиите от всички казани. Тогава до всеки казан се мъдреха едни малки кратунки, които събираха по около 20-30 грама. С тях хората опитваха ракията - да не би да е кисела или, не дай си Боже, да има дъх на прегоряло. Дедо Цветан си имаше своя кратунка, която постоянно седеше в пояса му. Злите езици твърдяха, че сръбвал по 30 кратунки на ден. Юнак ще да е бил дедо Цветан - да дръпнеш 800-900 грама прясна ракия и да не умреш на третия ден, трябва наистина да си нещо изключително. При това го правеше години наред.
Когато бил момчурляк с едва наболи мустаци, баща му решил, че е време да го оженят. Тука, тука, намерили булка за дедо Цветан в едно съседно село - бъдещата баба Танаса. Срещнали се сватовниците от двете страни, ден-два правили джамбазлък, сякаш ще продават породисто добиче. Накрая се споразумели по всички точки - къде, кога, кой, колко ще е зестрата. Тогава дошъл ред на великите сили в лицето на родителите и старците. Срещнали се те, потвърдили договореното от първите си министри, стиснали си ръцете и работата била опечена. Думба-лумба, направили годежа, после сватбата и най-накрая баба Танаса се озовала в нашето село млада булка. Събрала се вечерта родата, насядала цялата голяма челяд в старата къща и аху, иху - нали булка е дошла. Тогава не са имали високи маси, ами всички около синията - на първия ред на трикраките столчета старците и сватовете, зад тях прави жените и поотрасналите моми, а най-отзад, разбира се, подсмърчали дечурлигата.
Тогава у дедо Цветан имали голям рошав котарак, който, по обичая на котките, постоянно се завирал в краката на хората. Така направил мискининът и с баба Танаса - промъкнал се под фустата й и се отъркал в крака й. Че като писнала баба Танаса! Помислила, че я пребарва някой под полата. На всичко отгоре в суматохата угаснал и „кечо” - паничка с мазнина и фитил в нея. Човек може само да гадае каква олелия е настъпила сред толкова народ в тъмната стая… Накрая запалили кечо и тогава баба Танаса видяла виновника за олелията, който ужасен се бил свил до крака й. Разбрала булката каква е работата, прекръстила се с още трепереща ръка и едва промълвила:
- Майчице, голям котак, голямо нящо…
А дедо Цветан, горкият, изгубил ума и дума, само подръпвал майка си за ръкава и нареждал:
- Мале ма, нали нема да си земат булката? Ама, мале, кажи им да я не земат!
Когато се разигравало това събитие, той е бил на 17 години, а баба Танаса на 22. Така започнал семейният живота на дедо Цветан.
Животът си вървял. Природата не била щедра към него и баба Танаса и ги дарила само с един син - Симеон. Минали годините - дошло време да женят и Моне, синът му. Процедурата била горе-долу същата както и с дедо Цветан, с тази разлика, че за Моне намерили булка в нашето село. Тогава Моне е бил на 16 години, а Розка, бъдещата невеста - на 21. Такъв е бил обичаят тогава в селото ни - жената да е по-възрастна от мъжа. Един вид да му бъде и жена, ама и майка донякъде. Че и как иначе - на 16-17 години младоженците са си били още хлапаци, а знае се, че момичетата съзряват по-рано.
Както и да е. Докарали я до сватбата и ще вървят да вземат булката. Събрал дедо Цветан хората си, музиката води отпред и неговото войнство напредвало след него с варварски ихкания и крясъци - все едно война се отваряла и войскарите тръгвали към фронта. И така - напред към дома на Розка. Там, по обичая, тя била заключена зад всички възможни врати и за да се премине препятствието, трябвало да се плаща. Дедо Цветан платил тук, платил там, пък накрая му писнало и заявил на своите хора и сватовете:
- Куту бива - да бива. Куту ша я давате - давайте я! Куту не бива - айде надзаде! Музиката напреде и мойте ора - по мене!
И бил готов да си тръгне. Накрая извели момата - пременена, начервена, набелена. Видял я Моне и надул гайдата:
- Тате, сакам си божото лице!
И реве, та се къса. Моне бил потресен от издевателствата по лицето на неговата изгора, не възприемал гиздосиите на Розка и си искал естественото й лице. Едва успели да го прикоткат да не реве като добиче, ами да застане до булката и да вървят да дигат сватбата. Направили няколко крачки, Моне погледнал под око булката и пак надул гайдата. Ядосал се накрая дедо Цветан и такъв шамар извъртял по врата на догледника си, че новият му каскет хвръкнал на десетина разкрача. И Моне още по-силно надул гайдата.
- Млъкни, бе! - изревал вбесен дедо Цветан накрая. - Булка ти водим, нема да те давим в барата я! Стига си нарувал такъв, стига си ме срамил пред хората.
- Сакам си божото лице - хлипал Моне. - Що ма биеш, бе? Тебе ако те начервосат и набелосат така, ти нема ли да ревеш?
След този железен аргумент, дедо Цветан му теглил една майна и дал заповед:
- Музиката да дава напред! Оставте го тоя да реве тука - и без него ще стане сватбата.
Накрая успели да укротят Моне и станала сватбата. Два месеца след това, по Коледа, захванали да колят прасето. Докато се оправят с него, времето си вървяло и станало следобед. Да, ама Моне гладен, не може да трае. Че като ревне още на пладне, че е гладен. Върви след майка си и мрънка:
- Гладен съм ма, мале! Гладен съм… Чернее ми пред очите…
И като нямала какво да стори, баба Танаса се видяла принудена да си зареже работата, да заколи пиле, да го свари и да му го поднесе, защото детето вече загивало от глад…
Къщата на дедо Цветан беше буквално пред входа на кръчмата „Тихия кът”, която в махалата наричаха „Титикаки”. И всяка вечер влизаше да се почерпи с акраните си. Така направил и вечерта, когато стана Свищовското земетресение през 1977 година. Раздрусала се кръчмата, дрънчали чаши и прозорци, от рафтовете се събаряли бутилки, а от тавана се сипела мазилка. Народът ужасен се разбягал навън. Когато работата поутихнала, се върнали вътре и какво да видят - дедо Цветан си седи на стола, разперил като крила на орел полите на овчия си елек над недопитите чаши, прегърнал ги с двете си ръце - варди ги да не се гътнат. Рекли му:
- Що не бегаш навън бе, Цветане? Ами ако беше паднала кръчмата и да те затисне?
- Ще ме! - отвърнал той. - Кръчмата нема да падне, ми чашите щеха да изпопадат… Па и да не се напрашат от това, дето се сипе от тавана.
Нелепа беше смъртта на този добър човек. Докато се мъчел да яхне магарето, паднал от камъка и се ударил лошо. Залежа се месец-два и се спомина. Всеки път, когато мина край къщата му, се сещам за този добър и сговорчив човек, мир на праха му! А камъкът още си стои пред къщата.
——————————————
Печи, па яж, па малчи
Прабаба ми Велика е била строга жена и голям командир. Веднъж печала чушки на огището и й свършили дървата. Подвикнала на прадядо ми Руско да иде и да й донесе. Само че на него не му се излизало, защото валял дъжд, а той току-що се бил прибрал от кошарата.
Баба Велика рекла да му се скара, но на него съвсем не му било до четене на морал и затова троснато и отговорил:
- Дърто, я там печи, па яж, па малчи…
И след тази проява на семеен героизъм отишъл да донесе дърва.
Този израз често се използваше в рода ни вместо „Я си гледай работата!”
