Любомир Духлински

Всяка събота ходим с моя приятел Цонко за риба на един далечен вир. Тръгваме рано, докато не се е вдигнало слънцето и не е напекло както трябва. И тази събота потеглихме навреме. Вървим, дремем, спъваме се в камъчетата, но напредваме. На средата на пътя стигаме малък хълм и сядаме да изпушим по цигара и да починем за няколко минути.

Приятелчето се опъва по гръб и се зазяпва в небето, което вече просветлява.

- Друже, - вика ми той, - знаеш ли какво е имало на този баир едно време?

Вдигам равнодушно рамене - дреме ми какво е имало.

- Тук е имало вятърна мелница - засмива се Цонко.

- Какво? Какво е имало? - зяпвам аз.

- Вятърна мелница.

- Имало е вятър в главата ти. Я се събуждай вече и да тръгваме, че съмна.

Отново поемаме към целта си. След малко Цонко пак се засмя и ме пита:

- Ама ти наистина ли не я знаеш за вятърната мелница?

Не го удостоявам с отговор. Само че него вече го мъчи желанието да ми разкаже, каквото е решил да ми разкаже. Не го свърта и след малко започва, без да чака покана или съгласие от мен.

- Аз съм кръстен Цонко на дядо ми. А старецът е бил голяма работа, голяма откачалка или както щеш го наречи. Голям рибар - нямал е равен на себе си. Че бил и изобретател. Нещо като български Едисон. По време на Втората световна война двамата с един съселянин били ранени и ги върнали от фронта да се лекуват у дома. Лежали те, лекували се, ама млади хора - хванал ги съклет от нямане какво да правят. Докато се излекуват и в главите им се родил гениален, всъщност по-скоро налудничав план - да направят вятърна мелница. Не че от нея е имало нужда - ей, така, да видят какво ще стане.

- Е, и? На хълма няма нищо.

- Чакай малко - ще разбереш. Речено-сторено. Направили плановете, събрали дървен материал. Уйдисали им на акъла и други умници като тях - ще вървят вятърна мелница да вдигат. Впрегнали единствения останал от реквизициите вол и превозили камъни и дървения материал. И се захванали. Издигнали основите и тръгнали нагоре с дървената конструкция. Работата напредвала. Ти остави това, ами и добре изглеждала постройката - здрава, солидна. Денем се събирало цялото село да ги гледа. Тупа-лупа, тупа-лупа, докарали го до крилата. Струпали и тях, ама нали нямало кой да ги научи, направили ги толкова тежки, че и ураган не можел да ги завърти. Начинанието било пред провал, но нашенците били упорити. Свалили крилата нашите юнаци, преправили ги и пак ги закачили.

Стигаме до вира, слагаме стръв на въдиците и ги замятаме в дълбокото, палим по цигара и Цонко продължава разказа си:

- Не щеш ли, след няколко дни се извила силна лятна буря. Крилата били вързани здраво да не се въртят при много силен вятър, но бурята била толкова силна, че изпокъсала въжетата. Че като се развъртели онези ми ти крила - направо мелницата подскачала върху основите си. Хлопат разковани дъски, пукат греди, направо си било страшно. Не издържала мелницата, край нея се разхвърчали дъски и разни материали. И по едно време се откъснали и крилата.

- О-о, я стига. Това, дето го разправяш, отдавна го е написал Елин Пелин.

Цонко не се смущава и ми отговаря най-сериозно:

- Сигурно и по други места са опитвали такива щуротии, но тази, дето ти я разправям, си е чисто нашенска. Довечера питай дядо си, той ще ти разправи дали те лъжа или си измислям.

- Е, и какво станало? Крилата пльоснали на земята и се разпаднали. Какво друго може да се случи?

- Нищо подобно - тържествено извисява глас Цонко, доволен, че ме е впечатлил. - Нищо подобно. Нашенците, нали си били неуки, такъв ъгъл дали на крилата, че когато ги откъснал вятърът, те се понесли като вертолет над селото. Разправят стари хора, които са ги видели, че примрели от страх. Рекли си, че змей ги напада. А крилата летели, летели - разправят, че се спуснали ниско и окосили една нива със слънчоглед! Докато се забили в покрива на кметството и го отнесли целия.

Посмяхме се и питам Цонко:

- После?

- Ами после, - изкикоти се той, - дядо и приятеля му цяло лято работили, за да поправят покрива.

- Добре са се насадили. Да им е за акъл!

- Нищо подобно - размаха ръце Цонко. - Това дало повод на дядо ми да се хвърли в нови изобретения. Другото, с което се захванал, било часовник с кукувичка. Рекъл си: щом може някой да направи това нещо, аз що да не мога? Като начало отишъл до близкия град при един часовникар - да се запознае с устройството, начина на изработка и действие на часовника. Оня само изгледал дядо ми, поклатил глава и го посъветвал да върви да си дои овцете и да не се занимава с каквото не му е работа. Това обаче съвсем не смутило дядо, прибрал се в село, като пътьом купил от пазара повреден часовник и подходяща кутия. Мислил, умувал месец-два и се захванал за работа. За една седмица часовникът бил готов - използвал купения по-рано повреден часовник, стара устна хармоника и изрязана от него фигурка, която трябвало да е кукувичката. Дядо Цонко окачил на стената изобретението си и дръпнал верижката, която навивала механизма. Часовникът изръмжал няколко пъти, но в крайна сметка тръгнал. Само че, за огорчение на изобретателския гений на дядо, стрелките вървели назад, а не напред.

- Няма нищо, - рекъл си дядо, - важното е да кука. После ще го обърна обратно и той ще върви накъдето трябва.

Само че кукувичката, издялана от дядо не искала и не искала да изскача и да кука. Постепенно въодушевлението му угаснало, той зарязал часовника и го забравил. И един ден прабаба ми Латинка, майка му, съгледала часовника на стената и се спряла стресната пред него да го огледа. И докато го гледала смаяна, чудейки се каква е новата щуротия на сина й, не щеш ли вратичката се отворила, от нея изскочило нещо като змийска глава и се разнесло нещо средно между свинско грухтене и магарешки рев. Баба Латинка, горката, загубила ума и дума. Седнала на пода и захванала да се кръсти бясно. Докато се посъвзела малко и хукнала навън. Дядо накрая й обяснил какво е това, но тя цяла седмица влизала в стаята само с тояжка в ръка и с боязън поглеждала към стената - няма ли да изскочи отвътре онзи таласъм. Че е таласъм, тя била твърдо убедена. Втори път кукувичката не се показала сама - трябвало дядо да я тегли с конец, за да излезе и да провери гласа й.

- Объркал съм пластинките от хармоничката - обяснявал несполуката си той. - После ги смених и работата се оправи.

Разбира се, оправената работа пак не кукала, а наподобявала крякането на пуйки, но така или иначе всичко било зарязано, часовникът така и не тръгнал напред и накрая го изхвърлили.

Малко след това дядо се захванал с поредното си изобретение, което щяло за малко да му струва живота. Решил да изобрети автоматична система за вадене на вода от герана. По това време вече имало ток в село и дядо се възползвал от постиженията на техническия прогрес. Намерил един стар, очукан електромотор, направил съответните приспособления, окачил кофа и включил системата. Само че не бил сметнал правилно оборотите на мотора. Кофата изскочила от герана и захванала бясно да се върти около вретеното. И докато дядо се опитвал да докопа дръжките на вретеното и да спре машинарията си, кофата се откъснала и го халосала по главата. И то така, че за миг загубил съзнание и пльоснал в герана. Той не бил дълбок, 7-8 метра, ама всички изстинали от ужас. Разпищели се жените, насъбрал се народ, тичали насам-натам без да знаят какво да правят. Добре, че машината по някаква причина спряла сама. Пуснали въже в герана, по него се спуснал един по-лек от помагачите, вързал някак си дядо и всички дружно го изтеглили.

Както си му е редът по нашите краища, веднага заформили софрата - да отбележат чудодейното избавление на дядо. Пийнали за „господ да го пази”, пили за здраве, за берекет и за каквото се сетиш. Баба Латинка обикаляла гостите с шише вино, чукала се с всички и само повтаряла:

- Айде, па догодина да извадим пак Цонко от герана!

Наближаваше пладне, рибата не кълвеше, затова отворихме с Цонко торбите, подгънахме коляно, хапнахме каквото бог дал, изпихме и по една бира и се опънахме на сянка под върбите. И като нямаше какво да правим, Цонко пак подхвана дядо си.

- Като му позатихнал изобретателският порив, дядо решил, че му е време да се ожени. Бил си харесал най-голямата от трите дъщери на бай Славчо, комшията им. Дигнал се и отишъл един ден да иска момата. Изслушал го Славчо и отсякъл:

- Щерката не те ще. Па ти знаеш, Цоне, че тия работи не стават насила.

В това време другите му две дъщери, още момиченца, си играели на двора на дама. Позагледал ги дядо и предложил:

- Чичо Славе, като не ще голямата, що не ми хванеш едно от тия, дето щъкат по двора?

Че като скочи Славето, че като добарал дръжката на една лопата:

- Марш оттук, мамка ти и идиот! Това да не са ярета, че да ти хвана едно по двора!

Разбрал дядо, че работата става напечена, скочил и понечил да хукне към портата. Само че се спънал в нещо, бай ти Слави го настигнал и така го ошарил, че трябвало да го налагат с прясна овча кожа, та да му зарасне гърба.

Дядо питал на още няколко места в село, ама кой ще си даде детето на лудия изобретател? И тогава, не щеш ли, му излязъл късмета. По това време младежите ходели на бригади на национални обекти и строели най-различни работи - заводи, язовири, пътища и какво ли не. Та и дядо ми, като комсомолец, отишъл на такава бригада на язовир „Копринка”. Една неделя им дали почивка и всички отишли до някакво езеро да се къпят, да се поухажват и да се забавляват както могат и както позволявал Комсомола. Гледа той, едно момиче седи по бански на брега и не влиза във водата. Поогледал го дядо - момичето не било първа красавица. Малко дебеличка, малко луничава, на горната й устна се мъдрели мустачки като на млад артилерийски офицер. Не че дядо е бил някакъв красавец - тъкмо си били лика-прилика. И се захванал той да ухажва момето:

- Здрасти, - рекъл, - как си?

- Що питаш? - сопнало се момето и го изгледало под вежди.

- Ми гледам, че седиш сама. Хайде да влезем да се окъпем.

Момето го изгледало кръвнишки и се троснало:

- Ти дан си луд, бье? Дан си пил гаса сабайлям? Как тъй жа уляга, нъл жа са удая!

Дядо бил сразен от този железен аргумент и повече не посмял да заговори момето. Само че в края на бригадата, тя се озовала във влака закъде нас и така момето станало моята баба. Тя е от Търновско, а там така говорят - меко, напевно. Тя и досега така си приказва.

- Цоне, я кажи вярно ли е, че милицията е арестувала дядо ти преди години?

- О-о, вярно е, и още как! - въодушеви се пак приятелят ми. - Дядо не се занимавал с политика, но от млади години бил против всяка власт. Фашистите са го били два пъти в мазето на кметството - уж помагал на партизаните. То къде в нашия равен кър партизани, ама набедили го, отупали му пепеляка и така той стана антифашист. После, след 9 септември, стана земеделец и се обърна пък против Отечествения франт - опозиция един вид. И всяка вечер в кафенето се караше с другите старци за политиката, макар че едва ли беше наясно с нещата, за които спореше. Ама ей така - всички на терсене, той наопаки.

Прибрали го през 1961 година. Тогава на мода били космическите полети и старците често спорели на тази тема. И често бъзикали дядо:

- Цоне бе, ти като си баш изобретател, що не направиш една ракета?

- Ще направя аз на майка ти… Па що да не направя? Да не мислиш, че е кой знае какво?

- Ми с какво ще върви ракетата? Със слама ли ще я караш? - подхилвали се старците, а на дядо му кипяло отвътре.

През пролетта на тази година излетял първия космонавт, руснак. И вечерта, в кафенето, партийният черпел наред и само повтарял:

- Видяхте ли, наш човек първи излетя в космоса. Що вие, дето се пишете опозиция, не направихте ракета да иде ваш човек в космоса? Наш човек излетя! Видяхте ли, неверници?

Дядо Цонко мълчал, слушал хвалбите му, слушал, пък накрая не издържал и изтърсил:

- Па как не излетяхте всички, вашта мама. Да поживеем и ние някоя и друга година…

Още през нощта го прибрали. Ама му се разминало - не знам как, не съм питал. Сигурно са го видели каква е откачалка…

- На него си се метнал - скочих аз. - Хайде да събираме, няма да ни огрее днес.

Следобед рибата продължаваше да дреме. Затова на икиндия си събрахме с Цонко такъмите и потеглихме към дома.