Любомир Духлински

Дядо ми Тодор беше голям рибар, но не можеше да плува! Рибарските му подвизи са щели да му костват живота. През 1943 г. по време на голямото наводнение от река Росица той бил отишъл за риба към местността „Червен бряг”. И го загащва прииждането на реката. А местността около „Червен бряг” е равна като тепсия, само с едно малко хълмче по средата. И когато водата придошла, той едва успял да се добере до хълмчето, което не се вижда от селото. Два дни останал там, докато водата поспаднала и успял да прегази до сухо място. Майка ми, тогава 15-годишно момиче, и баба вече го оплаквали, мислейки че водата го е завлякла. Само че съдбата го запазила и в този случай.

Дядо искаше да се науча да плувам, защото винаги си спомняше за своето премеждие. Бях на 4-5 години, всеки ден ходех на стария бент, който е отвеждал вода за втората селска воденица. Там се събираше и кьораво, и сакато от селото. Малки и големи, плувци и удавници, всякакви. Страх ме беше да вляза в дълбокото. Понякога се къпех по-надолу от бента, из камънаците на бързея. Размахвах ръце и като драпах по дъното се правех, че плувам.

И тогава дядо измислил как да ме научи да плувам. Поприказвали си с бате Гечо, мой много по-голям братовчед и направили план за обучението ми. Планът не се отличавал с особена деликатност, но такива бяха нравите тогава. Разбрали се Гецата и дядо той да се скрие в ракитака край вира, за да гледа. Щом хвърли камък във вира, Гечо да пристъпи към операцията. Докато братовчед ми чакал уговорения сигнал, от ракитака се чул страшен плясък. Гечо решил, че дядо е хвърлил по-голям камък и без да ми обяснява каквото и да било, ме грабна и ме хвърли във вира.

Голямо цапане падна, голямо викане и врещене. Изгълтах, разбира се, около половин кофа вода, но накрая издрапах до бента ни жив, ни умрял. Големите момчета са знаели за заверата и са били наблизо във водата - да не взема пък да се удавя. А дядо ми, вместо да гледа удобно от ракитака как протича цялата операция, се подхлъзнал и пльоснал по гръб във водата. И макар и крайно доволен от постигнатия резултат, той се измъкна от камънаците, мокър до кости, отръска се като куче и така псуваше, че небето притъмня. Та така се научих да плувам. После се отпуснах и започнах сам да скачам от бента направо в дълбокото.

Дядо Тодор ме насърчаваше в риболова. Той не признаваше въдици и затова обучението ми започна с едно малко серкме, изгнило и прокъсано, но добро като учебно средство. Тогава в двора се мотаеха няколко малки котета. Дядо вземаше 4-5 малки рибки и ги слагаше в кръг на 3-4 метра от мен. И когато котета се захващаха с рибките, трябваше с едно замятане да ги хвана всичките. Често пропусках. Дядо не ме укоряваше, не ми се караше, а ми завърташе един солиден по врата. И пак отначало. Накрая се научих криво-ляво да хвърлям добре, но на котетата им дотегна да са учебно помагало и избягаха у комшиите. Така завърши моето рибарско обучение. И сега мога да мятам серкме добре. Само дето в реките няма риба.

Баба и дядо никога не са имали телевизор, пералня, хладилник. За хладилник служеше мазата, баба переше на ръка. Лятно време по-лесно се переше, но зимата си беше жива мъка. Топлеше вода на печката и переше дрехите в дървено корито, издълбано от дядо от цял ствол на върба. В това корито баба къпеше и мен, докато бях малък. Беше адско удоволствие да „плувам” в коритото, макар стаята да заприличваше на езеро.

Може тези неща да ги е нямало, но имаха абонамент за търновския вестник „Борба”. Вярно, че в повечето случаи той служеше за амбалажна хартия или за закриване на прозорците лятно време, но преди това баба често прочиташе в него едно-друго. Слагаше очилата, сядаше на прага и започваше да срича като първолак. Старателно дочиташе дописката, която е започнала, макар честичко да не разбираше и дума от темата на написаното. И беше голям  политикан - вечер, на сбирките на бабите на пейката на улицата, важно и категорично изразяваше мнение. Другите я зяпаха в устата и клатеха глави:

- Тя Питрана знай, тя чите у вьеснику…

Понякога вечер сядах край тях и вътрешно си умирах от смях покрай политическите прозрения на баба, но седях сериозен - не биваше да подкопавам авторитета й на политически анализатор.

Понякога дядо ми разказваше разни забавни случки от живота им. Особено добре съм запомнил една от тях. Станала е, когато дядо и баба още са били младо семейство. Не помня дали майка ми е била родена вече. Отишли дядо и баба край горната бара да берат плодове и орехи. Тогава това са били частни земи и стопаните не са разрешавали да им се берат овошките, но нашите хора решили да си откраднат.

Разбрали се дядо да бере плодове и да набрули орехи, а баба да се навърта наблизо и ако види човек, да вика „Ур, Тодуре…”. „Ур!” - така са викали в селото по конете. Демек, мине ли човек, да си помисли, че баба вика след някой кон. Само че баба се залисала в нещо и видяла да се приближава човек, когато той бил на 20-30 метра. И тогава се захванала голямата екшън сцена - баба размахвала ръце и крещяла с все глас: „Ур, Тодуре, ур, Тодуре…” Врещяла тя, въртяла се и подскачала из тревата на поляната, а онзи човек я гледал втрещено и накрая само се прекръстил… Тогава тя не е била баба, а млада, 26-27 годишна жена.

В това време дядо Тодор, който бил видял отдалече човека, слязъл тихо от дървото, прибрал торбите с набраното в царевичака и се скрил в храсталаците край барата. И оттам гледал театралния етюд на баба. Ще да е било интересна гледка - да гледаш баба как подскача насам-натам, размахва ръце и вика с все гърло - „Ур, Тодуре, ур…”

Когато понякога дядо го разправяше, голям смях падаше, а баба се мръщеше и твърдеше, че не е вярно, че също била видяла човека отдалече, но викала силно, та да я чуе дядо, ако е далече. И че подскачала и размахвала ръце за по-голяма достоверност. На което дядо неизменно я занасяше:

- Питрано, ти тогаз дън си забрайла, чи наший кон са казваши Розка?

Огорчена, че дядо не признава театралните й дарби, баба го чумосваше и с това работата се приключваше.

Като малък живеех при баба и дядо в селото на майка ми. Точно срещу портата ни беше работилничката за лимонада на дядо Аврам. Тогава лимонадата се затваряше със стъклено топче или с по-модерните пружини от стоманена тел. Случваше се на някоя бутилка да се размести топчето или да се отвори пружината. През това време децата от нашата махала се нареждахме като кученца през вратата и чакахме дядо Аврам да сбърка с някоя бутилка. Той ни я даваше и ние я излоквахме веднага. Като по-голям разбрах, че понякога той нарочно не е затварял добре бутилката, за да я даде на нас.

Понякога дядо Аврам не отваряше лимонададжийницата цяла седмица, че и повече. И когато ми се допиваше лимонада, все врънках баба да си вземем от сладкарницата в селото. На което баба неизменно отговаряше:

- Устъй гу, ба бабе! То туй гърмяна вода!

Цял живот те бяха прекарали в немотия и броене на стотинките. И им се виждаше ненужен разкош да харчиш пари за „гърмяна вода”. Разбира се, тогава не съм ги разбирал и само надничах през портата да видя дали днес дядо Аврам ще работи или ще карам на студена вода.

След смъртта на дядо Тодор и когато вече бях голям и имах пари, понякога ходех до магазина и купувах по някоя бира. Баба едва отпиваше по глътка и недоволно мърмореше:

- Ти дан си някой флорд, да пиеш бира?

Разбира се, че не съм бил лорд и рядко купувахме бира, но за милата ми баба това бяха излишно похарчени пари. И то при наличието на чудесната студена вода. Така бяха живели цял живот - цепейки стотинката на две, в немотия и лишения. Което не им пречеше да са добри и щедри хора. И да учат и мен на това.

Баба ми ме пляскаше доста по-често от дядо. Беше доста по-строга от него. Дядо ми прощаваше всичко, даже прикриваше магариите ми, но при нея нямаше мърдане. Помня, веднъж те отидоха на работа, а аз си бях вкъщи. Баба беше оставила във фурната една тава пържена риба - да ям през деня, а те да вечерят, когато си дойдат. Само че аз събрах апапите из махалата - да се изфукам колко риба съм хванал. Изядохме рибата, без дори да ми дойде на ума, че вечерта те няма с какво да се нахранят. Че като ме започна баба с торбата, дето си носеха храната на работа! Мале, мале, направо натроши чинията, дето беше в торбата о дебелата ми глава. След това бая време на челото ми имаше подутина като рог.

Друго, което особено мразех като малък, беше приучаването на юрдечките, така викаха на патиците в селото, и гъските да се прибират сами от реката, където ги пускаха още сутрин. Десетина дни обикаляхме около тях с дълги пръчки - да не се пръснат. И привечер ги подкарвахме оттук-оттам и ги насочвахме към портата. И тогава наставаше голяма олелия, защото не бяха само нашите, ами и на съседите. Гадинките се разбягваха, ние търчахме след тях да ги събираме в ято. Младите птици врещяха и се щураха насам-натам ужасени, бабите размахваха пръчките да ги събират накуп, ние децата крещяхме до бога и търчахме нагоре-надолу, мислейки, че помагаме. Вдигаше се прахоляк, хвърчеше перушина. Въобще - беше голямо представление. И то точно в най-хубавото време на деня, когато трябваше да бъда на бента за къпане.

Всяка къща си бележеше птиците по свой начин - обикновено с боя по гърба. А 50 ята не могат да се бележат по 50 начина. Захващаха се спорове „унуй, червеното, то на кого е?” Накрая като по чудо юрдечките и гъските се озоваваха по местата си, преброяваха ги, успокояваха се и се пристъпваше към копривата. И да видиш! На петия, шестия ден птиците чинно се подреждаха по ята и ако не ги чакахме на портата, стояха отпред и чакаха да ги приберем.

Когато баба пращаше дядо на „дигеня” за нещо или за хляб в „комбината”, сграда с много предназначения, в която беше и фурната на ТКЗС, дядо винаги ме водеше със себе си. Купуваше ми нещо дребно - бонбонче, вафличка или нещо друго. Той ме държеше за ръка и тежко пристъпваше, а когато го питаха: „Банчоолу, куей туй дьети, ба?”, той гордо отговаряше: „Фнучи”! Разбира се, хората знаеха кой съм, ама майтап да става. Мене пък винаги ме питаха „Ти куйе си, ба, дьете?”, а аз не по-малко гордо отговарях: „На Тодура Банчоулу глидачу!” А наоколо си умираха от смях.

Покрай моите скиторения покрай реката няколко години по-късно бях свидетел на страшна сцена - пред очите ми се удави едно момиче. Дъщерята на немия, която също беше няма. Висях на брега на вира край старата воденица до един възрастен рибар, когато видяхме как на другия бряг момичето, то да е било тогава около 14-15-годишно, се съблече и влезе във вира откъм плитката му страна да се къпе. Там е голям завой и ако невнимателно влезеш няколко метра напред, силното течение може да те повлече. Навярно така е станало и с момичето. Виждахме го как вдига глава над водата и мята ръце, но мислехме, че просто се къпе и си играе. Даже другият рибар се ядосваше, че хем така и така не кълве, ами тази пикла хептен ще разгони рибата.

Двайсетина метра по-надолу момичето влезе вече в най-дълбокото на вира и тогава с чичото се уплашихме. И когато то отново потъна и вече не се показа, разбрахме какво е станало. Тогава бях на 7-8 години и нищо не можех да направя. А възрастният рибар, който беше от съседното село, набързо си впрегна каручката и избяга. Дори не понечи да помогне.

Момичето го открили същия ден на около половин километър надолу, водата го изхвърлила на брега. На другия ден идваха да ме разпитват как е станало едно или друго. Дойде и немият, баща му. Не да ме хока и укорява, той разбираше, че аз бях дете и не можех да помогна на дъщеря му. Просто искаше да чуе за последните мигове на детето си от очевидец. Не можех и дума да отроня - бях окаменял. После немият заплака и понеже беше без глас, хлипането му беше като някакво животинско хриптене, приличащо на вълчи вой. Изпитах истински ужас, скрих се зад дядо, като здраво стисках ръката му. И може би затова тази случка се е запечатала така детайлно в паметта ми.

От това време ми е останал и друг незабравим спомен - вършитбата. Беше голямо събитие за селото. На поляната край моста докарваха вършачката. Тя приличаше на днешните комбайни, но нямаше двигател. Задвижваше я парен локомобил - едно огромно черно чудовище, в пещта на което няколко мъже непрекъснато хвърляха дърва. Локомобила го свързваха с вършачката с огромен каиш. Когато машинистът пускаше машината в ход, каишът свистеше и ние, децата, се разбягвахме настрани.

Събираше се цялото село. Всеки докарваше снопите си с кола или каруца и изчакваше реда си. На вършачката се качваше един човек, другите отдолу подаваха снопите, той ги развързваше и ги хвърляше в търбуха на вършачката. От едната страна имаше голямо платнище, на което събираха овършаното зърно, а от другата страна падаше сламата. Беше голяма олелия - прахоляк до бога, летеше слама и осили, които се набиваха в потните ни тела и сърбяха страшно. На това лесно му намирахме цаката - реката беше на двайсетина метра - на който му пределееше от сърбежа, отиваше и се топваше в Росица. Ние, децата, използвахме това, за да се нацамбуркаме на воля още от сутринта. Никой не ни обръщаше внимание, никой не опитваше водата дали се е стоплила вече - хората вършееха хляба си и на никого не му беше до нас.

Търкаляхме се на воля в сламата и в овършаното жито. А то беше топло и гальовно, миришеше на коледните кравайчета. Е, отнасяхме и по някой шамар, когато много го разпилявахме, но това не помрачаваше радостта на тази необикновена седмица.

После всичко стихваше - машинистът откарваше локомобила, разкомплектоваха вършачката и всеки си отиваше по работата. Ние, малките, естествено веднага се завирахме в реката.

Много години не бях ходил в селото. Къщата беше продадена, моята обетована земя вече я нямаше. Щях да отида, когато местеха гробището на ново място - да пренесем паметниците на баба и дядо, но наши роднини ни казаха, че общинарите много бързали и затова унищожили набързо повечето гробни места, включително и нашето - просто минали с булдозерите отгоре.

Така че сега баба и дядо дори гроб нямат. Тъжно и мъчително е, но това е действителността. Къде ли не днес над гробовете на баби и дядовци, на бащи и майки не растат бурени? Грохват старите къщи, разбитите им от крадци прозорци ни гледат като очите на Самуиловите войници.

Младостта е глупава, донякъде повърхностна, а когато дойде зрелостта и старостта, вече нищо не можеш да върнеш назад - да поправиш някои неща, да кажеш на тези хора колко много ги обичаш и колко много значат те за теб… Тъжно е, страшно е, но няма път назад - дано поне спомените ни остават.