Любомир Духлински

В първите години след “освобождението” през късната есен на 1989 година в страната плъзнаха какви ли не благодетели и съветници, най-вече от новата братска държава отвъд океана. И се заеха да ни учат на икономически ум и разум. Захванаха се едни теории, коя от коя по-обещаваща. От екраните на телевизорите се заизливаха реки от мед и масло. Ама нашенецът, нали си е неук и тъпанар, коментираше нещата като една от братовчедките ми:

- Какинка, - вика тя, - то стана като в руските приказки: „По брадата ми тече, пък в устата ми не влезе…”

Според икономическите магьосници България да стане Швейцария на Балканите беше просто въпрос на време. Изготвяха ни национални стратегии за преход към пазарно стопанство. Пък като започнаха едни компенсационни програми, едни либерално-мафиотски преходи - не ти е работа. Само че всичко беше някак си „ще”, някак си отвъд видимия хоризонт.

Родителите ми нещо не схващаха либералните теории, брояха си стотинките за хляба, поклащаха недоверчиво глави и тихичко ругаеха настъпващата демокрацията. Само че скоро разбраха, че само с псуване и ругаене няма да стане работата и затова се събрахме на семеен съвет - да си разработим и ние една компенсационна програма, щото иначе щяхме да опъваме уши от глад. Водещата сила при разработването на програмите за оцеляване беше майка ми. Тя измисляше разни начинания, винаги беше готова да се включи във всякакви идеи, колкото и налудничави да бяха понякога. Захващахме ги с ентусиазъм, после тихомълком ги зарязвахме.

И така, дойде времето за първо действие по програмата. Веднъж майка ми се обади по телефона спешно да си ида с колата до село. Естествено се притесних да не е станало нещо лошо, но тя трясна слушалката по обичая си, без да ми дава повече обяснения и аз потеглих веднага. А каква била работата - някой й казал, че в люпилнята в съседното село продавали пиленца - петлета, по пет стотинки бройката. Тя веднага направила сметка, че за пет лева ще купи сто. И понеже си падаше малко авантюристка в такива случаи, аз бях набързо мобилизиран и потеглихме за съседното село.

Купихме петлетата. Продаваха ги толкова евтино, защото на птицефермите и на личните стопанства продаваха само женските пиленца, и то доста по-скъпо.

Раснаха и пораснаха петлетата - за чудо и приказ. На главите си имаха едни рошави качулки - също като арнаутски калпаци. Само че вместо да станат тлъсти и угоени петли, те се извъдиха едни кльощави като свраки, с дълги като на щъркели крака. И летяха над градината като изтребители. Излитаха от място като вертолети, носеха се из градината с бръснещ полет и обикновено се приземяваха в лехите с пипера, изпотрошавайки всичко.

На мен ми беше смешно от цялата операция, майка ми ги кълнеше с всички проклятия, които знаеше, после вдигаше рамене и отронваше виновно:

- Ми то… ми де да ги знае човек, че са такава порода…

Татко псуваше на поразия и по цял ден ги гонеше с един прът с метла накрая. Когато случеше да улучи някое, последствията за петлето хич не бяха добри - още същия ден то се превръщаше в яхния. Стригаха им крилата, какво ли не ги правиха, но нищо не помагаше. Голям зор беше, докато всичките минаха през тенджерата. Което, разбира се, въобще не смути майка ми и не наруши плановете да изведе клана ни до благополучие. Тя беше царица на такива идеи - хвърляше се в тях с жар и ентусиазъм, а после се чудеше как да се измъкне.

В края на пролетта тя намери отнякъде евтино малко прасенце. Донесе го тържествено вкъщи, пуснахме го в кочината и застанахме отстрани да му се любуваме и да мечтаем какъв огромен шопар ще се извъди от него и каква благодат ще настане в нашите равни двори. По едно време баща ми се вгледа в звяра и отбеляза:

- Бе… то като че ли е с едно око!

Загледахме го и ние. Наистина, прасенцето имаше само едно око. Заради което го кръстихме Ричард Ран. Прасето се случи голям чешит - остави, че беше с едно око, ами беше и много проклето. Беше злоядо и злобно. Когато човек се приближеше до оградата на кочината му, заставаше с наведена глава насреща му, ръмжеше като усурийски тигър и ако се опиташ да му приказваш, то се хвърляше срещу теб и злобно изгрухтяваше. Наложи се да слагаме втора мрежа, защото прасето успя да продъни едната и да направи голяма дупка в оградата. След още няколко месеца си беше все още кожа и кости и повече приличаше на бяла лисица, негли на угоен шопар.

Както и да е - дойде време да го колим. По традиция за касаплъка се събираха доста хора - касапина, чичовци и стринки, братовчеди и някои други роднини. За това прасе майка ми справедливо забеляза, че май ще се наложи да купува салам, за да си доядем после на софрата.

Прасето ни обикновено го колеше Тодор Делията, наш роднина по дядова линия. Сутринта, както си му редът, майка ми сгря един чайник с ракия - трябваше всички да ударят по една за загрявка и едва тогава се пристъпваше към екзекуцията. Така стана и тогава. Делията си пиеше греяната ракия, а отрядът за бързо реагиране в лицето на мен, баща ми и единият ми чичо трябваше да изкара прасето от кочината, за му върже задния крак и едва тогава Делията пристъпваше към заколението. Това добре, но прасето явно имаше други идеи и други планове. Понеже беше дребно, то се изшмулваше всеки път между нас и хукваше из дворчето на кочината. И ние след него. Гонихме го, гонихме го, докато накрая то се спусна, захапа баща ми за крачола, откъсна парче от панталона му и пак се скри в кочината.

Делията си наля втора ракия и ни се скара, че сме пипкави и не можем едно прасе да вържем. След третия опит баща ми се отказа, а на негово място дойде другият ми чичо. Резултатът беше същия. Тогава измислихме нова тактика - зяпахме в небето, повъртахме се насам-натам, уж прасето въобще не ни интересува. След повече от час тактиката проработи, допипахме бандита и го вързахме. Само че Делията вече беше ударил няколко ракии, беше се понапил и само измуча:

- Ма то тва прасе крила да имаше, да сте го хванали досеги! Остав’те го, друг път ж’го колим…

Събра си ножовете и си замина. Спогледахме се останалите и понеже нямаше какво да сторим, прибрахме се на топло, допихме греяната ракия, че и замезихме каквото бог дал и го обърнахме на вино.

А прасето не успяхме да го заколим и другата неделя, защото падна метър сняг и сви страшен студ. Така то преживя още месец и половина. И в продоволствената ни програма започнаха да се явяват пукнатини.

През лятото майка ми беше осенена от нова идея - полезащитните пояси в землището на селото ни бяха пълни с джанки саморасляци. Къде раждаха, къде не, но все можеше да се събере нещо. И майка ми реши, че е добра идея да наберем джанки, да ги изварим на ракия и да я продаваме. Добро като идея, но като практика се оказа малко по-иначе. Ходихме нагоре-надолу по поясите, завирахме се в какви ли не драки и шубраци, бях се изподрал целият - все едно, че с орли съм се борил. Изподрасках и колата, два пъти гума пуках. С триста мъки събрахме два бидона джанки. Видя ги чичо ми и поклати глава:

- Джанка ракия не пуска! Туряйте захар, иначе нищо няма да стане.

Да, но това не влизаше в икономическия план на програмата ни - по това време лудо поскъпваха цените на всичко и захарта беше стигнала до небето. Нямаше накъде, трябваше да се движим по график - купихме захар, ферментираха джанките и тръгнахме с баща ми да варим ракията. Той беше човек нетърпелив, искаше всичко да върви по системата „бодни пръчка - пий вино”. Варихме, какво варихме, той все вика:

- Готово е. Спирай казана и да си вървим.

- Чакай, - викам, - бащице! Има да се вари още.

- Готова е. Нали я опитах.

Баща ми беше пълен въздържател, не лизваше ракия. И не беше опитвал ракията, естествено. И аз не можех да я опитам, защото бях шофьор… Тогава заподозрях, че баща ми съзнателно саботира компенсационната програма - след битката с петлетата той, горкият, беше толкова стресиран от идеите на майка ми, че гледаше час по-скоро да се отърве и от петли, и от прасета, и от ракии, и от всичко.

Не исках да споря с него и спряхме казана. Естествено загубихме половината ракия, защото я спряхме на 62 градуса, което, както и да го погледнеш, си беше почти медицински спирт.

Майка ми като разбра каква сме я свършили, отбеляза философски:

- Е, поне за събора ще има.

Някъде към есента въодушевлението ни от компенсационните програми поспадна. Дойде и време за събора на селото. Приготвихме се, както му е реда, дойдоха ни гости - близки и непознати, както обикновено бива на събор.

Тогава съборът на селото ни ставаше в края на септември. Беше голяма дандания - във всяка къща идваха сума ти гости, готвеше се като за сватба, вина и бира се лееха като река. Отвсякъде пристигаха сергии, музиканти обикаляха по къщите да пеят на ушенце за някой лев, храна и напитки.

Работата и у нас напредваше, гости идваха и си отиваха, останалите - постоянното присъствие - приказвахме все по-гръмогласно и вече едва ли се слушахме кой какви ги плещи. Следобед на портата се появиха двама средна възраст мъже, черни като брикети. Единият носеше на рамо акордеон. Те само сочеха с ръце и мучаха нещо, сочейки гърлата си. Засвириха с акордеона, единият пляскаше с ръце в такт с музиката и с жестове ни подканяше да запеем. На нас колко ни трябваше - разпяхме се.

- Абе вие да не сте неми? Какво само мучите? - попита дядовият брат, който ни гостуваше.

- Ъхъ… ъхъ… - опита се да изломоти акордеонистът и посочи гърлото си.

- Горките хорица - развълнува се майка ми и им зави още по едно кюфте.

Криво-ляво разбрахме, че били братя. Неми по рождение. Ние, разбира се, изпаднали в пиянско съчувствие, им дадохме по пет лева, майка ми им зави кюфтета и разни други неща за ядене, наляхме им и от новата ракия. Те изсвириха още две-три парчета, поклониха се с благодарност и потеглиха по пътя си.

По едно време отидох до чичо ми за нещо. От стълбището на къщата му се виждаше в двора на съседа Личко. И там какво да видя! Нашите неми музиканти разпънали акордеона и пеят с пълен глас „Вино пият петдесет юнака”… Пеят, та се късат! Ама и тарикати!

На другата година дойде само единият. Само че беше забравил, че е ням и се разпя още от портата. Досмеша ме и когато му напомних, че е ням, той хич не се смути, засмя се и рече:

- Ще прощаваш, чорбаджи, ама то от толкова сборове вече забравям къде трябва да пея и къде да съм ням…

Изпяхме с него „Вино пият петдесет юнака”, дадох му петарката и човекът си замина по живо, по здраво.

Та така приключи либерализацията на семейната икономика.