Любомир Духлински

- Жозе-еф, Жозе-еф! - провикна се напевно Галопа.

Отговор не последва. Галопа се опита да надникне през вратата, без да става от мястото си.

- Жозеф! Алоу, Жозеф, глух ли си? Танданс а ла бес (1)!

Пак никакъв отговор. Лицето на Галопа почервеня, той сбърчи вежди и страховито изрева към вратата:

- Юсуфе, къде си бе, гадино опушена?

През вратата влезе като се кандилкаше като патица дребен мургав човечец. Беше облечен с шарена хавайска риза и дънки поне пет размера над неговия ръст. Изглеждаше все едно е влязъл в чувал. Беше обут с гуменки, прокъсани на палците му. От дупките стърчаха пръстите му с черни закривени като на орел нокти.

- Кво искаш? - попита той с неочаквано дълбок и звучен глас.

- Танданс а ла бес!

Човечецът извади от шкафа полупразна бутилка вино и доля в чашата на Галопа.

- Браво, юнак, ха така! Трябва да се следи редовно нивото. Vous connaissez, mon cher ami (2)?

Човекът само измърмори нещо и излезе.

Тези двамата бяха най-странната двойка, които човек може да си представи. Галопа, дебел, червендалест мъжага на около петдесет, с изгризан от тежките влашки вина червен нос, беше отговорник на станцията за измерване на нивото на река Дунав. Негово задължение беше всяка сутрин към 10 часа да погледне мерната лата, за запише нивото на реката, после да го съобщи на корабната администрация и да се обади в кметството ако имаше опасност от рязко покачване на водата. Освен това трябваше да наглежда пристанищните съоръжения и състоянието на дигата в долния край на градчето. Което той не беше правил от години, защото дигата беше далече, пътят лош, а и слънцето доста напичаше… И с това се изчерпваше обемът на трудовата му дейност. През останалото време просто се мотаеше из станцията, мотаеше се, додето му омръзнеше и изваждаше служебното шише от шкафа.

И тогава като изневиделица се появяваше неговият Санчо Панса - Юсуф, онзи дребен, мургав човечец, за който вече стана дума. Тук е мястото да отбележим, че покрай всекидневния бюлетин за нивото на Дунав, Галопа беше запомнил няколко от френските изрази за понижение и повишаване на нивото на реката от радиото. А иначе слъгваше по-лековерните си слушатели, че е учил във френския лицей в Букурещ. И понеже беше самохвалко като всеки влах, му се струваше твърде простовато неговият верен оръженосец, в случая е по-правилно да се каже „бутилконосец”, Юсуф, да носи това елементарно име и затова той набързо го прекръсти на Жозеф. Идваше по- европейско някак си…

След като приключеше с пот на челото задълженията си, Галопа вадеше чашата и шишето от шкафа, наливаше си и отпиваше с наслада. Когато започваше да прозира дъното на чашата, той се провикваше към ординареца си, който винаги се намираше някъде наблизо:

- Жозе-еф, танданс а ла бес!

И Жозеф веднага се притичваше, за да нормализира нивото. След няколко уточнявания на нивото Галопа обикновено се отцепваше като мотика. Изскачаше на площадката пред пункта и с орлов поглед търсеше дали някоя румънска рибарска лодка не е нарушила териториалните ни води, за да излее върху съседите патриотичния си гняв. Брегът беше висок и се виждаше на километри в територията на другата държава. Съглеждаше жълтите пушеци от комините на завода на другия бряг, долавяше задушливата им миризма и обзет от екологичен порив, започваше да крещи:

- Негодници! Бандити! Безбожници! Анатема за вас!

Изреждаше всички български и влашки псувни, които знаеше и изричаше най-грозната според него клетва:

- Да ви изсъхнат лозята, богопродавци!

Укротил донякъде патриотичния си гняв, Галопа се връщаше в пункта, тръшваше се на провисналата кушетка и захъркваше така, че понякога задействаше алармите на спрените наблизо коли.

По време на всекидневния спектакъл Жозеф седеше кротко на столчето си пред пункта и чоплеше слънчогледови семки. Щом патронът му пускаше йерихонската си тръба, Жозеф прибираше вътре столчето и си тръгваше. Знаеше, че Галопа ще кърти до късния следобед и че няма смисъл да виси пред станцията.

Живееше на баира в края на градчето, в малка къщурка - стая и коридорче. Около нея беше заградил с ръждива прокъсана тел малко дворче. В единия му ъгъл се мъдреше нещо като кокошарник, скован от най-различни по размер и цвят дъски. За покрив беше метнал стар дюшек. И ако архитектурният гений на Жозеф беше стигнал само до тази необикновена конструкция, то единственият обитател на кокошарничето беше наистина забележителен.

Това беше дребно черно петленце с червен гребен и дълги като на щъркел крака. То се разхождаше по цял ден из двора, гордо и наперено като митнически чиновник, и гледаше презрително с едно око към улицата. Напук на традицията, петлето кукуригаше само през деня. Но не това беше забележителното в него. То имаше странната склонност да се нахвърля и да кълве с настървение ларвите на колорадския бръмбар по картофите. Жозеф случайно беше открил необичайната склонност на питомеца си. Когато го пускаха в лехата с картофи, петленцето я обикаляше в странен галоп няколко пъти с дългите си крака, изръшкваше редовете и после лягаше и се спотаяваше като куче, което дебне дивеч. След което скачаше и започваше да кълве с настървение ларвите на вредителя. Приключило работата си, петленцето се свиваше под листата и като че ли задрямваше. Което беше знак за Жозеф да го вземе и да си тръгне. И постепенно чудатата склонност на петленцето се превърна в нещо като бизнес за него.

Когато из картофите на съгражданите му плъзваше колорадската напаст, те вземаха назаем за ден или два петлето, то окълваваше ларвите и доволните стопани се отблагодаряваха щедро на Жозеф. Ето защо когато настанеше времето на картофите, той се навърташе надвечер в кръчмата, за да види дали някой няма да поиска петлето. За да изпълни бързо поръчката и за да не се разкарва до дома си, Жозеф винаги носеше петлето със себе си, затворено в папурена пазарска кошница.

Ако нямаше мющерии, мъжете просто го канеха на масата си и го черпеха с локум. Локумът в кръчмата винаги беше в изобилие, защото там никой не признаваше друго мезе за червено вино, освен локум. Жозеф не пиеше и капка, но локумец си хапваше с охота. Слушаше приказките на мъжете и сегиз-тогиз пускаше трошички на петленцето.

И тази вечер Жозеф наобиколи кръчмата. И за негова изненада съгледа начело на дългата маса своя патрон - Галопа. Зачервен и потен, той обясняваше гръмогласно на компанията как ще пресъхне Дунав, така пишело в книгата на неговия професор от букурещкия лицей. Даже пишело точно коя година ще стане - тази или следващата.

- Това не е вярно! - горещо го оборваше млад мъж с едва наболи мустачки.

- Ми ти откъде знаеш кое как е? Още мустаци нямаш, не можеш дори името да си напишеш правилно - повиши глас Галопа

- Нали това уча сега - за климата и промените. В учебника на моя професор, пък и в книгите на други преподаватели от института пише…

- Дрън-дрън! - разгорещи се още повече Галопа. - Твоите професори още спят по дърветата, а ти ще се противопоставяш на високата европейска наука! И още едно да ти кажа - вие, младите, много плямпате, ама нищо не правите. Ама то си е така - човек или върши нещо, или само приказва за него. Още руският учен Кривоносов го е казал.

- Казва се Ломоносов - иронично подхвърли младокът.

- Все тая как се казва. Няма значение какъв му е носът. Прав е човекът. Вие, младите, само приказвате. И още нещо да ти река…

В този миг Галопа съгледа Жозеф с кошницата и се провикна:

- Жозеф, мон шер ами. Ела, ела тук. Тъкмо щях да ходя до вас да искам петлето, че ме е нападнала американската гад.

Жозеф приближи, приседна на крайчеца на стола и смотолеви:

- Ами… то е тука, в кошницата. Земи го.

- Знаех си аз, че ще продума шестото ти чувство и че ще ми спестиш драпането по баира. Мон ами, - провикна се Галопа към кръчмаря, - дай една кутия локум на моя най-верен приятел.

Жозеф постоя при тях, колкото да изяде половината локум, прибра другата половина в джоба си и си тръгна.

- Да върнеш петлето, че и други чакат - поръча той на тръгване.

Галопа изглеждаше жестоко засегнат:

- Разбира се, мон ами! Как можеш дори да си помислиш, че ще се бавя! Как ти даде сърце да ми напомняш. Знаеш, че аз съм точен и реален човек. Аз съм…

- Бе, знам те, ама да ти кажа все пак…

Следваха събота и неделя. В края на неделния ден Галопа още не беше върнал петленцето. Това притесни Жозеф и той реши да иде да види какво става. Галопа живееше в ниското, на брега на реката и той бързо се спусна надолу. Прекоси площада и пристанището и се озова пред дома на патрона си.

На сянка под асмата се бяха разположили Галопа и двама негови приятели. Наливаха си вино от бутилката и си приказваха гръмогласно. Като видя Жозеф, Галопа изведнъж се смути, изчерви се и замлъкна. После скочи, изтича тромаво към него и дружески го прегърна през раменете.

- Тъкмо навреме идваш. Сядай, сядай…

- Аз… така… набързо… за петлето, че го иска и комшията.

И тогава Жозеф съгледа кошницата. Тя лежеше захвърлена до градинската порта, с дъното нагоре. Празна. Огледа се тревожно. На малка масичка до тях се мъдреше тава с варено и пиперосано пиле, с дълги и тънки крака, вирнати нагоре.

- Къде е петлето? - попита Жозеф с отпаднал глас.

Галопа се почеса по врата. Очите му бягаха настрани от Жозеф.

- Виж, мон ами… - започна неуверено той. - То се спомина. Сигурно е прекълвало гадинки, станало му е лошо и се е споминало. Така си го обяснявам… Ей тука, - посочи той към портата, -  тука го намерихме сутринта. И рекохме да не става зян… Та… затова го…

Жозеф не каза нищо. Стана, пооправи си дънките, взе празната кошница и си тръгна - прегърбен и жалък, забил поглед в стърчащите през гуменките му пръсти.

Повече никой не видя Жозеф да седи на столчето си пред пункта.

—————-

1.Tendance а la baisse - тенденция към понижение (фр.).

2. Vous connaissez, mon cher ami - Разбираш ли, скъпи приятелю (фр.)