Любомир Духлински

Той беше забележителност в нашето село. Перко Винарката живееше наблизо до нас. Сам - нямаше жена, нямаше ни дете, ни коте. Жена му беше починала отдавна, децата му се бяха пръснали по градовете и той кукуваше сам в голямата си къща. Беше дребен, сух и рижав като шотландец. Под горната му устна се мъдреха само два предни зъба и когато се засмееше, приличаше на бобър. Казваше се Петър, но по обичая на нашето село името му беше преправено на Перко. Само че никой не му викаше Перко, а всички го наричаха Винарката. Зевзеците твърдяха, че когато в началото на ноември биваха готови новите вина, колчем Перко си отвореше устата и край него започваше да кръжи облак от винарки - така викаха в село на винените мушички. Не беше пияница, но обичаше компаниите и червеното винце. И постоянно мъкнеше на гърба си стара,  очукана хармоника, която все едно беше търкаляна в бетонобъркачка. Знаеше само няколко песни, които придирчивото селско ухо трудно би различило една от друга. Което не му пречеше да ги пее с въодушевление. Дори твърдеше, че сам ги е измислил. На всички хора - били на десет или на сто и десет години викаше „баче”.

Беше голяма клюкарка. Знаеше всички и всичко в селото с най-големи подробности, особено по-пиперливите историйки, тези, дето си ги разправяме с тайнствено подмигване след третата чаша. Ала от всичко най-обичаше да говори за себе си. Хвалеше се неудържимо. И лъжеше неудържимо. По-голямо дрънкало и лъжец светът едва ли познаваше. И когато го хващаха в лъжа, само оголваше двата си зъба и незлобиво отбелязваше:

- Ми то ако не излъжеш, баче, работата иде много постна… Така е тя - то би оното би (1), божествена комедия…

След тази странна трактовка на Шекспир, Винарката поклащаше глава и се оглеждаше победоносно. Един вид: селяндури със селяндурите му, какво знаете вие за световните работи!

Имаше строхетн нюх да надушва къде се е събрала компания да опитва новите си вина. Пък и старите. Присъединяваше се незабавно, но това не дразнеше хората. Напротив, приемаха го радушно, защото неговите истории - истински и измислени - край нямаха и разнообразяваха скучните разговори за селските работи.

Един ден в късната есен баща ми ме помоли да ида до съседа чичо Илчо да поискам някакъв инструмент. Заварих група дегустатори да свещенодействат на двора до масата около голяма гледжосана кана. Пред всекиго имаше малко калайдисано медно котле. Изследователската дейност явно беше напреднала, защото около масата се носеше жизнерадостен шум и на пресекулки избухваше смях. Седнал начело на масата, Винарката, с котле в ръка, тъкмо започваше поредната си лакърдия:

- Като бех младеж стария не ми даваше да пия вино. Пък на мен ми се пие, щото от бебе съм закърмен с вино. Много ревлив съм бил и за да оставя баба на мира да си върши домашната работа, тя ми правела сутрин попарка със затоплено вино. Изсърбам попарката и после спанак цял ден.

- О-о, я стига си лъготил! - прекъсна го един от компанията. - Ако е вярно, да си умрял още в пелените…

- Мен ме пази Господ! - извади на показ бобровите си зъби Винарката. - Ма какво знаете вие? Нищо. Нищо не знаете за живота, щото той е сложно нещо - то би оното би, божествена комедия…

- И след това…

- Стига сте го прекъсвали - скара се чичо Илчо. - Винарка, разправяй нататък.

Перко се прокашля няколко пъти, измуча нещо, също като певец, който опитва гласа си, преди да започне основната ария и продължи с обиден тон:

- За какво ви разправях?

- За хармониката.

- Кога станах по-голем момчурляк, некой разправил на стария, че момчето на негов приятел свирело на харомника, ходело по сборовете по селата и добри пари изкарвало. Стария, който нямаше кой знае какви надежди за мен, се чеса три недели по главата, после се нави - къде ходи, какво прави, накрая ми купи тази стара и очукана хармоника. Цело шиле даде за нея. Ма не щеш ли, оказа се, че ми приляга. Скоро научих няколко песни и две-три хора и зеха да ме викат тук-таме да свиря. Когато баба ме чу да изсвиря първата си мелодия, направо се просълзи от умиление, прегърна ме и рече със задавен глас: „На баба убавото момче. Одрал си на дядо си кожата. И той беше тъпанар.” Бех потресен от това описание на дядо ми, ама после работата се изясни. Дотогава не бех знаел, че дядо ми биел тъпана на селската музика. Викам на баба: „Бабек, аз не съм тъпанар, викам, аз свиря на хармоника.”

- Винарка, ми на погребенията не са ли те викали? То човек като те слуша как свириш, през главата му винаги минават мисли за задгробния живот - подхвърли един от компанията и всички се заляха от смях.

Винарката сви обидено устни, допълни котлето си, изпи половината вино наведнъж, доля си пак и млъкна. Тогава един едър мъжага от компанията се пресегна и го тупна по рамото, ама така, че за малко да го събори от стола:

- А не се впрягай де - майтап да става. Разправяй сега за хармониката.

Винарката мълчеше намусен.

- Е, като не щеш - върви си. Не те щем тука да се цупиш и да ни разваляш настроението.

От всичко на този свят Винарката най-мразеше да бъде сам. Поканата да си върви го отрезви набързо, защото мисълта да се прибере и да седи сам в голямата си празна къща не му беше по душа. Той извади на показ двата си зъба и захвана пак:

- Бе, то какво да ви разправям. Ходех, свирех, пеех песни на компаниите - такива ми ти работи. В началото беше файнско, само че после взе да става лошо… Нали си бех хубавец, момите взеха да се заглеждат в мен. Кога се разотивахме, тръгваха на тумби след мен - хайде, викат, Пешко, да посвириш и да попееш още малко. Друг им беше мерака на тех, ама аз бех скромен, не посягах. Па и страх ме беше - от малък съм дребен и слабоват, ще се случи момата да е на някой бабаит, после оня на дреб ще ме направи.

- Брей, ти си бил цяло природно бедствие бе, Винарка.

Компанията пак се закиска, а Перко ги изгледа с презрение и рече:

- Вие кво си мислите - че съм бил все на 70 ли? Бех млад и хубавец тогава. И от това си загазих. Едно моме не ме оставяше на мира - все гледаше да мине покрай нас, фръцкаше се насам натам, ама аз бетух - ни предавам, ни приемам. Мълча като изгорял телевизор. Мълчах, мълчах, докато се случи чудо - почнах да я сънувам. И тогава работата се обърна - аз взех да обикалям портата им, да гледам към прозореца й и да въздишам. И хармониката все на гърба ми.

И потупа по клавишите прочутата хармоника. Беше толкова очукана, че едва ли някой би повярвал, че може да издаде какъвто и да е звук. Мехът й беше продран на няколко места и завързан с медна телчица. Когато я разтягаше, издаваше едно особено виене и хъркане - приличаше предсмъртния стон на заклано прасе. Винарката понякога я сваляше от рамото си, разтягаше я, тя издаваше сърцераздирателните си звуци и той пееше с нея. Пееше все една и съща песен:

Сърцето ми е в кръв,

като на заклан петел.

Мятам се във адски мъки -

защо не ме пожалиш?

И още няколко куплета с потресаваща по дълбочината си лирика.

- Обикалях аз, обикалях, додето баща й се оплакал на стария. Те беха богати, а ние сиромаси и затова ги беше страх да не скочи момата и да ми пристане. Аз в началото отказах да спра да обикалям около портата на момата. Стария опита с добро, ама аз не кандисвах. Тогава той отряза от барата един върбов корен и така ми нашари задника, че две недели не можах да седна на него. И тогава се зарекох - сто години да доживея, все нея ще поменавам, все тя ще е на сърцето ми.

Винарката хвана котлето, чукна го о каната и промълви:

- Наздраве, Кино… Като се случа на сгода, все гледам да се чукна с Кина. Такива ми ти работи - така било писано. То би оното би, божествена комедия…

Помълча за минутка. Мълчаха и другите, сещаха се за младините си, щото всеки бе имал някоя Кина, дето още я носеше в сърцето си - неразлюбена и непрежалена. Да-а, то би оното би…

- После си го върнах на стария - изведнъж се засмя Винарката. - Не за Кина и за върбовия корен, а дето не ми даваше да си точа вино от батлака. Тоя батлак беше огромен - тон и двеста вино. А той вързал яко чепа и не ми дава да припаря до виното - малък си вика, още. Като пораснеш, пък ако щеш се къпи във вино. Само че аз измислих друго - пробивах със свредел малка дупка в батлака, намушквах в дупката една клечка от коноп, с дупка в средата и така си лочех от батлака. Наточвах си и едно голямо шише - за резерва, после с друга клечка запушвах дупката, замазвах с малко кал отгоре и нищо не личеше.

- Че баща ти не е ли видял клечките, дето стърчат вътре в батлака?

- Нищо не видя. Него го мързеше да мие батлака. Когато се свършваше виното, винаги пускаше вътре мен - щото бях дребен и гъвкав. Лекичко очупвах клечките, дето стърчаха отвътре и ни лук ял, ни лук мирисал.

- Абе, Винарка, ми ти си направил кацата на решето, бе! Как не е забелязал баща ти? Па и как не е протекла?

- Ами, не е… Забеляза още втората година. Пита ме, аз гледам в тавана и се правя на пробит калпак. Само че стария не се хвана на номерата ми, прилепи ме, отвори капака на кацата и ме пусна вътре. „Винарка с винарка, а дано се наплюскаш” - вика и натиска капака. А аз вече се давя вътре. Извади ме ни жив, ни умрял. Майка ми пищи по двора, събра се цялата махала. Голям смях падна. Стария ме замъкна до коритата, дето пояха животните и ме бухна вътре. И аз, още залисан от виното, за мой срам щях да се удавя във вода, вместо във виното. Та оттогава ми излезе това - Винарката.

Допи виното в котлето си, почака да затихне бурния смях на компанията и дълбокомислено отбеляза:

- Стария пишман стана, дето ме пусна в батлака. Такъв номер му извъртях… Нещо го свиваха бъбреци ли, жлъчка ли, не знам точно. И се извиваше на мокър парцал от болки. И някой му казал, че водата от Орловския геран лекува такива работи. Тикна ми в ръцете един бърдук пет оки и ме прати да му налея вода от герана. Па той далече - знаете го, сигур има три километра. Носих му вода няколко пъти, а той: „Много ми е добре от тази вода. Ще ходи Петърчо всеки ден да ми носи.” На другия ден си рекох: ще ходя, ама друг път! Изтичах до селската бара и напълних бърдука от нея. И така я карахме, докато изцерих стария и той почна да препоръчва водата на други боляци…

Докато компанията се заливаше от смях, Винарката седеше сериозен и замислен. Поклати глава и промълви:

- Странно нещо е животът, а? То би оното би, божествена комедия…

—————–

1. То би оното би - Винарката произнася неправилно първия стих от монолога на „Хамлет” - „To be, or not to be” (Ту би, ор нот ту би).