Димитрина Бояджиева

Помните ли битовия комбинат „Тракия”? Вече го няма. Няма ги и работниците. Демокрацията като хала помете всичко. За приватизиране е останала само сградата на бившата администрация с окъпаните от слънце кабинети на тогавашния директор Тенев, на партийния секретар Вълчев и на профпредседателката Васа Тошева. Други са сега времената - Тенев има бензиностанция, Вълчев държи консервния комбинат. Е, нека са живи. А Васа? - незаменимата Васа с организаторските си способности на платен профпредседател? Ама че вещица - засукана, шумна и изтощителна!

Не, чакайте да ви кажа, Васа се пенсионира. Гледай ти! Кой ли сега организира работниците от несъществуващите вече тепеката - шивашки, кожарски, обувен цех, фризьоро-бръснарски, керамичен… Каква ненадмината организаторка беше Васа, но както вече казах демокрацията като хала мина през битовия комбинат, от цеховете нищо не остана и Васа стана най-обикновена жена - пенсионерка.

Е, да, всяка жена на нейната възраст я постига същото. Останала вкъщи, Васа се питаше какво да прави със свободното време, трябваше й, разбирате ли, някакво занимание да запълни проточилото се време. Тъкмо тогава научи от местния канал, че набират нови членове за пенсионерския хор „Неспокойни сърца”. Васа реши да използва предоставилия й се слчай и хайде в клуба.

А там - в залата студено, няма отопление, хористките с палта, на вратовете шалове, че й плетени шапки на главите - репетират песента „Всеки миг е дар от Бога”, а над главите им лозунг: „Пеем - затова не стареем”. Че на колко години са? Иска ли питане - някъде между шейсет и седемдесет, че и осемдесет. Да, май имало и на осемдесет.

И какво от това, нима са важни годините, след като сърцето не мирясва! Я чуйте припева на песента: „Всеки ден те виждам, мили, и при теб есен е дошла. Затова целувам те, любими, дорде сърцата в нас туптят.” Какво чудно има, нали и Васеното сърце още туптеше по Станчо, културномасовика на бившето тепека „Тонзос”.

Как смайващо разказваше само, всички го слушаха с отворена уста. Май докато разказваше вица за учителката, Васа се влюби лудо в Станчо: На едно съвещание учител харесал учителка и тя му писала шестица. На следващата вечер учителката иска пак да се видят, но учителят се дърпа, не иска да си развали шестицата.

Васа е в стихията си, очите й блестят: Мъж и половина е този Станчо! - гъсти кичури черна коса, Печориновски мустаци, очите ястребови - тъй че, защо пък не! С много шестици Васа дари Станчо, но работата е там, че след  половин година, той взе да ги разваля. Какво става? - лежи в тъмното Васа  и се чуди.

И ето, че научава за Станчова донжуановска постъпка. Всеки божи ден, било преди обед, било след обед, ходел при Верчето, козметичката от фризьорския цех, сърбал кафе, а тя неприкрито се любувала на черните Станчови мустаци. И таз добра! С похитено сърце Васа привика Станчо в кабинета си.

Станчо е смутен. Станчо нервничи,  пуши цигара от цигара и на края тряс -  махай ми се от главата, да не съм подписвал договор с теб. Измъчена от обида, Васа дълго умува. О, да можеше от платен профпредседател да се превърне в пълновластен повелител на сърцето му! Ровове и капани да заложи, да върне Станчо. Но млъкни, сърце!

Като пробита керемида щеше да плесеняса Васа, ако не беше моделиерът Данчо от кожухарския цех. Старичък беше за нея, все двойки и тройки заслужаваше, но пък кожух й уши, кожух от овчи кожи, модерен за времето, подобен на корекомските. И кожухът не можа да стопли вледененото Васено сърце.

„За да има гореща любов, трябва пламък да има! - пееше сега ведно с хористките. - За да има пламък, трябва теб да те има”!” Но къде е  Станчо! В студената зала репетираха всеки ден, прегледите наближаваха, а роклите са остарели. Няма пари за нови! - коси се диригентът.

Къде да търси спонсори!? Спомнила си за старата гвардия, Васа реши: ще опита при Тенев, нали сега е бизнесмен. Реши се и след репетицията, хайде на автобуса. До мола на околовръстното, зад канала с преспи сняг, се е загнездил Теневият вилает - с луминесцентен взор синият му дворец лее черното злато, пълни резервоарите на джипове и коли и на Васа й се стори, че след миг ще гръмнат фанфари, ще издрънчат чинели и барабаните ще известят за нейното героично идване, почти държавническо.

А Тенев я посреща свъсено - откраднали му джипа. Свиреп и нещастен й разказа надълго и нашироко, с най-малки подробности, как платил на полицията за издирването на джипа  и как полицаите претеглили остроумно и не сгащили крадците.

„Ама как така?” недоумява Васа. „Много просто, коси се Тенев, дадената им сума от крадците е надвишила моята.” Васа трябваше да се измита - моментът е неподходящ. А навън бездна от мрак. Вкаменена от студ, подскача на спирката. Премръзна ли? - посреща я вкъщи мъжът й. Иде й да му кресне: Като нямам мъж с бензиностанция, така ми се пада.

След няколко дни Васа посети Вълчев в консервния комбинат. Нали и той е от старата  гвардия. „Колко?” пита Вълчев. „Поне хиляда.” „Ще видим. Ще помисля какво мога да направя. А сега ме извини. Много съм зает. Ела утре в десет”.

Само че в десет Вълчев го нямаше, бил по работа някъде, обяснява секретарката му. На двора работници трупат пълни касетки със замразена стока. „С какво са пълни?”- пита Васа.  „С бамя с изтекъл срок. Вземете си.”

И Васа пълни чантата, а вкъщи, премръзнала се спъна в чантата, едва не се преби. Целият свят й беше крив. Мъжът й, разположен в кухнята, се налива с чай. Вади от елека си бележка: „Васинце, записах тук едно лекарство. Рекламират го по телевизията. Всичко лекувало. Ха да го купим, а?”

Васа го гледа. Да му се ненавиди и живота! А някъде, далеч от тук, накрай света, градини цъфтят, хора се разхождат с неспокойни сърца. И изведнъж разбра - нищо няма да излезе от спонсорството.

Пък и за какво ли й е тоз скапан хор! Каква ли полза от него! Пролет идва, ще се запише на  някоя екскурзия, може до Кушадасъ да отиде, било приказно там. Не, никакъв хор не й трябва повече. Хич не й трябва. Да си пеят със старите рокли.