Мария Маринова

СЪЗРЯВАНЕ

Едно сладко момиче в нашата къща расте.
Нито е вече голямо, нито е още дете.
Нови хормони в тялото младо напират
и за предимство всички на куп претендират.
Блъскат се вътре, крещят и бушуват -
с едни се разделят, с други общуват.
Как ли се чувства принцесата с плът феерична
в тази разтърсваща битка космична?
Навярно, сега на ядро планетарно прилича
и ври и кипи, и отхвърля и силно обича.
Един ден, когато небесният свод се пробуди,
ще ахне от радост, безкрайно учуден.
Ще види сред синята шир оредяла,
че нова Звезда в полунощ е изгряла.
И млада снага, като лъч светлина ще огъва,
и жадните погледи мъжки ще спъва.
Ще свети Луната по майчински мила
и пътя й с бели мечти ще застила.
Пулсирай, Звездице! И сила и скорост набирай!
А после успешно в големия свят гравитирай!

ВНУЧЕ, ПОЧАКАЙ

Моята внучка избухна в порой.
Ей така. Изведнъж.
Както си беше над книгата.
Загинал е неин най-симпатичен герой.
Сълзите й - едри и кръгли се ронеха,
като бисерни капки роса.
Мое, мило дете!
Само почакай!
Вън от кориците книжни
животът е още по-диво, озъбено псе.
Ако не го дресираш,
ако не знаеш как да му сложиш намордник
и да му вържеш каишка -
ще те оглозга до кокал,
без да му мигне окото.
Затова, сладко създание, скъпо,
пред него сълзи не проливай!
Той слаби и крехки усеща
и гони, напада такива!
Зареди се със сила,
със хъс и надежда.
Зареди се със дух и сърце.
И тогава ще видиш,
как животът ще кротне в нозете ти
и ще ти бъде послушно и умно кутре.
А сега поплачи.
Поплачи си със чистите трепети,
които те правят добра и красива.
Защото светът е любов!

В КРЪГОВРАТА НА ПЪТЯ АСТРАЛЕН

И когато извършваме грях
и делим и тормозим Земята,
някой ден ще ни вдигне на прах
и ще бъдем вихрушка от вятър.
Ще копнеем за капка покой,
за да стъпим на здрава основа,
но Земята ще свири отбой
и ще търси начало отново.
Ще омеси такова тесто -
с организми без кал и омраза,
да приличат досущ на Христос
и със плът и със дух да я пазят.
Ще се върне към пъпната връв
в кръговрата на пътя астрален,
ще пулсира със ритъм и кръв
на заслужен живот натурален.

ДЕЦАТА НИ

Едно дете, кръстосало нозе на сухата земя седеше.
Едно дете загребваше с ръка и кучешка храна ядеше.
И, Господи, додето тъпчеше храната във устичка -
сълзите му се ронеха в паничката.
Яде и плаче. Плаче и яде.
Не беше яло с дни наред едно дете.
И, Господи, през сълзи се усмихва.
Бе чудо някакво! Реликва!
Не гледах филм от времето далече!
Това се случва в нашето съвремие, човече!
Ти, който крак връз крак летиш със лимузини !
Ти, който, ей така - за кеф изкупваш магазини!
Вий, безполезни, дето спите в парламентите,
къде сте, господа и вие, президентите?
Умират гладни по света децата ни.
От срам обратно се върти земята ни.
Човешки скелети пълзят в покрайнините,
А вий си трупате във банките парите.
О, свят осакатен! С духовни липси!
Това е нашият апокалипсис!

В РЪСТА НА ПАЛЕЧКА

И ето ме в бялата, болнична стая.
Кога ще изляза от нея, дали ще съм цяла - не зная.
В ръста на Палечка в този момент съм смалена
и от лебеди бели безброй - обкръжена.
Долита при мене кралят на бялото бдение
и ми предлага от рака спасение.
Замирисва на люляк. Ухае на мартенска пролет.
Пренасям се в малката, скромна, но - моята къща,
в която сребристият лебед с охота и с обич ме връща.
И като Палечка с дъх на цветята родена,
аз продължавам живота си с радост и мир оцветена.

БИТИЕ

Като стръкче зелено сега съм в тревата.
Толкова крехка, че ме люшка и тихият вятър.
Нямам сила глава да повдигна
и небосвода със поглед дори да достигна.
До капчица ракът плътта ми изсмука
и моята същност като свещица блещука.
Къде ми са ритъма, пулса и пламъка ?
Аз можех вода да изтръгна от камъка!
Можех с ръка да извия врата на живота,
а един чревоядник ме просна в леглото.
Просто така се заключи пред мене небето,
че няма ни изход, ни вход битието.
Сега ще се моля и кротко ще чакам
Господа Бога да ме извади от мрака.

ЖИВА СЪМ

Когато отлъчиха късче
от мойто увредено тяло
си казах: добре де, започвам
своето ново начало.
В душата си слънце изцеждам
и пия на въздуха билките,
молитви към Господ нареждам
и пращам по дявол горчилките.
И мъртво е тъмното вчера,
а утре е много далече,
живота си залезен меря
със днешните изгреви вече.
И жива съм, Господи! Жива!
И пълня със себе си къщата.
Макар и не толкоз красива -
с душа и сърце съм си същата!