Димитрина Бояджиева

Ако се чудите къде е слънцето - тук е. И аз съм тук -  в Лисабон. Тук е и  художничката Оксана Родригеш. Рисува предимно кучета, котки и коне. Рисува и стъклени чаши. Рисува ги много майсторски. Съпругът й Маноло Родригеш има винарна и виното блести като кехлибар в чашите, а кучетата и котките са толкова истински, че всеки момент очакваш да се чуе лай и мяукане. Точно това прави картините й продаваеми, уверява ме Серьожа. И аз съм художничка, но моите картини не се купуват и Серьожа ме увещава да открия ателие за ноктопластика. Пари ще направиш, уверява ме той, жените са луди по изящен рисуван маникюр. Серьожа е много практичен, той  е с фитнес образование и за разлика от мен е роден тук. Обича да разказва за Белия параход, с който дядо му Сергей през 1923 г. е бил изселен от Съветска Русия. Болшевиките, като се справили  с враговете, разправя той, възникнал въпросът какво да правят с интелигенти като дядо му - те не са против тях, но не са и с тях  - и вместо да  ги убиват, ги натоварват на Белия кораб, корабът на философите, както обича да казва Серьожа,  и враговете отплували.  Ей с този кораб дядо му на Серьожа стигнал  в Лисабон.

Лариса,  приятелката на Оксана Родригеш и тя е тук, в Лисабон. Когато пристигнала, се питала къде може да срещне богат мъж и решила да кандидатства за стюард на яхта. Точно на кастинга Аделмиро Фито, притежател на пет яхти, запленен от Ларисината мамещата  женственост, вместо за стюардеса я взел за съпруга. Оксана Родригеш, както и Лариса Фито са рускини, но когато перестройката раздаде лошите си карти за  „страна огромная” и „огромная” се  разпадна, те, като всички съветски възпитанички,  усилено започнали да спрягат чужди глаголи. И ето ги препакетирани, са вече тук. В този петъчен следобед ние сме се събрали в „Casa do fado” - малка гостилничка  с палми отпред и певица в съпровод на две китари. Звуците достигащи до нас изразяват самота. За Серьожа - копнеж по парахода на философите, за Оксана Родригеш обаче - любовна мъка. Тя обича Серьожа. Обича го страстно, но Серьожа не й вяра - неговият баща няма винарна. Днес, както винаги, Серьожа ме ухажва нехайно и шепне: Ще се качим на Белия параход, ще видиш. Ще се качим на парахода на философите и ще отплуваме. Аз се правя, че му вярвам - то си е негова мечта, но казвам: „Внимавай,  Ливия те наблюдава”. Ливия Кубански, мило, мургаво момиче, го наблюдава с отчайваща сдържаност. Серьожа кара лукава авантюра с Ливия, а Оксана Родригеш  ненавижда Ливия. „Да не бъркаме похотта с любовта, нервничи Оксана, похотта е грях, а този грях е забранен  от вехтозаветния закон „не прелюбодействай”. В случая Серьожа не прелюбодейства, защото не е обвързан. За него Ливия е едно захарче, с което да преглътне горчивината на живота си - копнежа по Белия параход. Малко неща можеха да помрачат този копнеж до момента и Ливия се яви в живота му като късна благословия. За пръв път Серьожа я видя в квартирата ми. Бях я поканила да ми позира. Когато Серьожа влезе, спря погледа си в Ливия само за миг, каза ми: хубава е! и обеща повече да не гледа към нея. Но, докато я рисувах, Ливия така се преобрази, че когато свърших картината, тях вече ги нямаше. Така започна лукавата авантюра. Явно, докато съм рисувала, Серьожа се е наслаждавал на обутата в шорти Ливия, а мечтата по Белия параход  е продължавала да го омагьосва, витаейки в съзнанието му.  Съгласете се, каквато и да е била дължината на носа на Клеопатра или плътността на устните й, със своето отсъствие тя и до днес е загадка и всеки творец я сътворява по свое  въображение.

В късния петъчен  следобед слънцето пръска зной отвън върху палмите пред малката гостилничка, но вътре е прохладно. Тук идват много славяни като мен, озовали се в Лисабон  да търсят по-добър живот. Сега певицата си почива и само звуците на фадото от едната китара витаят около нас като копнеж по недостижимото, или като вътрешна болка. Знаем, че нищо не е вечно, че всичко има край. Като фитнес инструктор  Серьожа не държи да остави себе си в тази авантюра. Само хората на изкуството оставят името си в твърдия камък или върху лист хартия. Други хора дори с ножче върху кора на някое дърво. Сигурна съм, че Серьожа не е казал на Ливия това, което й се иска да чуе, не е споменавал думата любов, но в момента то няма никакво значение. Човек не обича по начина, по който го обичат. Както и да е. Питието блести като кехлибар в чашите ни, точно както ги рисува Оксана Родригеш. Сега обаче чашата на Оксана  е празна. Любовната мъка по Серьожа я кара да пие неудържимо. И чашата на приятелката й Лариса също е празна. Ако Аделмиро Фито не беше я взел за съпруга, сега можеше да бъде стюардеса на някоя яхта. „Наздраве”, казвам им аз и над ръба на чашата поглеждам навън. Виждаше се как сенките на палмите са изчезнали и вечерният здрач гали целия Лисабон.