ПОЕЗИЯТА
И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден…
П. К. Яворов
Поезията!…
Всеки може да даде различно определение за нея, но то непременно ще бъде изпълнено с хубаво чувство. Дори и детето с лексикон, състоящ се само от няколко думи, се усмихва, когато чуе плавен стих. Тя в своя чисто формален смисъл се състои от думи, изпълнени с багри и музикални тонове, от кристализирани чувства, които отразяват спектъра на нейната същина: идеята.
Поезията!…
Много пъти съм бил пленник на нейната сила, но никога няма да забравя един вълнуващ спомен. На годишен акт първокласниче се осмели да декламира Ботевата поема „Хайдути”. Качено на маса в училищен салон, в присъствието на учители и родители, с проточено тънко вратле, задъхано от силните думи, то издържа докрай и овлажни очите на всички. Това дете тогава ни внуши онова щастие, което се изживява, когато намерим четирилистна детелина, думите на слабото гласче се ронеха като звън от кристали.
Поезията!…
На какво се дължи нейната изключителна сила? Защо всяко хубаво стихотворение опива духа ни като силно вино, пробужда непредвидени чувства, които ни правят щастливи? Не може с математическа точност да се даде отговор на този въпрос. Мисля, че няма и да има такава психология на литературното творчество, която да обясни до пределна яснота същината на поетическия процес, защото поезията непрекъснато се развива в условията на оная свобода, която осигуряват законите на красотата.
Поезията!…
Тя винаги е изпълнена с калейдоскоп от метаморфози. Има силата да ни внушава различни образни състояния - възвръща ни отдавна изгубеното детство, първата любов, възкресява падналите в бой за правда и свобода герои. Необходимо ли е да се цитира Ботевият стих „Той, който падне…”, за да се доказва това? Или парадокса на Пенчо Славейков - „Дори тъгата извор е на радост”; или стиховете на Смирненски „И в черната прощална катафалка - лежи звезда, наместо труп”?
Поезията!…
Колко пъти ни е замайвал нейният водопад от метафорични образи! Колко пъти тя ни е внушавала лазурна яснота и ирационална сложност! Колко пъти ни е въвличала в „успокоената гора” на Димчо Дебелянов и е връхлитала върху нас с кошмарите на Яворовата „Нощ”! И най-интересното е това, че я обичаме не само тогава, когато ни радва, но и тогава, когато ни измъчва!
Поезията!…
Професията ми е свързана неотлъчно с нея. Повече от десет години работя под покрива на Яворовата родна къща, посрещам и изпращам хиляди почитатели на Яворовата голяма поезия. Почти всеки ден низ от учащи се, работници, селяни, артисти, чужденци… Хора с различни грижи, с различни съдби… И всеки от тях идва тук с някакво поетично чувство - то личи от погледите, от вътрешната съсредоточеност, от онова красиво безмълвие, което поражда почитта. Една девойка дълго гледа лястовичето гнездо над вратата на т.н. „Яворова стая” и възкликна: „Боже мой, дори и лястовичките обичат Яворов!” А в гнездото имаше малки лястовички. Техните родители кръжаха неспокойно над девойката, може би с нетърпение очакваха тя да си отиде, за да могат спокойно да нахранят рожбите си. Милите лястовици не знаеха, че девойката ги обичаше, че тя бе свързала обичта си към Яворовата поезия с обичта си към тях. Какво красиво противоречие - още едно от ония, които могат да бъдат оправдани само със законите на красотата!
—————
сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.
