Димитър Данаилов

При младежките си години много по-често посягах към белия лист, отколкото сега. Поводите бяха различни: хубаво момиче, природен пейзаж, политическо явление… Изписвах цели тетрадки: разкази, стихове, дори и една поема. Поместваха в местния вестник някои от тях, това ласкаеше моето самочувствие и аз се чувствах вече поет.

Сега нямам онова самочувствие и много по-рядко вече взимам писалката. Мисля много повече преди самото писане и само тогава, когато почувствувам, че наистина ще се получи нещо, се навеждам над белия лист. Има, разбира се, и отклонения - внезапно написани стихове по белите краища на вестник, дори и по салфетки, но тези изригвания стават вече много по-рядко.

Моята „теория на вдъхновението” е много проста. Усетя трепета на внезапен повей над главата си, чуя бодър поздрав на приятел, срещна добрия поглед на старец, чуя детски смях… и вдъхновението идва. Самото чувство определя ритмическата стъпка, музиката на стиха, образите. Получава се нещо като полет на птица, някакво красиво замайване от висина и простор.

Тогава най-лесно се пише и най-често идва сполуката, но поводът трябва да бъде винаги конкретен и силно изживян. Измисленото стихотворение не струва пет пари и съвестният автор сам го хвърля в коша, спестява унижението си пред редактора, който също може да направи това. Трябва да призная, че съм унищожил много повече стихотворения от ония, които още седят в моите папки или са вече отпечатани.

Понякога в хода на творческия процес се получава т.нар. „спъване от римите”, това винаги огорчава и струва големи усилия до момента, когато те стават по-свежи и по-изразителни. Обичам да заковавам стиховете си с тях, но това не трябва да пречи на тяхното дишане.

Може би точно за това художниците предпочитат да правят сами рамките на своите картини. Държа много на римите, на тия наистина „златни гвоздеи” на стиха, много държа и на онази „вътрешна музика”, за която споменава Верлен. Случило ми се е дори да сънувам това. Ето един пример:

Тя тихо се понесе в моя сън
и аз не помня простите й думи.
Бял вятър милваше небесни струни
и пълнеше нощта със лунен звън.

Дори заглавието на това стихотворение е „Сънувана песен”.

Има какво да се каже и за т.нар. „идеална ситуация” между вдъхновение и краен резултат. Има такава ситуация, но тя е много рядка, защото изискванията на формата правят вдъхновението един „бегач” през препятствия. Много често дъхът не стига за височината и той пада.

А какво да кажа за работата върху формата. Тя е най-трудната в творческия процес, отнема много време, но никога не е било най-важното. Приматът на съдържанието е неоспорим. Но и съдържанието понякога донася неприятни изненади. Искрено написано стихотворение във връзка с някоя личност или процес изведнъж умира, когато се окаже, че всичко е било лъжа и заблуда. Има много примери в наше време.

Известен е случаят на Бетховен - Наполеон. „Ероика” е посветена на този император, но когато Бетховен разбира, че призивите за свобода са маска - гневно зачерква посвещението „На Наполеон”. Уви, това по-лесно може да стане с музиката, но не и с поезията, защото при нея в такива случаи всички думи трябва да се зачеркнат.

А сега нека си представим, че стихотворението е завършено. Авторът го чете, препрочита, изпитва удовлетворение. Тук-таме прави незначителна поправка, колебае се, връща се към предишния текст, съпоставя двата и нищо чудно, ако предпочете пак първия. Това може да се повтори дори няколко пъти с размяна на едното с другото.

Мисля, че всеки автор прави поправки по свой начин. Много предпочитат стихотворението да отлежи, да мине известно време от неговото написване, да свърши еуфорията на вдъхновението и тогава поправят.

Аз правя това веднага след написването - материята е още топла и по-податлива, поне за мен, за корекция. Има и по-късна, но тя е или внезапна, или се дължи на правдива чужда забележка.

Предпочитам класическия стих, но понякога се налага да си служа и със свободния. Това зависи преди всичко от самата тема. Някои смятат, че с него се получава по-голяма естественост на изказа, но не мога да се съглася с това. Други пък смятат, че с него се губи по-малко време, но и тук ще бъда отрицателен.

Свободният стих никога не е бил свободен, защото и при него трябва да се търсят вътрешни съзвучия и хармонични тонове. Липсата на рими не означава липсата и на ритъм, на плавни инверсии и всичко друго, което прави произведението поетическо.
Примери много: Уйтман, Маяковски, Гео Милев, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Константин Павлов…

При класическия стих се налага употребата на много повече инверсии, но и те трябва да звучат колкото се може по-естествено и да не влизат в рязко противоречие с допустимото от синтаксиса.

Обикновеният словоред винаги звучи по-естествено и по-сърдечно, а пресилената инверсия прилича на движенията на акробатка, която иска да ни изуми със сложни движения. Но и тук има голямо смущение, защото всеки автор се стреми към свой словоред. За допустимото в този случай е голямата поезия на Борис Пастернак.

От голямо значение е и речниковият фонд на всеки автор. Статистиката показва много факти, че колкото по-голям е този фонд, толкова по-големи са и постиженията. Всяка дума има много синоними и това богатство винаги трябва умело да се използва.

Маяковски говори за „хиляди тона руда, от която може да се получи само грам радий”.
Сложно, много сложно е всичко в творческия процес, но публикацията, положеният отзив на критиката и вниманието на читателя дават заслуженото на автора. И все пак най-хубавото е тогава, когато самият автор е усетил, че е сполучил.

И усещаш, че си победител,
щом и ти откриеш нещо ново.
Не отдъхваш, просто ненаситен
ставаш сам за чудотворно слово.

——————————

сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.