Любомир Духлински

ПОКОЛЕНИЕ

Защо не вярваме в децата си?
Опитваме се да ги изградим
по своя образ и подобие.
За пример даваме им често
самопровъзгласили се месии.
И порива им чист прекъсваме
със нашето:„а ние едно време”…
И все ги тикаме към миналото.
А те са толкова различни - със
своите съмнения, любови и омрази.
Лутат се, но все пак ще открият -
кое доброто е или пък кое е зло.
Да ги оставим да правят своите
прегрешения. И малките победи
да празнуват, новите си планове.
Ще падат, но пак ще се изправят,
за да преборят късните заблуди.
Навярно рядка е била кръвта ни,
вляла в тях изгарящи съмнения.
Да ги оставим трудно да покълнат,
фиданките да се превърнат в дъбове -
тогава здраво ще е хванат корена им.
Да им повярваме и нека те ни водят,
защото те са наше продължение -
ние сме вече началото на миналото,
а те са бъдещето, което не дочакахме.

СПОМЕН ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ

Бавно и полека оредяваме.
За тях остават само спомени.
А с вас, момчета, сме делили
стотинката - и тя на две.
Делили сме си хляба и умората,
делили сме и радост, и тъга.
Мнозина вече са в отвъдното.
Понякога се виждаме със тях
по електрическите стълбове.
И в избелелите очи на снимките
укор съзираме единствено,
че сме предали младостта ни
и носовете сме увесили.
Разбирам укора, приятели.
Вие вярвате, че сме щастливи,
защото ни остават спомените.

ЕНЬОВДЕН

Вървя през полето,
през росни треви.
Нагоре по пътя,
през топлата пепел
наслоена от лятото
След мене са стъпките.
Но вече сами.
Няма ги твоите
редом да крачат.
Присядам на билото,
откъсвам метличина.
Над мене небето е синьо.
Чувам далечния
стон на китара.
Колко далече е всичко…
Сърцето боли,
задето те няма,
моя първа
и последна
синеока любов.

РАВНОДЕНСТВИЕ

Ти си в мен цялата -
стръкче трева,
лист отронен.
Аз съм в теб целият -
земя за стръкчето,
дърво за листа…

Нима е нужно
да го повтаряме
винаги?
То е без думи -
стръкче в земята,
лист на дървото.