Таньо Клисуров

Гео Милев проявява, смея да го определя така, енциклопедичен вкус при избора на авторите, които превежда – като се започне с древногръцките първомайстори на трагедията Софокъл и Еврипид, мине се през класическия гений на Шекспир и се стигне до Верлен и Алфред дьо Мюсе, Уолт Уитман и Хайнрих Хайне, емблематичния за преводача и автора на оригинална поезия Гео Милев – Емил Верхарн и се стигне до Блок и Владимир Маяковски.
Превеждането на тези световни имена, освен благородната и цивилизоваща задача да се открият за българската литературна публика, има и друга цена. Това е училището по поезия и за самия Гео. Може да се каже без преувеличение, че от всекиго нашият поет е взел по нещо ценно, попил е естетически принципи и идейна дързост, засукал е млякото на хуманизма и обществената отговорност на твореца.
Отговорът на въпроса: защо в началния етап на литературната си дейност Гео Милев се насочва към представителите преди всичко на европейския модернизъм, можем да открием в статията му „Модерната поезия“, отпечатана в списание „Звено“ още през 1914 година. Основните принципи в тази статия се носят от ключови понятия като „модерна душа“, „интуиция, „метафизика“. Случайно ли тогава Гео с такова вдъхновение превежда за „Везни“ кратката поема на своя „велик учител“, както нарича Емил Верхарн, „Звънарят“? Всеки ред тук е художествена защита на възприетите от българския поет принципи – мрачна интуитивна енергия, бликаща сякаш от тъмните дебри на душата, рушащ хармонията хаос, символи на природните стихии с все още неясен социален подтекст:

…тя мята далеч към просторите халюцинирани
червената грива – от пламък и жар – на пожара.
Нощни предградия светят страхотно бронзирани.
В миг многолики тълпи
избликват из улици тъмни, вечерни –
ропот и страх там кипи.
Кръв се излива в прозорците черни.

С талантливо себеотдаване на собствения си талант Гео превежда и друга знаменателна творба на Верхарн във „Везни“, това е „Вятърът“. Според мен – една творба с по-изчистена идея, композирана по-ясно, пластичният й език ни позволява визуално по-лесно да влезем в атмосферата и вътрешния пейзаж на стихотворението. Не че ги няма характерните символистични метафори „кули мъртвешки“, „скръб, висяща над бездни“, „хижи тъжовни“ и др., но все пак осезателно се усеща, че вятърът носи промяна, макар да хвърля „бесен луната в мъгла“ и „в пропасти бранни на бурни печали“. Стихът е разгърнат свободно, без да робува на класическия канон, римите са редки и не са търсени нарочно, и не създават усещането за нагласеност на смисъла.

Широко скроена личност, Гео Милев носи у себе си и траен и постоянен интерес към античността. Античността – това детство на световната цивилизация – е в основата на всяко възраждане на духа в многовековната човешка история. Не е ли това и една от причините, които подхранват интереса на Гео? Нали и той воюва със средствата на изкуството си за възраждането на българската култура след разрухата на войните, за обновяването й, за облагородяването й с идеите на модерна Европа и модерния свят. Древногръцките класици са на първо място във вниманието му към Античността. И, разбира се, Еврипид и Софокъл, трагиците, в чиито творби се възвеличава човекът, богатството на неговите умствени и нравствени сили, но и зависимостта му от капризите на съдбата, променливостта на щастието и… все пак невъзможността мъдростта да излезе краен победител. И още нещо, както подчертава в статията си в списание „Везни“ Алберт Еренщайн за Софокъл: основният лайтмотив в „Едип цар“ е „Не убивай!“. Няма нищо по-естествено точно тази идея да е привлякла преводаческия, а и въобще творческия интерес на Гео Милев към трагедията, след като самият той е преживял ужаса на Дойранския фронт или е бил свидетел на по-късните кървави септемврийски дни.

Кой би приел на себе си позора,
от който са молепсани баща ми
и майка ми, и аз, и вий? Защото –
о, има ли по-страшно зло от туй?
Баща ви е убиец на баща си
и мъж на свойта майка, от която
е сам роден и от която сте
родени вий. Над вас лежи позор.

Това е една друга стилистика, толкова различна от тази на Верхарн и Демел. Античният стих звучи плавно и е натоварен с изчистена и в същото време драматична мъдрост. В превода си Гео Милев според мен успява не само на езиково равнище да накара Софокъл да зазвучи на български, но и емоционално да го доближи до душевността на новия българин. Гео Милев е не само преводач на думи и мисли, той е и преводач на чувства.
Появата на Маяковски на страниците на „Везни“ е симптоматично за естетическата и идейна еволюция на издателя и преводача. Отначало Гео Милев е привлечен преди всичко от условно казано формалните експерименти на великия руски поет, от футуристичната му дързост, както отбелязват някои изследователи. Постепенно обаче и идеите на революцията като единствена възможност за така жадуваната промяна в тогавашния свят, завладяват и нашия поет. Стихотворението „Наш марш“ е само началото. При самия Маяковски това стихотворение е с още твърде силна класическа конструкция. Независимо от задъхания словоред, от изненадващите на всеки ред метафори, куплетите отчетливо си личат, римите звънят в края на всеки стих. Преводачът е успял да постигне и звукопис близък до оригинала. Звуковете „б“ и „в“ създават ударност на думите, в които са употребени, а „р“ сякаш ни внушава усещането за преградите, през които преминава вълната на народното недоволство и това засилва напрежението:

Бийте в площади на бунтове топот.
Високо от горди глави редове –
с вълните на втори потоп
ще измием градовете над вси светове.

Струва ми се, за първи път в българската поезия са използвани неочакваните рими „топот“ и „потоп“ или асонантните „кервана“ и „барабан“, „литаврена“ и „разплавена“. Римата, която така или иначе като акцент в отделния стих влияе и на смисъла, който стихът носи. Новата, неочаквана рима дава нов и неочакван смисъл на стиха. Това е един от обикнатите прийоми на Маяковски. Гео Милев не само успява да го предаде на български, но и успешно школува при поетиката на руския си събрат.

Списание „Пламък“ е новото стъпало в писателската, издателска и преводаческа дейност на Гео Милев. Избистря се демократичната и революционна платформа на изданието, а и на самия Гео, който е и негов основен автор. С тази приоритетна задача, както обичаме да се изразяваме днес, са натоварени и преводите, които поетът прави на Демел, Верхарн, Толер, Уитман, Маяковски. Още в първа книжка на „Пламък“ е застъпен с цикъл от десет стихотворения Рихард Демел. Не случайно водещото стихотворение има заглавие „Работник“. То е писано още през 1895 година, но в новите условия след войните и в разбиранията на Гео Милев е натоварено с нов идеологически смисъл. Не е без значение, че младият поет живее и учи в Германия, където след войните се заражда мощно работническо движение, създава се движението на спартакистите, пламва революция, появява се една личност като Роза Люксенбург, за която Смирненски пише: „И цялата земя не стига едно сърце да погребеш.“ Стихотворението има сложна стихова организация,всеки куплет се състои от различни по размер поетични редове. На всичко отгоре те са и римувани, което допълнително усложнява задачата на преводача. По моя преценка, да се пише при подобна организация на стиха, дори на роден език, е трудно. Това максимално те затруднява, ако спазваш формата на оригинала – да останеш верен на съдържанието. Гео е намерил в случая и подходящата интонация и несложен поетичен език, за да достигне стихотворението наистина до точния си адресат – широката социална аудитория:

Ний си имаме рожба и подслон и ложе,
          о, жена!
          И работа даже за двама;
и имаме слънце, дъжд, вятър – и знай,
          че малко нам липсва ни само,
за да бъдем свободни като птиците божи:
          Потрай!

В следващата книжка на „Пламък“ са преведени американски поети и заглавията на стихотворенията са многозначителни, подсказват ни, че става дума за поезия, която ние много често, дали основателно, класифицирайки стихотворенията по един или друг начин, наричаме „социална“. Ето заглавията: „Човекът с мотиката“, „Молитва на рудничарите“, „Бъдещето“. Последното е от Уолт Уитман, най-великият американски поет, авторът на „Стръкчета трева“, който, появявайки се с книга в годините на моята младост, разтърси естетическите ни представи за изкуството на словото и няма да е пресилено ако кажа, че обнови и разкрепости и тогавашната ни поезия. Преводачът умело пресъздава и мисловната, и метафорична широта на Уитман и той зазвучава на български едновременно и новаторски, и естествено, и разбираемо:

„Прекрасен нов свят, величествено Раждане, възставаш ти пред моите очи
          като безкраен златен облак изпълваш западния небосклон…“

В книжка пета на „Пламък“ отново четем два превода на Уитман и отново с многозначителните заглавия „На един загинал европейски революционер“ и „Войната“. „Когато умре свободата във някое място, то не е първо, ни второ, ни трето, то чака и всички останали…“ Асоциациите ме водят към едно по-късно стихотворение на Далчев: „Всички паднали за свободата, дето и да е, са наши братя…“ Сродни мотиви, които пропътуват граници и времена.
В книжка шеста пак се срещаме с любимия учител и поет на Гео Емил Верхарн. Този път обект на преводаческите усилия е поемата „Ковачът“. Този образ е обикнат и в българската поезия. Може би заслужава да бъде изследван мотивът и дали той не тръгва от Геомилевия превод. Човекът с чука над наковалнята е естествен символ на преобразяването, плод на неговия труд, на сътворението на един друг свят, мечтан от поколения и най-вече, както е казано и преведено в самата поема, от:

„Онези, които обитават крайните квартали,
с юмруци в няма злоба свити –
те са разбрали,
и всеки знай,
защо с такава упоритост
ковача носи своя тежък труд,
без някога, макар за миг,
да бъде чут
през зъбите му безполезен вик.

Стихът е разчупен, римите при първи прочит не се забелязват, но те съществуват, без да се натрапват. Гeо е знаел, че освен вярност към оригинала, римите и дисциплинират мисълта, помагат на стихотворната организация, стягат куплета и го предпазват от излишна и разточителна свобода. Трябва да отбележим и още нещо, характерно за преводача Гео Милев: във всеки свой превод той влага и нещо от себе си, от оригиналния си талант. Това е усетил самият Верхарн, когато му казва: „Вие сте самата пламенност“. Именно от тази пламенност е вложил в превода си на „Ковач” Гео, пламенност, която ще се разгори в истински пожар в следващата книжка на „Пламък“, където е публикувана гениалната поема „Септември“.

За поезията съм чувал красиви определения като това, че при нея думите се обичат помежду си. Или че тя е онова, което се губи при превода. В случая със стихотворенията, преведени от Гео Милев, и двете определения са неуместни. Те зазвучават като красивости, които са органически чужди на живата плът на творбите, на които той е дал живот на родния ни език. Често пъти те си остават върхове, които днешните преводачи не могат да достигнат. Веднага ми идва на ум Хамлет и неговия разтърсващ монолог „Да бъда или не“. След Гео Милев, да посегнеш да го преведеш, това е да си в категория „лека“, а да излезеш на ринга срещу свръхтежък шампион.