Иван Енчев

В слънчевата утрин на първи юни не се чуваше никаква детинска врява по старата детска площадка срещу жилищния блок, където живея. Аз седях в близката градинка на олющена пейка до ствола на висока кичеста липа.

Сега нейният клонак е съвсем празен без някогашното гнездо на две гугутки, които изпълваха цялата околност с гукане и родителски надежди за крилати рожби. Вече от онова гнездо нямаше и перце.

Различните уреди за детски игри пустееха. Повечето от тях са ръждясали. Остаряла е и малката стълба, от върха на която се спускаше пързалка. Точно тя беше най-любимото място за игра на моя син Георги, докато беше момченце.

Веднъж, когато беше на върха на стълбата, той възкликна с грейнали очи: „Тате, тате, виж ме! Стигнал съм небето, чак до твоя самолет!”

Пък друг път Гошко изкачи стълбата и от върха й понечи да слезе по пързалката по корем надолу с главата. Викнах му: „Спри! Ти си мъж! Винаги слизай с главата нагоре!”

Сега синът ми Георги е далече…

След съкращенията в Българската армия, бях принуден да катапултирам от военната авиация. Започнах нова работа, но семейните ни доходи намаляха чувствително.

Съпругата ми Евелина настояваше да търсим препитание в чужбина. Аз отказах и се наложи да се разведем.

Тя замина за Германия заедно с Георги. Вече го нарича Жорж, за да станел „истински западняк”. Когато тръгнаха, той беше на пет години, а скоро ще навърши седемнайсет.

През лятото идваха в България и отиваха на Черно море. При мене Георги оставаше само за няколко дни и аз бързах да го заведа на село. Майка и татко бяха зажаднели за внуци, които да напълнят с радост душата им.

Баба му ни гощаваше с какви ли не лакомства. На изпроводяк дядо му с насълзени очи пъхаше в джоба му стиска прегънати банкноти, спестявани с четири очи месец по месец от скромната пенсия. Нали носи неговото име!..

Моите нерадостни размисли се поразведриха, щом тук и тази сутрин на пейките започнаха да се събират съседки на различна възраст.

С едната си ръка те носеха пластмасова чашка с кафе, взета от близкия автомат пред магазина за хранителни стоки, а с другата държаха повода на домашния си любимец.

Още дошли-недошли на площадката, съседките отвързаха поводите на питомците си и те се юрнаха към близките цветни алеи. След време се заиграха сред детските пособия.

Черният пинчер Блеки, любимец на длъгнеста жена от съседния блок, мимоходом повдигна заден крак и „маркира” основата на детската стълба, после яхна бялата болонка Клео.

Тя го игнорира и припна да се „оплаче” от досадника на мълчаливата си стопанка Лили Милева - красива попрецъфтяла мома с къса коса с цвят на зряла кайсия. Маратонките и стегнатият оранжев панталон й придаваха спортен вид.

Дамите бяха на седмото небе от екстаз: пиеха кафе и смукваха дълги тънки цигари като къси дебели сламки, топнати в мед. Хвалеха любвеобилно своите питомци с нежни имена.

Само детската учителка Хаджигенчева нямаше кученце. Идваше тук за пръв път. Беше съкратена от работа поради отпаднали от групата й деца, заминали с родителите си в чужбина.

Бившата главна счетоводителка г-жа Любенова ръкомахаше двете си ръце с лъскави пръстени и гривни, за да сподели своята най-голяма тревога. С грамадния си ръст тя ми приличаше на дребен щраус, избягал от общински зоокът.

Подсмихвах се съжалително на нейния плачещ гласец и ококорени очи:

- Вие си нямате никаква представа каква трагедия преживях вчера вкъщи! Още като се прибрахме след сутрешната разходка, моето Лизи се почувства зле. Като я гледах как се гърчи и страда, милата ми рожбица, сърцето ми се свиваше на копче…

- Абе, госпожо Любенова - прекъсна я стопанката на Блеки, за да я успокои, - може Лизи да е хапнала лоша храна, оставена от някоя съседка за уличните кучета.

Аз продължих мълчешком да се присмивам на женската олелия.

„Тук някога майките водеха децата си, а сега домашните кученца извеждат стопанките си на разговорка - помислих си с тъга и добавих шегаджийски: - Българки от ново време. Мила наша еврокартинка.”

Не мразя кучетата, но презирам кучешките нрави на хората…

В краткото затишие Хаджигенчева току рече с незлобен тон:
- Тук вече не е детска площадка, а забавачница за кучета.

Тя сякаш цопна камък в блато.

- Глупава патка! - крякнаха жените като жабешки концерт.
- Вземи си кученце, че да заприличаш на модерен човек! - ревна г-жа Любенова.

- Тук няма място за тебе! - кресна дрезгаво на пресекулки длъгнестата стопанка на Блеки, размахвайки показалец като клюн на щъркел, който барабани към слънцето.

Хаджигенчева замълча. Клъвна я зла мисъл - змийче изпод пейката. Реши да не дърпа дявола за опашката.

Нейната по-голяма дъщеря живееше в София на семейни начала с един търговец и получаваше социални помощи за двегодишно момиченце като самотна майка. Другата й дъщеря нямаше деца.

В чужбина съжителстваше с някакъв арабин, дресьор на крокодили или алигатори в известно цирково шоу.

Гласът на г-жа Любенова отново изригна:
- Веднага се махай от тук!
Тя блъсна с две ръце учителката.

Хаджигенчева падна на земята по очи и се разплака с глас, хълцайки като ударено момиче.

Сладникавата ми насмешка изведнъж се вкисна:
- Оставете жената на мира! - викнах и се втурнах натам.

Г-жа Любенова ме зашлеви с най-гръмогласната словесна плесница:

- Драскач! Гледай си твоите изцепки срещу кмета, дето ги пишеш по вестници и сайтове! Ти, ако си цвете за мирисане, жена ти нямаше да те зареже! Избяга чак в Германия заедно с детето си!

Сякаш някоя хвърчаща птица се изцвъка отгоре ми.

Много мразя да се отнасят с мене като с едро бебе, което се опитват да окъпят в малко корито.

Само Лили ме гледаше съчувствено. Живналите й очи сякаш ми шепнеха, че не крие змия на кравай в пазвата си, а две пълнозърнести хлебчета за интимна софра за двама.

- Пилоте, ти още ли хвърчиш из облаците?! Слез на земята при нас! - Нейното сопрано прозвуча като приятелска закачка.

- Не виждам подходяща писта, където да приземя самолета си - отвърнах с гримаса.

- Ами сложи си очила!

Тя галеше Клео по къдравата глава с алена панделка и ме гледаше съпричастно. Личеше си, че е взела жива душица вкъщи, за да се спаси от самотността, а не да гони модата. Изглеждаше ми доста по-различна от заядливите съседки.

- Орел мухи не гони! - рекох снизходително…

Отдалечих се на друга пейка, настрани от досадната врява, но държах на прицел детската площадка като часови на важен охранителен пост. Като че ли се боях, че някоя „модерна” съседка ще похити стълбата със спомените ми от детинството на моя син.

Там сякаш все още щъкаше и ми се усмихваше с високо разперени ръце, като за полет, малкият Гошко с изрусяла от лятното слънце дълга коса и светнали небесно сини очи…

От известно време Георги ми се обажда по телефона за моя сметка. Разговорите ни стават все по-дълги. Сигурно го мъчи носталгията. Наскоро ми се похвали, че ще дойде тук за рождения си ден. Най-сетне майка му го пуска да пътува сам.

Снощи ме попита: „Тате, нали ще идем в твоята родна къща с бялата черница, където баба ни посреща с най-вкусната баница и биволско кисело мляко, дето се реже като прясно сирене?”

Обещах му, че ще отидем на село, а сърцето ми се свива. Няма ги вече моите родители.

Често си казвам: „За тебе, синко, и от пиле мляко ще намеря! Само да се завърнеш при мене.” Все обмислям различни планове как момчето ми да се почувства най-добре тук. Ще отидем на красивите места, където съм водил Георги, когато беше дете.

Най-напред ще се спрем на тази детска площадка и ще му припомня неговите думи, които ми подвикна при първото си изкачване на стълбата. Ще му река на закачка:

„Всеки в детството си има някоя стълба към небето. Но трябва хубаво да си отваря очите! Няма нищо по-коварно от гравитацията на леснотията.”

Ще го разведа из цяла България. Няма да пропуснем Паметника на свободата на връх „Св. Никола” и хълма Царевец във Велико Търново. Ще отскочим и до Созопол, където някога ходехме на морска почивка всяко лято.

Ще отидем в София през живописния Искърски пролом. В Мездра имам приятел от курсантските години. Той ще ни покаже някои забележителности в града и околностите.

Ще посетим Черепишкия манастир и къщата-музей „Баба Илийца” в Челопек. Ще видим природния феномен Ритлите край Лютиброд, паметника „Дядо Йоцо гледа” на скалите край Очиндол и други места.

Непременно ще посетим Националната астрономическа обсерватория - Рожен, в Родопите, за да се пренесем сред звездните небеса.

Точно на това място е най-уместно да посъветвам Георги да се подготви за кандидатстване в моето Висше военно-въздушно училище. Той физически е здравеняк, но се опасявам, че може да го скъсат. Не владее добре българския език…

Планове. Мечти…

Отдалече гледах тъжно към „нашата” детска площадка, огласяна от съседки с кучета.

Отсреща короната на старата липа беше все тъй празна без онова гнездо на двете гугутки, които някога пълнеха душата ми с патриотичен оптимизъм.

Неволно въздъхнах: „Горе главата, Пилоте! Най-трудно се изкачва стълбата към небето на мечтите.”

Мобилният ми телефон ме сепна. Подскочих от радост, прошепвайки:
- Георги!