Любомир Духлински

Отдавна на Шипка всичко е спокойно.
Мълчат оръдията, вече са ръждясали.
Мълчат и воините, замръзнали в снега.
Само в един ден в годината се качваме
на напоената със братска кръв скала.
С цветя, закупени от бензиностанция -
кому са нужни, стига китка здравец…
За най-първите, пристигащи с колите,
венци донасят, пред тях някой ги реди.
Пристъпват, а погледът е сведен ниско,
редят разбърканите ленти срамежливо.
Оглеждат под око народеца настръхнал.
Ние, по-простите и по-обикновените,
главите ниско свеждаме, сълзата пари.
Извиват се вихрушките и стелят се мъгли,
над тях пилон за знамето стърчи самотен.
На него не се вижда родния трибагреник.
Със искрена любов замеряме най-първите
със снежни топки и крият те главите си
под папките, набъкани с високопарни речи.
Дано им звънне нещо в съвестта заспала -
да споменат поне веднъж за гренадирите,
прегазили през Дунав и превзели Плевен.
А и защо поне веднъж не споменат Русия,
мужиците, оставили децата си във къщи,
за да напоят с кръвта си урвите на Шипка.
Растат днес бурени над братските могили.
А искат евроатлантиците и тях да заравнят -
и за какво ли му е братската могила на Иван,
когато вече вдигнали сме монумент на Джон.
На Шипка всичко е спокойно - мълчи кръвта,
мълчат героите, прикрил очи мълчи народа.
Върхът остава сам, такава е била съдбата му.
А ние бързаме към топлото на домовете си,
за да не би да изтървем забавното риалити.
И постоянно питаме поредния си господар -
а може ли това или пък то не ни подхожда?
Озъртаме се гузно, преди Европа да помолим:
а може ли все пак да си обичаме Родината?

Самотен връх, на Шипка всичко е спокойно…

4 март 2022 г.